Джудит Майкл - Измами

Стефани подаде на Дентън една двузъба вилица и го подкани да опита месото. Хванал прибора като стик за голф, след един-два неуспешни опита той успя да забие вилицата в печеното.

— Сабрина, ела на помощ — извика към жена си, която разговаряше в другия край на моравата с някакъв професор.

— Готово! — окуражи го Стефани. — Познавам един фехтовач, който използва същата хватка.

— Надявам се, не съм развалил апетитния му вид. Не разбирам от готвене — оправда се Дентън.

— Нищо не си развалил — засмя се тя. — Но щом ти е толкова трудно, вече няма да ти поставям никакви задачи.

Сабрина се надигна на пръсти и над главите на гостите видя неловкото изражение на съпруга си. „Прилича на турист, който трябва да отиде до тоалетна, но не разбира местния език“ — помисли и отново се обърна към професор Мартин Талвия, който обясняваш разпалено защо двете със Стефани изобщо не си приличат, въпреки че са близначки. В този момент Дентън я прегърна през рамо. Тя се стегна. Дворът бе пълен с хора, които с удоволствие биха побъбрили с него. Защо непрекъснато стоеше до нея? Професорът попита нещо и по пресилената веселост, с която съпругът й му отговори тя разбра, че е отегчен до смърт. Тук и двамата бяха чужденци. Все пак, въпреки че не живееше в Америка от двегодишна възраст, тя успяваше да се забавлява сред тези мили, приятни хора, може би защото срещите с непознати винаги й доставяха удоволствие.

— Лельо Сабрина, може ли да ме вдигнеш? — протегна ръце четиригодишният Клифърд. — Трябва да съобщя нещо важно. — Обядът е сервиран. Всички на верандата! — извика зачервен той, щом го вдигна на ръце.

Гарт погледна към тях и за миг застина. Малкото, зачервено личице на Клиф до усмихнатото лице на Сабрина. Не беше ли виждал вече тази картина? Стефани с малкия Клиф, когато излизаха от родилния дом.

— Лельо Сабрина, защо вдигаш него, а мен — не? — почти разплакана, малката Пени Андерсън я дърпаше за ръката.

— Ти ще обявиш десерта. Искаш ли?

Момиченцето се усмихна и закима енергично с глава.

— Няма ли кой да наглежда малките? — попита Дентън.

Сабрина го погледна и се наведе над двете деца.

— Умирам от глад. Хайде, милички! Кой ще седне до мен на масата?

— Аз, аз! — завикаха и двамата в един глас.

Падаше мрак и Гарт запали керосиновите лампи. Долорес Голднър се наведе, към Дентън.

— Стефани ни разказа много неща за вас двамата, но пропусна да спомене дребните неща — какви ястия предпочитате, къде пазарувате. Ние тук знаем твърде малко за живота на кралската прослойка.

— Аристокрацията, искате да кажете, нали?

— О, да, аристокрацията. Ние, американците се отнасяме доста несериозно към класовата система, за разлика от вас.

— Дентън, разкажи за Тревистън — помоли го Стефани. — За историята на твоето семейство и на замъка.

— Леля Сабрина ми изпрати снимка — гордо обяви Пени.

— Тя и на мен изпрати, ако искаш да знаеш. — Клифърд стана, с намерение да донесе снимката и да докаже на сестра си, че и той има снимка от Тревистън. Чинийката падна от скута му и се разсипа на пода.

— Клиф! — извика след него Стефани, но момченцето се втурна в къщата.

— Не е честно. Аз първа казах! — малката Пени се свлече от стола и хукна след брат си.

— Ще отида да ги успокоя. — Сабрина стана от масата.

— Недей, и без това вече трябва да спят. Ще отида да ги сложа в леглата. — Разтреперана от гняв, майка им стана и влезе в къщата. Сестра й я последва.

Изчака Стефани във всекидневната. Докато тя слизаше по стълбите, Сабрина забеляза, че е напълняла и хубостта й някак си се бе позагубила. Стефани се превръщаше в истинска домакиня, загрижена единствено за кухнята. В червената си тиролска пола и бяла италианска блуза, Сабрина изглеждаше много по-привлекателна, но сестра й сякаш не забелязваше това. Може би беше просто безразлична към външността си. Тя се отби в кухнята, остави нещо в хладилника и влезе във всекидневната.

— Искаш ли да поседнем за минутка? Най-много да изпуснем следващата версия за историята на Тревистън — предложи с усмивка тя.

