Sara Shepard - Издирва се

Видях две руси глави в гората, беше казал Иън на Спенсър, когато двамата се видяха на задната веранда на къщата й, ден преди началото на процеса му. Спенсър също ги беше видяла. В началото си мислеше, че може да е Иън или дори Джейсън, или Били, но накрая се оказаха двете близначки. Естествено, истинската Али знаеше кога ямата е щяла да бъде запълнена с бетон — сигурно беше чула родителите си да говорят за това предишния уикенд, когато бяха отишли да я вземат от клиниката. Знаеше и колко е дълбок изкопът и колко силно трябва да блъсне сестра си, за да я убие. След като е извършила ужасното деяние, тя може би си е мислела да се прибере у дома и да се самоубие. Само че не го направила.

Спенсър продължаваше да сънува кошмари за онези последни часове в Поконос, преди къщата да избухне в пламъци. В един момент Али и Емили се бореха край вратата. В следващия къщата се превърна в огнена топка… и Али изчезна. Дали не е била в съседната стая по време на експлозията? Дали, без да усетят, не бяха прегазили тялото й, докато се опитваха да избягат? Спенсър беше видяла разни ексцентрици по телевизията, които твърдяха, че Али е още жива.

— Това е напълно възможно — каза някакъв белокос мъж на Лари Кинг в шоуто му предишната седмица. — Родителите Дилорентис изчезнаха. Очевидно са намерили дъщеря си и са избягали в някоя друга държава.

Но Спенсър не го вярваше. Али беше изчезнала заедно с къщата, трупа на Иън и ужасяващото й писмо. Finis. Finito. Край. Спенсър се обърна към Андрю и въздъхна тежко.

— Толкова ми е… тъжно. — Тя махна с ръка към улицата си. — Някога ми харесваше да живея тук. Мислех си, че е перфектна. А сега всичко е… съсипано. Свързвам я само с ужасни спомени.

— Ще си създадем нови спомени, за да забравим старите — увери я Андрю. Но Спенсър не беше съвсем сигурна, че ще успее да го постигне.

На прозореца се почука и Спенсър подскочи. Отвън стоеше Мелиса.

— Здрасти, Спенс. Ще се прибереш ли?

На лицето й беше изписано изражение, което накара Спенсър да си помисли, че нещо се е случило. Стомахът й се сви от безпокойство. Андрю се наведе към нея и я целуна по челото.

— Обади ми се после.

Спенсър последва Мелиса през поляната, възхищавайки се на червения кашмирен пуловер с остро деколте на сестра си и тесните черни дънки. Беше й помогнала да си ги избере в „Отър“ — неочаквано Мелиса се беше вслушала в думите на Спенсър, че се облича като клонинг на майка им. Това беше едно от хубавите неща, които се появиха в резултат на преживяния кошмар — Спенсър и Мелиса най-накрая се разбираха. Наистина. Никаква конкуренция повече. Оцеляването след пожара — и след опита за убийство, извършен от тяхната полусестра — беше променило всичко. Поне на този етап.

Къщата миришеше успокояващо на доматен сос и чесън. За пръв път от два месеца всекидневната беше идеално почистена, подовете в къщата изглеждаха полирани, а маслените картини по стените висяха прави и подравнени. Когато Спенсър надникна в трапезарията, видя, че масата е сложена. Във високите водни чаши проблясваше „Перие“. В кофичката за лед върху бар-количката се забелязваше бутилка вино.

— Какво става тук? — попита Спенсър обезпокоена. Силно се съмняваше, че майка й е седнала да се забавлява.

— Спенс?

Господин Хейстингс се появи на вратата на кухнята, облечен в сивия си работен костюм. Спенсър не го беше виждала след онази нощ, когато разкри аферата му. За нейна огромна изненада зад баща й се появи госпожа Хейстингс, която се усмихваше уморено, но доволно.

— Вечерята е готова — изчурулика тя, сваляйки кухненските си ръкавици.

— Д-добре — заекна Спенсър. Тя влезе в трапезарията, без да сваля очи от тях. Наистина ли смятаха да се преструват, че нищо не се е случило? Наистина ли смятат да забравят всичко? А тя искаше ли това да стане?

Господин Хейстингс наля малко вино на Спенсър и напълно чашата на Мелиса. Той се разминаваше с майката им, носейки купи и лъжици, и панер с чеснови хлебчета на масата. Спенсър и Мелиса се спогледаха неспокойно. Досега той никога не беше помагал при сервирането на вечерята; обикновено седеше на масата като цар, докато госпожа Хейстингс вършеше цялата работа.

