— Въпросът не е в парите — отгатна мислите й Сабрина. — Те, разбира се, са важни. Докато живеех сама, парите постоянно не ми стигаха. Нито в това, че бащата на Дентън е виконт, макар че и това не е без значение. Привлича ме най-много свободата, с която той се държи независимо къде се намира. Освен това ме обича. Най-после съм сигурна в себе си.

— Откога някой като Дентън трябва да ти помага, за да бъдеш сигурна в себе си?

— Там е работата — знаеш, че от малка постоянно се стремя да направя впечатление на хората, за да ме харесват. Виж и мама. Тя е толкова доволна от моя блестящ брак.

— Мама няма нужда от подобни доводи, за да те обича.

— Разбира се, но признай, че никога досега не е била по-любвеобилна към мен.

На следващия ден, докато наблюдаваше сватбената церемония, Стефани си мислеше, че на този свят едва ли има човек, по-сигурен в себе си от сестра й. „Истинска кралица! — каза си. — Никога няма да изглеждам като нея. Никога няма да имам замък. — За миг я обзе завист. В този момент погледите им се срещнаха. — Искам само сестра ми да бъде щастлива“ — реши тя.

— Скъпа Сабрина, ти превзе Лондон с щурм. — Херцогинята на Уестфорд я прегърна и целуна. Лицето й грееше от възхищението, което само много силните и богатите признават на по-младите и по-красивите от тях. — Не обвинявам Айрис, че те отвлече за своя син. Съжалявам, че не те открих първа. Щях да направя същото.

— Аз съм похитителят, не майка ми — отвърна Дентън. — Тя само я намери. Търсеше бюро, но откри Сабрина.

— Тя все пак намери и бюрото, което търсеше — весело отвърна младата жена. — Продадох й го, а след това тя ме покани на чай.

— Великолепен вкус. — Лейди Айрис Лонгуърт се обърна към херцогинята. — Сабрина е помогнала и на майка си да обзаведе дома им във Вашингтон. Ти, предполагам, познаваш баща й.

— Хм, да — кимна херцогинята, явно безразлична към произхода на младоженката.

— Извинете — дочу нетърпелив глас, — ще ми позволите ли да разцелувам старата си съученичка? — Габриела дьо Мартел пристъпи и прегърна Сабрина. — Имаш вид на принцеса, която някакъв принц е отвлякъл на коня си и сега двамата препускате във висините. Сигурно се е заклел, че ще ти подарява по едно парче от света за всеки рожден ден.

— Ако не намеря нещо още по-хубаво — допълни Дентън.

— Какво да ти дам в замяна? Може би парче от Луната?

— О, остави Луната. По едно време мечтаех за нея, но я забравих, откакто намерих теб. — Хвана я за ръката. Облото му лице с розови бузи и добре оформени мустачки излъчваше радост. Черните му очи понякога гледаха строго и навъсено, но щом я видеше, погледът му омекваше и ставаше нетърпелив. — Още не мога да повярвам, че най-после си моя.

Сабрина се огледа за сестра си, но срещна погледа на Лора.

„Поднесох на майка си прекрасна антика и хиляда акра обработваема земя“ — помисли с добродушна ирония тя. Гордън бе по-сдържан от жена си. Явно предпочиташе Гарт пред Дентън. „По-сериозен е и някак си по-солиден“ — каза веднъж той по повод на зетьовете си, макар че и с двамата се държеше еднакво.

Зад Стефани тя видя Гарт, който я наблюдаваше, без да крие любопитството си. Той отстъпи встрани от редицата чакащи да поздравят младоженците и се облегна до прозореца. Опитваше се да съпостави Сабрина, която помнеше от своята сватба, с тази невероятно красива, лъчезарна жена, заобиколена от сребристобелия облак на сватбената рокля. Всичко наоколо се въртеше около нея. Къде се беше дянала онази студена, сдържана дама, която познаваше от гостуванията й в Америка? Отмести поглед към жена си. В дългата си розова рокля, която сестра й й беше купила от Париж, тя излъчваше мекото сияние на пасторална картина. Бе споменала, че започва да пълнее, макар че той не долавяше разликата. Беше загубила царствената осанка, която всички възпитанички на „Жулиет“ трябваше да притежават, но въпреки това можеше да затъмни всяка жена в залата, с изключение на близначката си. Спокойно разговаряше с представителите на английската аристокрация, сякаш ги среща всеки ден. Гарт се гордееше с нея.

— Добре направи, че избяга от тази суета — чу зад себе си тихия смях на Сабрина. — И на мен ми се иска да можех. Хайде да вземем Стефани и да се скрием някъде.

— Какво ще каже съпругът ти?

— В момента обсъжда състезателните коли. Той инвестира в един от екипите на „Гран При“. Знаеш ли нещо за Гран При? Аз нямам понятие, но подозирам, че скоро ще ми се наложи да науча. В момента искам само едно — да се скрия някъде и да си събуя обувките.

Успяха да освободят Стефани от досадната компания на някакъв граф.

— От половин час ми говори за ловни кучета — обясни тя, докато влизаха в малък кабинет. — Каза, че сватбата му напомняла за последната киноложка изложба.

Тримата избухнаха в смях. Сабрина свали обувките си и подви крака на канапето.

