— Благодаря — каза Сабрина. — Ценя високо това, което казвате.

Повече не засегнаха темата за странното и неочаквано пристигане на Стефани Андерсън от Америка без никакъв багаж. Тя просто бе дошла да живее постоянно в Лондон, бе дошла да заеме мястото на сестра си.

Но съществуваше и друг дом, със сенчести стаи, шумни стъпки и гласове, който никога не можеше да забрави, каквото и да правеше. През цялата нощ не можа да заспи под копринените чаршафи, често протягаше ръка и търсеше Гарт, после разочаровано се обръщаше и си припомняше топлината на тялото му и нежната му прегръдка, в която често заспиваше. Но всичко това вече го нямаше, нямаше го и всеки път тя се събуждаше с мисълта за реалността и със спомена, както и с чувството за една празнота, която съответстваше на самотното й легло и на тихата тъмна къща.

Сутринта, докато отиваше към магазина, направи конкретен план за първия ден от своя нов живот: среща с Никола и Брайън в „Амбасадор“, разговор със Сидни по финансови въпроси, обяд с Габриела и следобедно пазаруване. А след няколко дни щеше да започне да се обажда на приятелите си и да им каже, че вече е тук.

В „Амбасадор“ завари двамата мъже да обсъждат една малка пукнатина в старинен шкаф с чекмеджета от 1766 година. Сабрина наблюдава известно време от входа изумителната красота на предмета.

— Къде го открихте? — попита тя, когато влезе. — Не съм виждала мебел на Карлин от години.

— Моя мила Стефани! Как ни изненада! — извика Никола, явно доста смутен. — Нямахме представа… Трябваше да ни предупредиш…

— Брайън, и твоето ли сърце подскочи?

— Не — усмихна се той и пое ръката й. — Радвам се да те видя.

— Никола, би ли дошъл с мен в кабинета ми. А ти, Брайън, ще останеш в салона, нали?

— Разбира се.

— Бих искала да говоря с теб след малко.

— Разбира се.

— Приятен човек — каза Никола, като я следваше. — Но кажи ми, скъпа Стефани, как позна, че шкафът е на Мартин Карлин? Сабрина никога не е споменавала, че така добре познаваш античните предмети. Наистина съм впечатлен, явно има доста неща за теб, които ще трябва да научим.

— Никола, разбирам тревогата ти — започна тя, след като се настани пред черешовото бюро и прокара пръсти по полираната му повърхност. — Ти се опасяваш, че ще се намеся в ръководството на „Амбасадор“ или че ще продам магазина на друг. Нека да ти разясня някои неща. Първо, „Амбасадор“ няма да се продава, нито на теб, нито на някой друг. Второ, имам намерение да го ръководя точно както Сабрина правеше това, но с твое участие. Както виждаш, половината от опасенията ти са били напразни.

— Моя скъпа лейди…

— Извини ме. — Тя се изправи и отиде до вратата: — Брайън, може ли да получим чай? И кроасани. — После се върна на мястото си и го погледна. — След последния ни телефонен разговор останах с впечатлението, че се опитваш да скриеш някои от продажбите, както и да ме заблудиш относно финансовото състояние на магазина.

— Скъпа Стефани!

— Разбира се, би трябвало да проявиш голяма изобретателност, след като Брайън води счетоводството, а Сидни го следи отблизо. Но ние и двамата знаем, че ти си достатъчно изобретателен. Смятам, че един честен разговор на четири очи ще ми спести необходимостта да разпитвам Брайън и Сидни.

Настъпи неловко мълчание. Никола като че бе изгубил непресъхващата си енергия.

— Ти разбираш, Стефани, ние нямахме представа кога ще се върнеш и за колко време, ако изобщо го направиш. Дори сега, когато ми казваш, че ще ръководиш магазина, не ми е ясно как ще го правиш от Америка. Ние тук носим всекидневна отговорност за…

— Аз ще остана тук, Никола. Ще живея в къщата си на площад „Кадоган“ и ще ръководя „Амбасадор“.

— Напуснала си съпруга си? И децата?

— Оставам тук. Няма какво да обсъждаме повече. Във връзка с предложението ти за партньорство, което бе направил на Сабрина, предлагам следното решение: ти ще наблюдаваш „Амбасадор“ и „Блекфорд“ и ще купуваш от дилърите. Аз ще пазарувам на аукционите и за двата магазина и ще се занимавам с обзавеждането на къщите и реставрациите. Брайън ще поеме административните въпроси — фактури, банкови гаранции, кореспонденция и други — за „Амбасадор“, а Амелия ще върши същото за „Блекфорд“. Парите ще се разпределят от Сидни Джоунс. Съгласен ли си?

Тъй като не бе в състояние да пророни и дума, Никола само кимна.

— Понеже финансите ни ще бъдат разделени, ще наема ревизор, който да провери работата на Брайън и Амелия. Двамата с теб и Брайън периодично ще се консултираме за покупките и продажбите, когато е възможно, ще осъществяваме комбинирани операции. Как ти се струва?

— Стефани — започна той с преситил глас, — в Китай беше толкова тиха. Да не би промяната да се дължи на факта, че Сабрина не ми се доверяваше особено?

— Напротив. Тя ти вярваше. Но през последните няколко седмици по време на телефонните ни разговори усетих, че нещо не е наред. Няма да търпя подобно положение.

