— Ще има, и то няколко — засмя се щастливо тя. — Само че, ако искаш да погалиш гола статуя, ще трябва първо да я съблечеш.

Сега беше негов ред да избухне в смях.

Хвана я за ръката и двамата тръгнаха към библиотеката.


Гарт имаше достатъчно време, за да размисли над противоречията у Стефани Хартуел, преди тя да посети лабораторията му в Ню Йорк. През зимата и пролетта почти всяка седмица прескачаше до Брин Мор. Знаеше за нейната близначка, за разрива им, който Стефани още преживяваше. Знаеше, че родителите й са в Алжир, но скоро ще се върнат във Вашингтон, защото баща й трябваше да поеме поста на помощник държавен секретар по европейските въпроси. Знаеше, че необикновената й култура е плод на невероятното домашно възпитание, което бяха получили със сестра си. Стефани знаеше за Европа достатъчно, за да замести всяка енциклопедия, но нямаше представа от мъже, а познанията й за секса едва ли можеха да запълнят една ръкописна страничка. Бързият й ум и тиха, спокойна красота привличаха всички и те кръжаха около нея като пчели над цвете. Всички се надпреварваха да я канят вкъщи за ваканциите. Гарт също. Защото и той беше влюбен в Стефани.


През май храстите в Брин Мор цъфтят в розово и бяло и покриват земята с килим от цветове. Горещото слънце изсушава влагата на априлските дъждове и в старите дървета се събират рояци от птици. Казват, че май е най-добрият месец за сватби.

Стефани и майка й стояха в двора на библиотеката. Лора критично оглеждаше езерцето и наредените около него столове и маси.

— Прилича повече на градинско увеселение, отколкото на сватба. Нима не искаш нещо по-официално, скъпа?

— Искам точно това — отвърна й тя и извърна поглед към групата приятели и колеги, които се събираха около Гарт.

— Ей, вие двете! Стойте мирно! — извика Гордън и ги щракна с фотоапарата си.

— Защо напускаш университета? Сигурна ли си, че няма да съжаляваш?

— Майко, как да остана в Брин Мор, след като Гарт ще работи в Илинойс?

— Можеше да почака още две години.

— Не можеше. Работата, която му предлагат, е много хубава. Не е за изпускане. — Целуна майка си по бузата. — Ще си купим голяма къща с много спални и ти често ще ни идваш на гости. Била ли си някога в Чикаго или в Евънстън?

— Не.

— Ето, сега ще ги видиш.

Стефани видя как сестра й влезе в градината и се отправи към съдията Феърфакс и семейство Кардозо. Тръгна усмихната да я посрещне.

— Изглеждаш прекрасно!

— Не, ти изглеждаш прекрасно! Нима е възможно човек да излъчва толкова щастие?

— Когато дойда на твоята сватба, аз ще ти задам същия въпрос.

— Съдията Феърфакс разказа как си е играл с нас в детството ни — засмя се Сабрина.

— И още тогава предсказах, че ще кумувам на сватбите ви — допълни мировият съдия. — Още чакам Сабрина да ми се извини, че остана да учи в Европа.

Тя учудено вдигна вежди и промени темата на разговора. „Не иска да говори за себе си“ — помисли си Стефани, но това не я учуди. Дори и в писмата си сестра й беше сдържана и лаконична като добър, но далечен приятел. Миналото лято, което двете прекараха с родителите си в Шотландия, тя бе пак така далечна, сякаш се страхуваше, че може неусетно да започне интересен разговор и да затъмни своята сестра. Стефани разбираше, но не искаше да промени нещата. „Нека и тя веднъж се почувства неловко!“ — от тази мисъл й стана неудобно, но до края на ваканцията не направи нищо, за да запълни пропастта помежду им.

„Някога бяхме едно цяло, а сега аз не зная нищо за нея. Кого обича, за какво мечтае?“ — Стефани наблюдаваше как сестра й разговаря със семейство Кардозо и изведнъж я обзеха угризения.

— Сабрина, може ли за момент. — Докосна лакътя на сестра си и двете се отдалечиха.

Гордън веднага насочи фотоапарата към тях. Неговите прекрасни дъщери! Еднакви и все пак толкова различни. Сабрина, в елегантната си копринена рокля, която подсказваше очертанията на тялото й, и разкошна широкопола шапка, скриваща косите й. Студена и някак си недостъпна. До нея, грейнала от щастие, вървеше Стефани в бял облак от коприна и дантела. В тъмнокестенявите й коси беше затъкната бяла камелия.

— Извинявай — започна тя.

— Няма нищо. Разбирам всичко. Никога досега не съм те виждала толкова щастлива. Обичам те, Стефани.

— Харесваш ли Гарт?

— Разбира се! Той е очарователен и влюбен в теб. За себе си ще говоря друг път. Сега искам само да се порадвам на твоето щастие.

Стефани сложи ръце на раменете й и леко допря бузата си о нейната. Ужасната истина беше, че нежеланието на сестра й да разказва за живота си я радваше. Не искаше да открие, че зад тази сдържаност тя крие богато, разнообразено ежедневие, изпълнено с успехи и стремежи. В този момент Гарт се приближи и Стефани възкликна:

— Вие още не сте се запознали? Сабрина и Гарт се спогледаха.

