— Мога да отворя прозореца, ако желаеш…

— Не, няма нужда и така е добре…

— Какво ще пиеш?

— Нещо, което се приготвя бързо… Уиски, ако имаш… Само с лед, друго не трябва.

Беше напрегната. Не искаше и миг да остане сама. Искаше й се да слуша гласа на Джем, да се забавлява и да забрави да се пита защо дойде при него. Колебаеше се, беше на крачка да се откаже. Нещо като контрабандист, който в късна доба стои пред минно поле — готов да се върне при първото съмнение. Ядосваше се и на Джем, и на себе си, без да знае защо.

Джем с бавни крачки влезе при нея и й подаде чашата. Айдан изглеждаше спокойна.

— Ти си влюбен в собственото си тяло, нали — сама се изненада на раздразнението и заядливостта в гласа си.

Джем я погледна „Това пък сега защо?“, после невъзмутим, все едно, че беше най-нормално да разговарят за това, отговори:

— Не толкова, колкото в телата на други…

— И какви тела харесваш?

Айдан си даваше сметка, че избързва, но не беше в състояние да се контролира. Вече беше тук — каквото щеше да става — да става по-бързо. Беше се решила и искаше да изпълни решението си незабавно.

Джем не бързаше. Бавно я изгледа от главата до петите, после впери поглед в лицето й и с една усмивка, в която имаше и насмешка, и желание рече:

— Искаш да ти обясня ли?

— Ще можеш ли да ми обясниш?

— Не е чак толкова трудно.

— Е, какви тела харесваш тогава? Ако обяснението е толкова лесно, тогава защо ме караш да питам втори път?

— Като твоето…

— От къде знаеш какво ми е тялото?

— Видях те край басейна…

В гласовете и на двамата се доловиха вибрации. Айдан знаеше, че това, което ще каже, ще я изведе на път, от който няма да може да се върне, но въпреки това го каза:

— Една част…

Айдан очакваше нещо от рода на „Горя от нетърпение да видя и останалото“, но Джем се задоволи да каже само:

— Това, което видях, беше хубаво — и веднага заговори за друго — Какво стана с детската площадка? Така и не успяхме да поговорим за нея.

Освен, че се засрами, в този момент Айдан мразеше Джем. Изчерви се. Тялото й гореше. Искаше й се да стане и да си тръгне, без да каже „довиждане“ дори, и никога повече да не стъпи в този дом. Тя беше отворила всички врати, беше го показала направо, но този самовлюбен мъж отвърна глава и я подмина. Надигна чашата си и я изпи на един дъх.

За миг по лицето на Джем премина усмивка на доволство. Подобно на ловец на китове, беше забил копието си в сърцето на жертвата и спокойно и методично продължаваше да го забива още по-дълбоко. От тук нататък беше сигурен — тази жена нямаше да го забрави, не можеше да го забрави — и щеше да му отдаде не само тялото, но и душата си. Ако в този ден се беше любил с Айдан, това за нея щеше да бъде само еднократно приключение — да задоволи желанието си и уплашена да избяга, но сега едва ли щеше да му избяга толкова лесно.

Винаги си казваше, че желае само телата на жените, но винаги, когато беше с жена, само тялото й не му стигаше, непременно искаше да обладае и душата й. В това отношение приличаше до някъде на жените — само тялото не им беше достатъчно, искаха всичко от другия, при това без да са наясно защо. Без друго той самият щеше да даде само тялото си и нямаше намерение да се занимава с душата, която ще му дадат.

Айдан съжаляваше за стореното. Тръгна си разочарована, засрамена, ядосана.

Мислите й бяха объркани, но въпреки това, макар и да не си го признаваше, чувстваше се в плен на този мъж и лесно не може да се измъкне от лапите му.

Всъщност тогава, в дома на Джем, Айдан постъпи като любопитно дете: „Как ли ще стане тази работа?“; сега обаче я вълнуваше друго: „Какъв е този човек, че може да се държи така?“ На какво разчита, че си позволява да бъде толкова самоуверен и нагъл?

В този момент най-много желаеше едно нещо — да види Джем със сломена гордост, да го види паднал в краката си, да й се моли. Докато не видеше това, нямаше да се успокои. От друга страна се чудеше как е възможно такова обикновено чувство да я кара да страда толкова?

Джем от предишен опит знаеше как се чувства в момента Айдан.

Също така беше наясно, че изпитва доволство от раната, която й причини.

И въпреки това се усмихваше доволно.

VI

Тогава Айдан си мислеше, че когато човек е готов да изживее онова, което случайността му предлага, тогава животът се променя много по-бързо, отколкото ако промените са планирани. Сподели това с Джем, но той само иронично се усмихна:

— В повечето случаи човек сам си подготвя случайностите.