— Уверявам те, Стефани…

— Ще накарам Сидни да започне да работи върху договора за партньорството ни още утре. Съгласен ли си?

— О, ти толкова приличаш на Сабрина. Двете често ли мислехте по един и същ начин?

— Често — Тя се изправи и му подаде ръка. — Никола, ще бъдем ли приятели?

— Да, да, разбира се — веднага отвърна той и скочи от мястото си. — Нима не сме били приятели и досега? Всъщност не бих се съгласил с такава готовност на партньорство с никой друг. Но ти си необикновена, скъпа моя. Освен това трябва да ти кажа, че през последните няколко седмици открих каква изключителна репутация е изградила Сабрина за „Амбасадор“. Ако и твоите умения са същите, а виждам, че си доста самоуверена, ние имаме страхотно бъдеще. Никой не би могъл да каже колко далече бихме могли да стигнем.

— Да, надявах се, че мислиш така. — Тя му се усмихна така очарователно, че едва след време Никола си даде сметка колко ясно е разбрала амбициите му за дял в „Амбасадор“. — А сега, преди да говоря с Брайън, какво е предложението ти за заплатата му? Може би някакъв малък процент собственост?

Той беше объркан. След като бе взела напълно инициативата в свои ръце, както правеше Сабрина, сега тя му искаше съвет и в това отношение приличаше на Стефани. Или може би това бе елемент на тяхното партньорство? Каза й мнението си. Обсъдиха различни варианти и накрая се спряха на един, който удовлетворяваше и двамата.

— Ще го извикам — каза Никола и излезе.

Докато ги чакаше, Сабрина седеше зад бюрото и усещаше как кръвта пулсира във вените й. Тя беше спечелила тази битка, защото се бе досетила, че Никола крие някои неща от нея и се опитва да й отнеме „Амбасадор“. Сега всичко беше под контрол. След като нещата с двата магазина тръгнат, след като Никола и Брайън си разпределят работата, тя би могла да се отдаде изцяло на вътрешно обзавеждане, а вечерите си ще запълня със срещи и партита, като се вижда само с хората, които са й приятни, а не с всеки, който би могъл да й е от полза за бизнеса.

Ако се съсредоточи върху всичко това, може би ще успее да си изгради един нов живот и да престане непрекъснато да мисли за смеха на две деца и за милувките на един съпруг.

— Обяд? — каза Габриела, прекъсвайки мислите й. — Извинявай, че идвам на работното ти място, Стефани, но просто се страхувах, че може да забравиш. А аз очаквам този обяд още от сутринта.

— Всичко е наред, Габи. Можем да тръгваме.

Отидоха в „Льо Сюкуе“, защото Габриела искаше риба.

— Ще си вземем по едно плато с морски продукти, нали? За мен е малко множко, но е толкова вкусно, че просто не мога да се въздържа. Нямаш представа колко се радвам, че пристигна. Ако знаеш колко ужасно се чувствах, като нямаше с кого да си поговоря. По дяволите, какво говоря, ти, разбира се, добре знаеш как е. Стефани, ще можеш ли да ме изтърпиш или трябва да си затворя устата и да се храня мълчаливо?

— Е, спокойно, разкажи ми за Брукс.

Французойката раздели платото между двете и си намаза втора филия с масло.

— Ужасно съм гладна. Понякога не се храня със седмици, а сега не мога да се спра. Той иска да се ожени за мен. Казах му, че трябва първо да говоря с теб.

— Защо?

— Защото за мен ти си все едно Сабрина, а и естествено, тя ти е разказвала за мен. Аз просто си нямам друг близък човек. Освен може би Александра, но тя е в Рио, а и така или иначе никога не ме е харесвала особено. Щях да ти се обадя в Америка, но ето, че ти пристигна точно навреме. Не ти ли липсват децата?

— Да, липсват ми.

— А съпругът ти?

— Щеше да ми разказваш за Брукс.

— Да, вярно. Той най-накрая откри тези свои шпиони. Единият е от лондонския офис — продавал търговски марки и маркетингови стратегии на „Раймър Козметикс“, а другият е от завода в Берн — той им продавал химически формули. Затова му е било толкова трудно да ги разкрие; знаел е, че никой, освен мен няма достъп и до двата вида информация.

— И той вероятно е смятал, че ти си го направила?

— Да, този шпионин от Берн казал на някого, че продавам информация на „Раймър“. Когато слухът се разпространил, някой писал за това на Брукс. След това „Раймър“ пуснаха на пазара цялата есенна козметична серия на Брукс и той изгуби от това милиони. Обвиняваше мен за загубата, тъй като само аз имах достъп до персоналните му файлове. Решил е, че не може да бъде никой друг, и веднага ме изгони. Просто не знам какво щях да правя без Сабрина. Никога не съм имала нейното самочувствие, нито твоята сила. Вие двете винаги се оправяте в трудни ситуации, може би защото можехте да разчитате една на друга. Аз никога не съм имала — о, господи, съжалявам, Стефани, ето че пак оплесках всичко. Сигурно ужасно ти липсва.

Сабрина мълчеше, опитвайки се да овладее болката и самотата, които я бяха връхлетели.

— Искаш ли да направим сватбеното тържество на площад „Кадоган“? — попита накрая.

— О, Стефани, нима това е възможно? Чудесно! Честно казано, мислих си за това, но не бих могла да го реша без теб. Сега, след като ти си тук, всичко се нарежда идеално.