— Съжалявам — поде той, — но работата ми в университета ме задържаше до последния момент. Започна изпитната сесия и нямах възможност да пристигна в Брин Мор по-рано.

— Деца — обади се зад тях Гордън, — церемонията започва. Мировият съдия бе застанал до един разцъфнал храст.

Младоженците се изправиха пред него. До Гарт стоеше един негов колега от университета, а до Стефани застана сестра й. Докато се нареждаха един до друг, младоженецът прошепна на бъдещата си съпруга:

— Тя е студена. Ти си много по-жива и красива от нея.

В миг Стефани разбра, че сестра й нарочно се държеше резервирано, за да й даде възможност да блести в този толкова щастлив ден. „Това е сватбеният ми подарък — мислеше Стефани. Сърцето й преля от обич и признателност. — Но какво да направя? Вече не сме близки както някога. Тя не споделя нищо с мен. Всяка от нас си има свой път, свой живот. Нямаме нужда една от друга.“

Феърфакс започна своето слово и мислите й се откъснаха от Сабрина. Каза си колко удивително се беше подредил животът й. Точно когато бе загубила близостта на сестра си, бе намерила Гарт. Имаше съпруг, значи никога нямаше да бъде сама.

Глава 5

Посивелите от вековете кули на замъка се извисяваха над зелените хълмове на Хемпшир. Подобно на бронзова завеса зад него се простираха букови гори.

— Замъкът Тревистън. — Стефани зачете писмото на сестра си едва ли не със страхопочитание. — Осемдесет стаи, хиляда и двеста акра паркове и ниви… Гарт, погледни! — извика тя. — Пауни!

Гарт намали скоростта, за да видят по-добре и пауните, и замъка и сребристото езеро зад него, което явно заместваше някогашния ров.

— Приятна къщичка — отбеляза иронично и отново натисна газта.

— Не мога да си представя как Сабрина ще живее тук след сватбата. На нейно място бих се чувствала като джудже, попаднало в замъка на великан. Дали ще свикне?

— Защо не я попиташ? — Гарт спря пред парадния вход. Един прислужник вече приближаваше, за да вземе багажа им.

Половин час по-късно, докато разглеждаха парка, Стефани отново поде темата:

— Интересуват ме преди всичко съдбите на неговите обитатели — отвърна сестра й. Тримата се разхождаха по пътеката, криволичеща между стотици розови храсти. — Не мисля за рицарите, нито за войните и междуособиците, продължили четири века. Не ме интересуват и царствените процесии, а самото семейство и неговите черни овци. Във всяко поколение на рода Лонгуърт има поне по една. Така всеки може да си позволи всякакви ексцентричности и накрая да посочи черната овца с довода, че има и по-лоши от него.

— И коя е сегашната черна овца? — засмя се Стефани.

— Все още не съм установила. Мисля си, че Дентън иска да се пребори за тази „титла“, но баща му и бордът на директорите не биха го оставили. Страхуват се не толкова от скандалите, а от гласността им в пресата.

— Не знаех, че Дентън работи.

— Само когато има настроение.

Гарт разглеждаше високия жив плет на прочутия лабиринт на Тревистън.

— Гарт, ние се връщаме. Идваш ли?

— След малко.

От писмата на Сабрина до сестра й той знаеше, че лабиринтът представлява триъгълник от жив плет, който Стонтън Лонгуърт изградил през 1775 година за забавление на своите гости. Той надничаше през отворите в плета и се опитваше да си представи схемата на лабиринта. „По-късно ще го разгледам — реши. — Или утре, след сватбата.“


Чу гласа на жена си и влезе в библиотеката, но се оказа, че това бе Сабрина, която разговаряше по телефона. „Странно, гласовете им са съвсем еднакви“ — помисли си.

— … да реставрира тавана — обясняваше тя на някого и енергично жестикулираше. Гарт се огледа. Замъкът беше наистина великолепен, независимо че приличаше по-скоро на музей, отколкото на дом.

— Разбира се, че не можеш да окачиш картина, или да сложиш нещо друго просто така — обясни Сабрина на сестра си, когато по-късно двете седнаха на балкона на нейния апартамент на чаша чай. — Това е първото правило.

— Изглеждаш толкова щастлива! Нима е възможно човек да излъчва толкова щастие! — отбеляза Стефани и двете избухнаха в смях при спомена за същите думи, които Сабрина бе изрекла преди четири години. Докато тя създаваше семейство и подреждаше дома си в Евънстън, Сабрина се дипломира в Сорбоната и замина за Лондон. Живееше в малък апартамент и работеше в галерията на Никълъс Блекфорд. Завърза нови приятелства, взе участие в организирането на два благотворителни търга. В писмата си никога не споменаваше за интимния си живот. „Може би сега ще сподели“ — помисли си Стефани и си спомни колко любов имаше в погледа на сестра й, когато излезе да я посрещне. — Щастлива ли си? — попита сериозно тя.

— Щастлива или може би възбудена — отвърна й. — Мисля, че с Дентън любовта и въодушевлението не се различават особено. Той е невероятен! Обикаля света, сякаш е някой от парковете на Тревистън. Нямаш представа колко е богат животът ми с него.

— Имам — отвърна сухо Стефани и се обърна към спалнята, където една от прислужничките приготвяше дрехите на младоженците за сватбеното пътешествия.