— И маслини не яде.

Това неочаквано преминаване от „вие“ на „ти“ го караше да бъде нащрек, но не го показа. С нетърпение очакваше отговора на Айдан. Дали защото бързаше, че закъснява и не се замисли много, дали защото прие това за нещо естествено, отваряйки вратата, Айдан се обърна към него:

— Е, ти ще ги изядеш.

Джем я изчака да се качи в асансьора. Този негов жест й се хареса.

Докато слизаше надолу, знаеше, че отново ще отиде при Джем. В главата й нямаше някакъв определен замисъл, може би нямаше и чувство; само желание да отиде отново и да го види. В този момент не си задаваше въпроса какво се крие зад това желание, и не изпитваше нужда да нарече с име породилото се в душата й усещане.

Оставено без име, чувството я правеше по-смела и решителна. Не желаеше да загуби тази смелост и решителност — поне не сега, затова предпочете да остави чувството в себе си без име.

Джем играеше малка игра с Айдан и Айдан играеше игра със себе си — и двамата си играеха с Айдан.

IV

Когато върху връзката между двама души падне сянката на трети, тази връзка не помръква, точно обратното — прояснява се — наяве излизат незабелязвани до сега малки и големи драскотини, пукнатини, следи от поправки и други, чакащи да бъдат поправени.

Айдан изведнъж забеляза това в онази вечер.

Много ясно си спомняше радостта, която я облада, когато се върна у дома и заври там Халюк и Селин. Успешните резултати от събранието, забавният разговор с Джем й бяха доставили удоволствие, но в същото време я бяха напрегнали. Вярваше, че единственото място на света, в което се чувстваше спокойна и което не я задължаваше да бъде успешна и забавна, беше домът й с Халюк и Селин в него.

Този път, виждайки мъжа си и дъщеря си, почувства по-различна радост. Може би угризението за времето, прекарано с Джем, имаше значение за това, но сега все още не го знаеше. В този момент знаеше само едно, че единствено с мъжа си и с дъщеря си можеше да се чувства наистина спокойна и сигурна, и й беше хубаво от това. В този дом царяха спокойствие и сигурност.

Нахрани Селин и с шеги и закачки я приспа. Изгаси лампата, върна се в салона и вечеря заедно с Халюк.

По време на вечерята Халюк заговори за клюките около предстоящия избор на главен лекар в болницата. Разказваше й за машинациите на поддръжниците на сърдечния хирург. От начина, по който го казваше, личеше, че се вълнува от това.

Изведнъж изпита досада. Стомахът й се сви. Нещо тръгна нагоре към гърдите й — сякаш я промушваше с железен шиш. Идваше й да се пресегне и да запуши устата на Халюк с ръка. В началото това беше някакво физическо усещане, но после се превърна в душевно сътресение. Изпита неудържимо влечение да стане от масата, да излезе от къщи и да отиде при Джем, да завършат започнатия с него разговор.

След мъжа, който говореше пренебрежително за богатството си, шегуваше се с живота и не му пукаше за много неща, думите на мъжа й й се сториха жалки, усилията му да постигне някаква длъжност — дребни, и още по-лошо — в нейните очи те бяха признак на слабост и неуспех. Сравняваше мъжа си с другия и изпита съжаление към него, стори й се дребен и безличен, а това я караше да изпитва болезнено влечение към мъжа, когото изобщо не познаваше.

Нямаше да прости на мъжа си, задето допусна да изпита влечение и копнеж по друг мъж — както и не му прости. Този кратък разговор, за който Халюк след това изобщо не си спомняше, доведе до сериозни пукнатини в брака им, чието поправяне се оказа невероятно трудно. Градените в продължение на много години емоционални връзки може и да не се скъсаха съвсем, но се повредиха значително.

Към чувствата й се прибавиха и безпокойството и усещането за вина и срам, че постъпва несправедливо към мъжа си. Може би мъжът й притежаваше талант и способности, които Джем никога нямаше да има, работеше и постигаше всичко, борейки се, на никого нищо лошо не беше направил, не беше я обидил или засегнал, винаги се отнасяше добре с нея. И сега изглеждаше жалък и дребен в очите й заради един надут и безцеремонен човек, който не беше спечелил нищо сам в живота и затова не се боеше, че може да го загуби.

Айдан съзнаваше, че е несправедлива, срамуваше се, но това не променяше чувствата й. Беше ги затворила зад дебели стени и никакви мисли, познания, идеи не можеха да ги прескочат, да се притекат на помощ и да им покажат правия път. Чувства и разум жестоко се бореха в нея и тя се боеше, че разумът ще се огъне пред емоциите.

Не издържа и почти молейки, се обърна към мъжа си:

— Халюк…

Халюк млъкна, но не усети умолителните нотки в думите на жена си:

— Кажи, скъпа…

— Толкова ли е важно всичко това?

