— Елате на вечеря двамата с Брукс в петък и тогава ще уговорим подробностите. Госпожа Търкъл ще трябва да знае колко ще са гостите.

— А ти ще застанеш ли до мен по време на церемонията? Винаги съм искала Сабрина да е там до мен… Стефани, имаш ли нещо против, ако просто те смятам за Сабрина? Двете толкова си приличате и това е доста объркващо…

— Знам.

След обяда трябваше да изпълни още едно свое обещание. Отиде до „Питър Дейл“, за да разгледа античните военни доспехи.

— Не искам да купя цял костюм — обясни на собственика. — Само нещо дребно…

— Момент, имам нещо подходящо — отвърна той и изчезна в задната част на малкия магазин, за да донесе една прекрасно оформена броня. „Тя наистина е подходяща“ — мислеше си Сабрина, докато подписваше чека, и си представяше как Клиф се хвали с нея пред приятелите си, а след това я закача в стаята си, за да му напомня, че някога е имал майка, която го е обичала.

В друг магазин купи специална хартия за рисуване за Пени, една от най-големите кутии с бои, която успя да намери, и комплект японски четки и писци за мастило.

— Брайън, как би могло да се изпрати всичко това в Америка? — попита го, след като се върна в „Амбасадор“.

— По същия начин, по който изпращаме някои от картините. Оставете тази работа на мен, госпожо Андерсън.

— Почакай. Има още нещо. — Тя изчезна в кабинета си и се върна след малко със запечатан плик в ръка. — Нека всичко бъде изпратено на този адрес.

Броня, хартия и бои за рисуване, писмо.


„Скъпи мои Пени и Клиф, мисля за вас, толкова ми липсвате и всеки път, когато затворя очи, ви виждам така ясно. Не мога да се протегна през океана, за да ви прегърна, затова вместо прегръдка ви изпращам подаръците, които ви обещах за Коледа. Обичам ви и двамата. Много ви обичам.“


И бележка за Гарт.


„Каквото и да решиш да кажеш на Пени и Клиф, моля те, дай им тези подаръци. Няма да им пиша повече, нито ще им изпращам нещо, освен ако ти не ми разрешиш. Но когато тръгвах, им обещах, че ще им изпратя подаръци веднага щом пристигна в Лондон. Моля да ми разрешиш да изпълня обещанието си. Това е последната услуга, която искам от теб.“


Сега вече нямаше какво повече да направи за семейството си, освен да копнее за него и да очаква, че болката от този копнеж ще намалее с времето. Но беше забравила за майка си.

Лора й се обади в събота по обяд, точно когато двете с Габриела се приготвяха да излизат, за да купят булчинската рокля.

— Стефани, какво става, по дяволите? Гарт ми каза, че си решила да останеш в Лондон за неопределено време. Какво точно означава това?

— Точно това, което ти е казал, мамо. Сега живея тук.

— А Гарт и децата ти?

— Мамо, чудесно знаеш отговора на този въпрос. Те са в Евънстън.

— Ти си изоставила децата си?

— Аз напуснах… Да. Те са с Гарт.

— И ти си го напуснала?

— Да.

— За колко време?

— За… колкото е необходимо.

— Необходимо? За какво? За да се разруши един чудесен брак, един хубав дом, животът на две…

— Мамо, моля те, недей.

— Как така недей! Ти знаеш ли от какво се отказваш? Най-добрият…

— Мамо, спри, моля те! Двамата с Гарт решихме, че трябва да замина. И без това ми е много тежко, моля те, не усложнявай нещата. Може би някой ден ще мога да ти разкажа всичко, но в момента просто не съм в състояние. Моля те да ми повярваш, че това е единственото нещо, което бих могла да направя.

— Стефани — чу се гласът на Гордън. — Не обичаш ли вече Гарт?

„Обичам го с цялото си сърце. Обичам го още повече след всички спомени, които ме връхлитат и не ми дават мира по цяла нощ.“

— Имаме някои проблеми, за които не бих могла да говоря — отвърна тя. — Просто трябва да ми повярвате. Съжалявам, че ви създавам грижи…

— Толкова наскоро след смъртта на Сабрина — изплака Лора. — Би могла да изчакаш, просто не сме в състояние да понасяме толкова удари едновременно.

— Да, мамо. Не беше никак разумно от моя страна. Извинявайте.

— Няма защо да се държиш саркастично…

— Но какво ще правиш? — прекъсна я Гордън. — Как ще живееш сама в Лондон?

— Сключих договор с Никола Блекфорд за съвместно управление на „Амбасадор“. Ще задържа къщата на Сабрина, ще си намеря приятели, ще се устроя по някакъв начин.

— Ужасно — прошепна майка й. — Наистина ужасно. Това е последното нещо, което сме очаквали. Бяхме толкова сигурни в теб.

— Да, съжалявам, че ви разочаровах.

— Но ти ще се върнеш, нали? Може би ще премислиш още веднъж всичко и ще се върнеш при семейството си. Жените в днешно време понякога вършат необмислени неща: някоя, която ти изглежда напълно щастлива, изведнъж решава, че се нуждае от по-голяма свобода. Не знам какво точно имат предвид тези жени, когато казват, че им трябва повече свобода. Обикновено искат да кажат, че се нуждаят от любовник. Ти това ли искаш?

— Не.

— Е, ако става дума за това, намери си един, поживей с него, а след това се върни при семейството си. Защото ако не търсиш любовник, тогава какво точно искаш? Кариера? Но ти си имаше и там своя малък магазин, как му беше името — „Колекции“. Може би имаш нужда да се заемеш с нещо различно?

— Не.