Джем подлагаше всичко на съмнение и успяваше да посее семенцето му и в главите на околните. Сега Айдан се замисли, дали тяхната среща, която разтърси и промени живота й из основи, е била случайност, или…

В дните и нощите, последвали онази нощ, за която Айдан си казваше, че е „страхотно падение“, беше напрегната и раздразнителна. Някои вечери изобщо не можеше да заспи. Ставаше и пушеше цигара след цигара в салона. Опитваше се да разбере поведението на Джем. Колкото и да се напрягаше, не можеше да проумее какво иска, какво се опитва да направи този мъж. Върна се назад в мислите си, припомни си всичко — първата среща, после разговора при басейна, по-сетнешните им разговори, но не можеше да намери нищо, което да й помогне да разгадае нежеланието у Джем.

Мисълта, че беше отхвърлена, се бе забила като кукичка в мозъка й и колкото повече се опитваше да я извади, толкова раната ставаше по-голяма и боляща. В един момент й мина през ума дали да не отиде при Джем и да го попита направо „Защо“, но усещаше, че това ще я унизи още повече, и се отказа. Правеше — струваше, мислите й се въртяха все около онова, което отвори рана в душата й, и срама, който изпитваше от това. Изведнъж й ставаше горещо, лицето й се зачервяваше. Мисълта, че беше отхвърлена, объркваше всичките й останали мисли и чувства.

Цялата й същност, навици, характер, принципи се бунтуваха срещу неразборията в душата й — някогашната Айдан се бореше със сегашната объркана жена.

Няколко дни живя като на сън, после реши да потърси спасение в работата — работеше като луда — сутрин от тъмно, вечер до тъмно и, разбира се, този опит да приведе душата си в ред, не остана незабелязан от околните.

По принцип беше работлива, но новото й състояние хвърли в смут колегите й особено останалите заместник-директори, които видяха в това опит за конкуренция и заплаха за бъдещето си. Всички я дебнеха изкъсо. Подобно на дивите животни в африканската савана — когато дъждовният период отмине и реките пресъхнат, за глътка вода или за парче месо са готови да се разкъсат едни други. Хапливи шеги, скрити намигвания, уж случайно зададени въпроси, клюки, сплетни — всичките за една хапка повече месо — длъжност, за една глътка вода — премия, повече. Както за дивите зверове светът е саваната, така и за тях работното място е светът. Тези хора не се вълнуваха от неща, които не засягаха техния свят или които нямаха отношение към положението им в службата — не четяха книги, не се интересуваха от политика, освен ако не ги засягаше пряко, но бяха особено чувствителни и към най-малката промяна или размърдване в своя свят. И Айдан беше една от този странен затворен свят — пещера, и в нея дремеха същите инстинкти. Беше свикнала да използва ума, знанията, силата, прозорливостта си, за да опознае и успее в този свят. Сега, за да се спаси от сътресенията и объркаността, които изживяваше навън, реши да се спаси, хващайки се здраво за нещата в „пещерата“ — това обаче плашеше останалите и ги караше да настръхват.

Един късен следобед Сема, която беше другата жена заместник-директор, надникна в стаята на Айдан.

— Още ли работиш?

Сема и Айдан се конкурираха както с останалите, така и помежду си. И конкуренцията между тях двете беше по-жестока от тази между мъжете. Мъжете се борят помежду си за нещо, което по принцип е естествено — мъж, директор на банка, но с жените не е така. Те се борят, за нещо, което принципно не е присъщо на тях — жена директор. И докато мъжете, въпреки амбициите си, можеха да се обединят против жената директор, то такова съглашение между две жени бе невъзможно. За да успеят, жените трябваше да са по-агресивни от мъжете.

— Трябва да приключа някои неща — гласът й прозвуча любезно, но хладно.

— Май си решила на всяка цена да станеш генерален директор.

— Не, за какво ми е да ставам директор, смятам направо да купя банката.

Видно бе, че Айдан каза това, защото не й се говореше със Сема и че това беше просто приказка. И Сема го знаеше, но въпреки това още на следващия ден не пропусна да обиколи една по една стаите на останалите заместник-директори и уж пиейки кафе с тях, да им предаде думите на Айдан.

— Не мога да кажа, че не го заслужава — с това започваше разговора си Сема — Айдан не е като нас. Всички имаме амбиции, но нейните са нещо друго… Знаете ли какво ми каза? „Не ми е достатъчно да стана директор“ — ми каза — „Аз смятам да купя банката.“ Все едно директорството й е в кърпа вързано, та виж за какво се е замислила…

Успелите жени уж са интелигентни, уж са над нещата, но и в тях дреме махленската клюкарка. На някои от по-близките си колеги Сема не пропусна да каже: