Емили прокара пръст по голямата буква А. Смяташе, че познава Али по-добре от останалите. Но въпреки това не усети, че момичето, което беше целунала, не е онази Али отпреди години. Тя беше толкова заслепена от любовта. Дори днес голяма част от нея не можеше да повярва на случилото се. Не можеше да приеме, че момичето, което се беше върнало при тях, не е онази Али, която беше познавала преди — и че онази Али, която беше познавала, изобщо не е истинската Али.

Емили коленичи до гроба на Али и бръкна в найлоновата торбичка. Лъскавото кожено портмоне изскърца в ръцете й. Беше го натъпкала със снимки и бележки от Али до такава степен, че се беше издуло и ципът му едва се бе затворил. Тя въздъхна и погали буквата Е. Али го беше подарила на Емили след часа по френски в шести клас.

— Pour vous, de moi5 — беше казала тя.

— По какъв повод? — попита Емили.

— Без повод. — Али се бутна в нея. — Просто се надявам Емили Фийлдс да си остане най-добрата ми приятелка завинаги.

Емили почти чуваше гласа на Али на фона на свирещия вятър. Тя започна да копае дупка в земята до гроба. Пръстта се наби под ноктите й и окаля дланите й, но тя продължи да копае, докато дупката не стана почти фут. После си пое дълбоко дъх и пусна портмонето вътре. Дано този път си останеше заровено. Тук му беше мястото — както и на снимките, и бележките. Това беше малката „Капсула на времето“ на Емили, нещо, което щеше завинаги да символизира нейното приятелство с Али. Стената в стаята й изглеждаше толкова гола без всичките снимки, но тя трябваше да я покрие с нови спомени. Хубаво щеше да е те да включват Ариа, Спенсър и Хана.

— Сбогом, Али — прошепна тихо Емили. Листата зашумяха. По съседната улица мина кола и фаровете й осветиха дърветата. Тя тъкмо се канеше да си тръгва, когато чу друг шум. Спря се. Заприлича й на кискане.

Емили огледа дърветата, но не забеляза никого. Погледна към другите гробове, но между паметниците не се забелязваше никой. Дори вдигна очи към небето, сякаш търсеше да зърне нечия руса глава между облаците. Сети се за уебстраницата, на която се беше натъкнала предишния ден; тя представляваше колекция от анонимни туитове от хора, които се кълняха, че са виждали Алисън Дилорентис. Преди малко я видях да влиза в „Джей Крю“ във Финикс, Аризона, пишеше един от тях._Със сигурност видях Али в „Старбъкс“ в Болдър_, пишеше друг. Бяха поне петдесет и всеки ден се включваха все нови и нови.

— Кой е там? — прошепна Емили.

Минаха пет секунди, но никой не отговори.

Емили въздъхна треперливо. Тръгна бавно надолу по хълма към колата си. Така й се падаше, щом се разхожда из гробищата по тъмно — всички безобидни звуци и сенки в тъмното изглеждаха страшни. Сигурно беше вятърът.

Дали?

За онези, които са забравили миналото

Представете си, че сте в първи курс в гимназията и въобще не сте във възторг, че училището започва отново. Тенът ви е страхотен и сияе, облекли сте новата си блузка с качулка „Джуси“ (да, „Джуси“ пак са на мода), а в главата ви е само готиното момче, което носи стиковете за голф на баща ви в местния клуб. Лакирате си ноктите с „Шанел джейд“ и чакате учителката да започне да мърмори, когато изведнъж в стаята влиза новото момиче. Сладка е — много по-сладка от вас — и в нея има нещо, което не ви позволява да откъснете поглед. Мислите си, хм, може пък тя също да си пада по зелен лак за нокти. На бас, че ще хареса и момчето в голф клуба. На бас, че ако момчето трябва да избира, ще избере нея, вместо вас.