Накрая всички седнаха, двамата родители на Спенсър в двата края на масата, сестрите — в другите два, една срещу друга. В стаята беше много тихо. Над купата със спагети „путанеска“ се вдигаше пара. Миризмата на чесън и билково вино погъделичка ноздрите на Спенсър. Четиримата от семейството се гледаха така, сякаш бяха четирима непознати, принудени да седят заедно в самолета. Най-накрая господин Хейстингс се прокашля.

— Искате ли да играем на Star Power? — попита той.

Спенсър зяпна от изненада. Сестра й също. Госпожа Хейстингс се засмя.

— Той се шегува, момичета.

Господин Хейстингс сложи ръце на масата.

— Отдавна трябваше да проведем този разговор. — Той млъкна и отпи от чашата си с вино. — Трябваше да ви кажа, че никога не съм искал да ви нараня. Никоя от вас. Но го направих. Това няма как да се промени и аз няма да ви моля за прошка. Но бих искал да знаете, че каквото и да се случи, аз ще ви подкрепям. Ситуацията се промени ужасно много и никога няма да бъде както някога, но ви моля, знайте, че всеки ден ме разкъсва ужасна вина за това, което ви причиних. Чувствам се ужасно още откакто се случи. Чувствам се ужасно и заради това, че човек, с когото сме свързани, се е опитал да ви причини нещо ужасно. Никога нямаше да си го простя, ако с вас се беше случило нещо. — Той тихичко подсмръкна.

Спенсър поклащаше вилицата си напред-назад, без да знае какво да каже. Винаги се чувстваше нервна и неспокойна, когато баща й проявяваше чувствата си — а и сега за пръв път намекна, че е истинският баща на Али. Спенсър искаше да каже на баща си, че всичко е наред, че му прощава и най-добре да забравят всичко. Но беше повече от сигурна, че всъщност ще го излъже.

— И какво ще правим сега? — попита тихичко Мелиса, прегъвайки салфетката до чинията си.

Госпожа Хейстингс отпи от газираната си вода.

— Работим по въпроса, опитваме се да разберем какво точно се случи.

— Ще се съберете ли пак? — изтърси Спенсър.

— Не веднага — обясни госпожа Хейстингс. — Баща ти нае една къща до града. Но ще видим как ще се развият нещата.

— Ще я караме лека-полека — каза господин Хейстингс, докато запретваше ръкавите на ризата си. — Но ще се стараем да се събираме за вечеря поне веднъж в седмицата. Да поговорим с вас, да се видим. И… ето ни на. — Той се пресегна към другия край на масата, взе си залъче чеснов хляб и отхапа с апетит.

И те започнаха да се хранят, без да се хвалят с постиженията си, без да си отправят завоалирани обиди. Най-накрая Спенсър се сети какво става. Те просто се държаха… нормално. Може би точно така се държаха повечето семейства.

Спенсър нави спагетите около вилицата си и лапна големия сочен залък. Добре де, може това да не е точно семейството, за което беше мечтала. Може би накрая родителите им няма отново да се съберат и баща й ще остане да живее в къщата под наем накрая на града. Но ако можеха просто да говорят за всичко — ако наистина се интересуваха един от друг — то тогава промяната щеше да е за добро.

Когато госпожа Хейстингс донесе купички със сладолед и четири лъжици, Мелиса побутна с крак Спенсър под масата.

— Искаш ли да ми дойдеш на гости във Филаделфия през уикенда? — прошепна тя. — Откриха цял куп нови яки клубове и ресторанти.

— Наистина ли? — попита Спенсър. Мелиса никога досега не я беше канила в къщата си.

— Да — кимна Мелиса. — Имам стая за гости. Дори ще ти позволя да ми пренаредиш книгите в библиотеката. — Тя й намигна. — Може да ги подредиш по цвят и размер, вместо по азбучен ред.

— Готово — отвърна Спенсър и се захили.

Бузите на Мелиса леко се зачервиха, сякаш наистина беше щастлива. Топлото усещане в стомаха на Спенсър се разрастваше. Само допреди няколко седмици тя имаше две сестри. Сега имаше само една. Но може би Мелиса беше единствената сестра, от която някога беше имала нужда. Може би Мелиса беше точно сестрата, която Спенсър винаги бе искала… а Спенсър можеше да бъде тази сестра за Мелиса.

Може би трябваше да си дадат една на друга втори шанс.