— Майката на Дентън ми я разказа на сватбата ви. Самият Дентън обича да говори пред аудитория, нали?

— О, да! — усмихна се Сабрина. — Съжалявам, че едва сега успяхме да дойдем в Америка. Цяла година не можахме да намерим една седмина време.

— За съжаление той изглежда доста отегчен. Гарт го поканил да разгледа лабораторията, но…

— О, науката не е стихията на Дентън. Той обича други експерименти. — Улови въпросителния поглед на сестра си, но не уточни и продължи: — Свикна ли с нашата раздяла? Разкажи ми за себе си. Има ли нещо, което не си ми казала — за теб и Гарт, за децата?

— Нищо особено. Имам това, което винаги съм искала. Сигурност и стабилност. Дом и семейство. Това, което винаги ни липсваше като малки. А ти как си? Наблюдавам те вече цяла седмица и ми се струва, че нещо не е наред.

— Имаше нещо по време на пътешествието ни из Средиземно море, но Дентън е толкова зает, че не мога да намеря време да поговоря сериозно с него. Ти изглеждаш изнервена. Вероятно заради децата.

— Наистина ли? Гарт работи денонощно и аз по цял ден се занимавам с тях. Понякога търпението ми се изчерпва. Не исках да развалят тържеството. Впрочем видях, че разговаряш с Мартин.

— О, да. Той, изглежда, умее да изнася лекции! Вашите приятели наистина ми харесват.

— Ужасни са! С удоволствие бих ги заменила за твоя замък и онази яхта.

— Стефани! Не говориш сериозно.

— Да, пошегувах се. На твое място нямаше да знам как да се държа. Животът, който водиш, ми изглежда направо недействителен. От друга страна, имам всичко, което съм искала… освен пари. Изморих се да пестя. Не! Не! — възкликна тя, виждайки по изражението на сестра си, че въпросът може да бъде разрешен. — Не искам пари. Гарт ще бъде ужасно обиден, ако взема от теб. Понякога ми е мъчно, че не му остава повече време за мен и децата. Но няма значение. Той наистина работи денонощно. Не зная какво ми става тази вечер!

„Много просто — помисли Сабрина. — Моята италианска пола, писмата, които ти изпращах през последната година от четиринайсет различни държави, в които ти никога няма да можеш да отидеш, списанието на нощното ти шкафче, в което пише за нас с Дентън и за парите, които той е изхарчил за дрехи, за онези половин милион долара, които изхарчих, за да обзаведа нашата лондонска къща.“ Вместо това тя безгрижно подхвърли:

— Може би си напрегната от присъствието на Дентън. Той постоянно забравя, че тук е без прислугата и секретарката си. Това е залегнало в гените му. Може би Гарт трябва да му направи някои изследвания.

— Той е очарователен — усмихна се Стефани. — Грижи се за теб. Изглеждаш прекрасно!

— Вероятно заради средиземноморското слънце. И ти можеш да спортуваш, стига да искаш.

— Зная. Трябва да отслабна. Напълняла съм. Може би следващото лято ще се заема и с това. Но слънцето едва ли е единствената причина, заради която изглеждаш толкова добре.

Сабрина си спомни дните на яхтата и за кой ли път изпита срам заради гостите и техните „игри“. За една година бе срещнала хиляди непознати хора и с нито един от тях не бе разговаряла човешки. Освен може би с Александра.

— Не обичам да говоря за щастието — отвърна с наведена глава.

— Но ти не говориш, ти простото излъчваш.

— Веднъж ти споменах, че не зная дали наистина обичам Дентън, или просто с него ми е интересно. Все още не зная. Трудно ми е да говоря за това. „Ти обичаш съпруга си, имаш дом, а аз не искам да си призная колко ти завиждам за това — помисли си, но не посмя да го изрече. — Омъжена съм само от една година. Може би трябва да положа повече усилия. Може би следващата година ще бъде по-добра.“ — Когато се почувствам готова, ще ти разкажа. Искам да знаеш, че когато ми е трудно, си спомням, че те имам и ми става по-леко.

— Сякаш се срещаме след дългогодишна раздяла, Сабрина. — Очите на Стефани блестяха. Тя погледна отражението си в тъмния прозорец и оправи косата си. — Време е да се върнем при гостите.

В полунощ, след като изпрати последните гости, се обърна към отрупаните с чинии маси.

— Ще ми подскажете ли някоя вълшебна думичка? Искам тази бъркотия да изчезне в миг.