Тя оглежда чиновете, погледът й се спира върху вас и не се отмества повече. Сякаш може да проникне вътре, да види най-съкровените ви желания и мечти, тайните, които никой друг не знае. Вие потрепервате, чувствате се засегната, но по някаква незнайна причина изпитвате желанието да й разкриете тайните си. Искате да я спечелите на своя страна. Искате най-много да харесва вас.

— Ученици — казва учителката, хващайки новото момиче за ръката. — Това е Лора Сейнт Дилайънс.

Или Сара Дилън Таниси.

Или Лейни Лизия Данстър.

Или Даниела Стръшън.

Мозъкът ви блокира за момент. В тези имена има нещо познато, нали? Като разбъркани думи на любимата ви песен или анаграма на известна поговорка. И момичето ви изглежда познато — вече сте виждали тази широка усмивка тип „аз знам всичките ти тайни“. Сещате се за една снимка, която сте видели преди много време на една кутия с мляко. Сещате се за момичето от новините… Възможно ли е…?

Не-е, решавате вие. Това е лудост. Махвате й с ръка и тя ви махва в отговор. Изведнъж ви обхваща чувството, че тя ще ви избере за най-новата си най-добра приятелка. И че целият ви живот ще се промени.

И става точно така.

Благодарности

С тъга в сърцето започвам да изказвам благодарностите си за последната книга от поредицата „Малки сладки лъжкини“. Писането на книгите беше истинско приключение от началото до края и все още не мога да си представя, че съм живяла с тях през последните четири години.

Много от вас ми помогнаха да направя книгите такива, каквито са, и аз никога няма да успея да изразя цялата си благодарност. Първо, Лейни Дейвис, моят редактор, която винаги е пълна с интелигентни, проницателни идеи. Лейни подобрява всяка книга — всяка глава и понякога дори всяко изречение! — докато не придобие идеалния вид. Сара Шандлър, Лес Моргенщайн и Джош Банк допринесоха много за изграждането на образите, техните истории и поредицата като цяло. Кристин Маранг раздвижи по превъзходен начин нещата в интернет — което винаги е трудна работа! Фарин Джейкъбс и Кари Съдърланд ме подкрепяха през цялото време и предложиха някои фантастични редакции. А Анди Макникъл и Ане Боржа от „Уилям Морис“ се възторгваха от всяка една книга… и винаги ми изпращаха резервен брой, ако случайно забравех моя в книжарницата или го давах на някой фанатичен читател.

Много любов на моите родители, Шеп и Минди, които и досега са обсебени от видео тренажора „Wii Fit“. Напред, стрелци! Прегръщам сестра си Алисън, която съвсем не е като Алисън (или Кортни) от книгите. Радвам се, че онзи път не загинахме в океана! Много целувки на съпруга ми Джоъл, с когото разговарях преди четири години в деня, когато разбрах, че „Малки сладки лъжкини“ ще бъде поредица. Привети на Джоузефин, която има опашка като борова шишарка и сбогом на Зелда, която пръхтеше като кон, докато плуваше из залива. Толкова много ще ни липсваш.

Освен това искам да благодаря на всеки фен на поредицата. На онези от вас, които давате книгите на приятелките си в училище, на онези от вас, които сте напълнили Ю Тюб с клипове на идеалния състав на „Малки сладки лъжкини“, на онези от вас, които създавате групи във Фейсбук и Туитър или споделяте мислите си в Гудрийдс, където и да сте, които и да сте, всички вие имате специално място в сърцето ми. И накрая, тост за моите учителки по литература в гимназията в Даунингтаун: покойната Мери Френч, Алис Кембъл и Карън Болд Мейпс. Вие ме научихте да избягвам изреченията с много запетайки, отворихте ми очите за абсурдистката драма, романите на възпитанието и лошите пародии на Хемингуей, и накрая, но не на последно място, ме окуражавахте — понякога много енергично — да започна да пиша. Оказахте ми огромно влияние, за което ужасно много ви благодаря.