— Какво, да не би да искаш да кажеш, че е малка работа да си главен лекар? Това значи сигурна гаранция за бъдещето ни… Малко ли е?

Навела глава, Айдан ровеше с вилицата в чинията пред себе си:

— Не знам — промълви. — Ти си прекрасен лекар. Правиш неща, които другите не умеят. Спасяваш хора, които други са отписали. Помисли за болните си, за операциите… Не ти казвам да не ставаш главен лекар, но не се вълнувай толкова от това. Ако стане — добре, ако не — здраве да е…

Неочаквано Халюк вдигна ръцете си над масата и ги протегна към Айдан.

— Погледни! Един ден тези ръце ще започнат да треперят! И тогава няма да ни остане нищо, наречено бъдеще… Ти знаеш ли как всяка сутрин гледам със страх тези ръце — треперят ли… В момента, в който видя, че треперят, какво ще стане с мене, Айдан? С вас какво ще стане? Можеш ли цял живот да живееш с този страх? Ти не знаеш какво значи това, никой не знае. Който не е влизал в операционна, не може да го разбере!

Айдан погледна мъжа си и видя неща, които не беше забелязвала преди — видя един мъж, който не крие чувствата си; гледаше я с очите на тъжно дете. Години наред не беше познала мъжа си. За нея той беше човек без чувства, но се оказа, че той просто се е опитвал да не ги изкарва на показ, а тя не беше забелязала…

— Казваш талант, уморих се да нося този талант, Айдан… Мисълта, че един ден може да го загубя, виси като камък на шията ми…

Чувствата и мислите, които се въртяха в главата на Айдан, внезапно загубиха яснотата си, смесиха се едни други и се размазаха като в мъгла. Цялата й душа беше обсебена от печалния поглед и тъжния глас на мъжа й. Този мъж, който не забелязваше чувствата нито промените в тона или в погледа, който гледаше с насмешка на чувствата, защото беше бог — господар на човешките животи в операционната, същият този мъж, подобно на животно, което интуитивно усещаше приближаването на бурята или падането на лавината, или пороя, извади на показ страховете, мислите, слабостите си и ги сподели с жена си! От много време насам за първи път.

Радостна и объркана, Айдан го гледаше все едно се бе случило чудо. Халюк беше повдигнал тежката завеса, зад която умело криеше чувствата си, и сподели с жена си страховете, съмненията, притесненията си. В една връзка, която се ръководеше от разума, навлязоха чувствата — стопиха студенината и ги направиха по-близки един на друг. Всички търкания, притеснения, недоволства бяха забравени. В този момент чувстваше мъжа си много близко до себе си, толкова близко, че да не мисли и да не желае никого, освен него.

По детски тъжното и уплашено лице на мъжа, който до сега с никого не беше споделил страховете си относно бъдещето им, пробуди в душата й съчувствие и състрадание. Почувства се като върху меки, пухкави, ухаещи на хубаво, облаци.

Упрекваше се и се срамуваше, че преди малко се беше подразнила от мъжа си и че бе горяла от желание тичешком да отиде при друг. Мислеше си, че в живота й няма място за друг мъж, не си вярваше, че само преди малко бе мечтала за Джем. Всичко е било измислица, не може да го е мислила наистина. Толкова много съжаляваше, толкова виновна се чувстваше, че беше готова на всичко, само и само да изтрие от живота си посещението при Джем, разговора с него и желанието си да го види отново.

Погледна Халюк. Седеше, поставил ръце върху масата. На лицето му все още бе изписано печалното изражение от преди малко.

Разплака се.

Плачът беше реакция на тялото срещу много и различни душевни сътресения.

Халюк дойде при нея. Погали я по косите.

— Не плачи… — гласът му излезе дрезгав и треперлив и събуди усещането за натежали от сняг голи клони, които всеки момент можеха да се скършат под непосилния товар.

Айдан стана и прегърна мъжа си, зарови лице върху рамото му. Почувства миризмата му, която толкова много обичаше, и я вдиша дълбоко. Не беше забелязала всъщност колко й липсваше познатата топлина и близост. Остави се щастлива в плен на чувствата си. Ако някой я попиташе защо плаче, едва ли щеше да даде конкретен отговор — не знаеше защо. Навярно би казала: „Поради много причини.“ И наистина плачеше поради много причини. Беше имала много щастливи моменти с мъжа си, но нито един от тях не можеше да се мери по сила и дълбочина с този.

Когато дойде на себе си, видя, че е прегърнала с ръце мъжа си през кръста. Халюк обаче, както винаги, когато я докосваше извън спалнята, стоеше леко скован с ръце върху раменете й. Обикновено се дразнеше от неспособността му да импровизира и да обръща момента, но в този миг у нея се пробудиха обич и състрадание към него.