— Но какво търсиш тогава? Какво точно очакваш да ти се случи, когато заживееш в къщата на Сабрина и ръководиш нейния магазин? — Сабрина не отвърна нищо. — Стефани? Стефани, да не би да искаш да заемеш мястото й? Спомням си, че често говореше за блестящия й живот в Лондон, за успехите й… може би и аз самата те насърчавах… това ли се опитваш да направиш? След толкова години най-накрая да заемеш мястото й?

— Мамо, просто се опитвам да бъда такава, каквато съм.

— А смяташ ли, че достатъчно добре се познаваш? — попита я Гордън.

— Невинаги — призна тя. — Но напредвам.

Колко просто изглеждаше: напредвам. И накрая напълно ще успее, каза си тя на следващия ден, когато вземаше такси до гробището в Кенсингтън. Ще ми трябва само кратко време.

Стоеше до гроба и спомените я връхлитаха — детството, училищните дни, колежа, посещения в Ню Йорк, пътувания до Лондон, отново детството, прислужниците опаковат багажа, нови непознати училища, две сестри, които винаги вървят ръка за ръка. Но скоро мъглата започна да я задушава и цялата разтреперана, тя се извърна наляво.

Висок мъж излезе от спряла близо до входа кола.

— Прислужницата ти ми каза, че си тук — каза Димитри. — Мога ли да те откарам вкъщи?

Тя погледна слабото му лице, тъмните очи под гъстите вежди, дълбоките бръчки покрай устата му. Ръцете му бяха протегнати напред, готови да й помогнат да влезе в колата.

Спомни си момчето, което се опитваше да събере сили и да се държи смело, докато мъже в тежки обувки претърсваха стаята му и поглеждаха към тавана, където бе скрил две американски момичета. „Той иска да ми помогне“ — помисли си тя. Очите му бяха изпълнени с обич и съчувствие. Той й предлагаше приятелството си.

— Да — каза Сабрина. — Бих искала да ме откараш у дома.

Глава 22

Никой не посрещна Гарт на летището, когато пристигна от Ню Йорк. Никой не очакваше, че той ще се прибере два дни по-рано. Той бе напуснал хотела във вторник сутринта, като преди това се обади на Ралф, за да му съобщи, че няма да присъства на срещата на изпълнителния комитет. После отиде на летището и взе първия самолет за Чикаго. Не беше спал цялата нощ и поради умората всичко му изглеждаше преувеличено: прекалено шумно, прекалено светло, гласовете като че ли кънтяха. Когато отключи външната врата и влезе вкъщи, го посрещна необичайна тишина. Една празна къща. Пени и Клиф бяха на училище. Съпругата му бе мъртва. Натрапницата бе в Лондон. Една тиха, празна къща.

Стоеше безпомощен в средата на кухнята и се чудеше какво да прави. Не се сещаше за нищо, което си заслужаваше. Огледа подредената кухня, канапето и ниската масичка, върху която лежаха скечовете на Пени, а до тях беше книгата, която четеше Стефани, после отправи поглед към масата, на която закусваха.

— Не! — извика отчаяно Гарт и викът му отекна в празните стаи. Той сграбчи книгата й от масата и я захвърли в стената. Тя се разкъса и падна на пода. Гарт се отпусна върху канапето, оплаквайки съпругата си и рухването на своя свят.

Бе толкова изтощен, че заспа, а когато се събуди, навън беше вече тъмно. Напълно объркан, започна да опипва стената, за да запали лампата и установи, че е едва пет часът следобед. Потрепери: бяха изключили камината, когато заминаваха, и сега навсякъде в къщата беше студено. Ясно си припомни всичко, което се бе случило, и усети как гневът го обзема, изпълва всяка клетка от тялото му.

Просто трябваше да се движи, да върши нещо, да ангажира ума си.

— Бъди поне малко практичен — каза си на висок глас и се обади на Вивиан, за да й обясни, че срещата е била по-кратка, отколкото е очаквал, и ще се отбие да вземе децата след около час.

— Заповядай на вечеря — настоя тя. — Тъкмо ще ни разкажеш за Ню Йорк.

— Не днес. Там през цялото време валя дъжд.

— Е, тогава поне нека децата да вечерят тук, те помагаха в готвенето, така че би трябвало да опитат какво са приготвили.

— Добре. Тогава в осем?

— Да, в осем. Гарт, каквото и да се е случило, хапни нещо. Ще се почувстваш по-добре.

Значи всичко се усещаше по гласа му. Но какво би могъл да направи? Как би могъл да прикрие гнева си от околните? Разопакова багажа си, после си изми лицето, смени си ризата и изпи две чаши уиски. Докато пълнеше наново съда за лед забеляза, че хладилникът е зареден. Как добре е измислено всичко: тази мръсница се е погрижила за последен път за тях, преди да отлети за Лондон, за да продължи игрите си там.

Вървеше разсеяно из къщата, докато главата му направо щеше да се пръсне от напрежение; вече нищо в живота му не беше хармонично и цялостно, в него нямаше нищо стабилно. Защо изобщо не бе заподозрял какво става? Отново и отново си задаваше този въпрос. Как можа да й се довери толкова? Като си припомняше миналото, той се сещаше за някои неясни думи, които се бяха изплъзнали от устата й и тя после бързо се опитваше да се поправи, за нетипично нейно поведение, за странни загуби на паметта й, които просто не можеше да си обясни. Той беше толкова опитен наблюдател, човек, който събираше фактите и ги анализираше. Защо тогава се остави така лесно да бъде заблуден? Не знаеше. Всичко бе толкова объркано; загубил бе всякаква опора, освен къщата и децата, затова трябваше да ги види колкото се може по-скоро. Те бяха единственото нещо, в което бе сигурен.