— Не, аз не мога да направя такова нещо — поклати тъжно глава Стефани — Да си сваля обувките насред един четиристотингодишен замък? Какъв скандал! Мога да разговарям с всякакви графове и херцогини, но да си сваля обувките — никога. Мисля, че имаш наистина нещо голямо. Не зная защо обаче, собственият ми дом ми изглежда по-удобен и уютен.

— Радвам се да го чуя — въздъхна сестра й, — страхувах се, че може…

— Да ти завиждам?

— Не точно. Боях се, да не би да си помислиш, че отново съм те затъмнила.

— О, не ми е хрумвало. Може би защото вече имам собствена светлина, с която много се харесвам.

— Значи вече не се чувстваш в сянка? Изглежда съм се излекувала от тези страхове.

Гарт ги наблюдаваше мълчаливо.

— Ще ми обясните ли за какво говорите?

Стефани се сепна. Бе забравила, че не са сами.

— Преди много години казах на Сабрина, че нейната светлина ме поставя в сянка, където никой не ме забелязва.

— И замина за Америка — допълни сестра й. — Остави ме сама със светлината ми.

Стефани погледна през прозореца. Алеите бяха пълни с хора. Келнерите сновяха между тях с подноси шампанско и ордьоври.

— Ако не сляза веднага, майката на Дентън ще ме критикува.

— Младоженката неохотно нахлузи обувките си. — Сватбите трябва да стават в леглата. Така или иначе започват от там, не виждам защо да не свършват на същото място.

Гарт тихо се засмя.

— Кога ще ни дойдете на гости? — попита Стефани. — Толкова много неща има да си казваме.

Сабрина се трогна. Сестра й чакаше отговора й без сянка от злоба, завист или тъга. Искаше й се да запее.

— Ако зависеше от мен, още утре бих тръгнала. Трябва да видя какви са плановете ни. Дентън прави разписанието. Изготвил е подробен план на местата, които иска да ми покаже. А те са пръснати из целия свят.

Протегна ръце и Стефани ги пое. Двете постояха прегърнати и безмълвни.

— Ще дойда, обещавам ти! — прошепна тя.


Дентън Лонгуърт работеше в корабната компания, която семейството му притежаваше и управляваше. Беше вицепрезидент по финансовите въпроси и член на управителния съвет. В продължение на години бе изпълнявал всичко, което баща му искаше от него. Завърши университета и веднага постъпи на работа в компанията. Нямаше обаче никакво намерение да прекара младостта си зад някакво бюро. Смяташе след време да се заеме с управлението на компанията, а дотогава да поживее. За целта посвети една година на финансовия отдел. Ходеше на работа всеки ден и успя да изгради екип от сътрудници, способни да се справят и без него, след което обяви, че излиза в безсрочна ваканция.

Работеше само когато имаше настроение. След като навърши трийсет и се ожени, мечтаеше единствено да пътешества с младата си съпруга, за да й покаже света.

За няколко месеца двамата обиколиха Биариц и Кан, Уимбълдън и Буенос Айрес. Навсякъде по света представителите на привилегированите класи изпадаха във възторг от неговата съпруга заради неустоимото съчетание на красота, изисканост и детско чистосърдечие.

Където и да отидеха, там вече ги чакаше куп от покани, които секретарката на Дентън бе изпратила от Лондон. Той ги преглеждаше с безразличие, след това ги подаваше на жена си.

— Избери къде искаш да отидем.

Понякога колодата от покани и визитни картички се разсипваше на пода, а той не си даваше труд дори да погледне от кого са и оставяше чистачката да ги измете. Все пак следеше какво избира Сабрина.

— Нали няма да изхвърлиш поканата на Кора, тя е великолепна домакиня. Никой не пропуска нейните приеми.

Така, докато стигнат в Монако, настъпи месец май. Бе изминала почти година от сватбата им. Един ден тя му подаде поканите, без да ги чете.

— Ти избери. Все още не познавам никого тук.

Той ги пръсна на масичката и взе да ги нарежда като карти за покер.

— Чудесно! Непременно трябва да отделим време за Макс.

— За кого?

— Макс Стайвесънт. Нима не си чувала за него? Странно. Той просто изпълва пространството! Приятно момче, малко е загадъчен. Ще ти хареса. Кани ни за четири дни на пътешествие из Средиземно море с неговата яхта. Добра идея. И нещо съвсем непознато за теб.

— Какво му е загадъчното?

— Никой не знае как изкарва парите си. Любопитните го бяха разпитвали, но той отвръщаше, че се занимава с изкуство, и сменяше темата. Някои подозираха, че притежава галерии някъде из Латинска Америка и Европа, други твърдяха, че е подставено лице на богати клиенти, които предпочитат да останат анонимни. Носеха се слухове, че издържал млади и талантливи художници. Наемал хора, които по време на търговете умишлено вдигали цените на техните произведения, за да им спечели име. След това прибирал в джоба си разликата между истинската стойност и раздутата сума, платена от някой сноб. Циниците пък твърдяха, че бил обрал няколко египетски гробници.

Независимо от произхода на парите, той харчеше щедро състоянието си. Водеше по трийсетина приятели на сафари из Кения или превозваше по двеста души през Европа, да ги заведе на фолклорен фестивал в Югославия. Сабрина го ненавиждаше. Той се извисяваше над нея като планина; рижавата му коса беше оредяла, а сивите му очи сякаш криеха някакви ужасни тайни.