Условията на завещанието на Бърт бяха достигнали до средствата за масова информация. Всички останаха зашеметени. Както и останалите, Дан беше предполагал, че Бърт ще прехвърли „Старс“ на Рийд веднага, а не в края на сезона. Въпреки че Рийд Чандлър имаше добра репутация сред общността им, Дан смяташе, че той не е много надежден и не очакваше с нетърпение работата с него. Но сега би дал всичко, за да види Рийд в офиса на Бърт.

— Хауи ми каза, че се опитваш да се свържеш с Рей Хардести. Дан, нали не се чувстваш виновен, че най-накрая ме остави да го отстраня.

Дан поклати глава, въпреки че отстраняването все още го тревожеше.

— Трябваше да го направим.

— Дяволски правилно. Той пропускаше повече тренировки, отколкото посещаваше, а и нямаше начин да мине допинг теста.

— Знам.

Смъртта на Лайл Алзейдо от прекомерна употреба на стероиди не беше научила момчетата като Рей Хардести на нищичко. Дан знаеше, че Тъли има право да настоява за отстраняването на Рей от отбора. Трябваше да го направи, още когато Рей за втори път тази година не мина допинг контрола. Но той не зае твърда позиция, давайки на защитника ветеран повече последни възможности, отколкото би дал на който и да е друг. Хардести беше страхотен играч, преди да изгуби контрол над пиенето и наркотиците, затова Дан искаше да изчерпи всички варианти. Направи всичко възможно, за да го накара да се откаже от порока. Говори му до посиняване, че трябва да се появява навреме на тренировки и поне да се преструва, че спазва правилата, но Рей не слушаше друг, освен уличния пласьор на наркотици.

Тъли подръпна яката си.

— Знаеш ли, че няколко дни, след като Карл напусна, Роналд ме дръпна настрани и ми каза да настоявам по-усилено пред теб да отстраниш Хардести?

Дан мразеше да говори за действащия управител на „Старс“ почти толкова, колкото и за новата собственичка.

— Защо Роналд не е говорил с мен лично?

— Той се страхува до смърт от теб. Откакто го натика в онова шкафче.

— Тогава ме вбеси.

— Роналд никога не е бил нещо повече от момче за поръчки на Карл. — Тъли поклати глава. — Всички знаят, че той получи тази работа, само защото Бърт дължеше услуга на татко му. Сигурен съм, че Бърт никога не би позволил на дъщеря си да сложи ръка на „Старс“, ако знаеше, че Карл ще напусне. Роналд е слабак, Лед. Казвал ли съм ти за случката, когато миналия сезон Боби Том се мотаеше след тренировка и Роналд се появи на игрището? Знаеш какъв е Боби Том, само за да си направи майтап, казва: Хей, Рони, търсим ново крило. И му подхвърли топката съвсем лекичко, няма и на пет метра. Както и да е. Роналд вдигна ръка, за да я хване и си удари пръста. И така започна да размахва ръка, сякаш го убиваха. Боби Том обича да пробва куража на другите. А как да уважава човек един управител, който не може да улови дори едно такова хвърляне?

Монологът на Тъли беше прекъснат от единия обект на разговора, пристигналия миналата година в „Старс уайдрисийвър“ Боби Том Дентън. Боби Том обичаше да се облича добре. Безукорно ушитият черен смокинг беше комбиниран с набрана бяла официална риза, бляскаво сребристо шалче, вързано на фльонга, ботуши от гущерова кожа и голяма черна шапка.

Доколкото се знаеше, Боби Том махаше шапката си, единствено когато си слагаше шлема. Една от многото му приятелки беше казала пред журналист на „Нешънъл Инкуайърър“, че той я носи дори и когато се люби. Думите й бяха съмнителни все пак, защото тя беше казала също, че Боби Том е незаконен син на Рой Орбисън. Едно твърдение, което силно разстрои майката на Боби Том, въпреки че всеки, който беше чувал Боби Том да пее, можеше да разбере, че това е лъжа.

Шапката на Боби Том кимна на Тъли и Дан.

— Треньоре. Треньоре.

Дан му кимна в отговор.

— Боби Том.

Боби Том се обърна към Тъли:

— Хей, треньоре, к’во мислиш? Онази червенокосата, ей там, ми каза, че всичките й приятелки смятат, че съм най-красивия уайдрисийвър в лигата. Ти как мислиш? Смяташ ли, че моят профил е по-хубав от този на Том Уедъл?

Тъли обмисли сериозно въпроса, съзерцавайки профила на Боби Том.

— Не знам, Боби Том, носът на Уедъл е по-прав от твоя.

Боби Том обикновено ставаше войнствен, ако някой поставеше под съмнение красотата му и тази вечер съвсем не беше изключение.

— Така ли? За твое сведение тя каза, че изглеждам като онази филмова звезда… как му беше името? Крисчън Слейтър. — Боби Том се намръщи. — Някой от вас знае ли кой е Крисчън Слейтър?

И двамата не знаеха.

За миг Боби Том изглеждаше объркан. После взе чаша шампанско от минаващ сервитьор и се ухили.

— Е, едно ще ви кажа за него. Дяволски хубаво копеле е.

Всички се разсмяха. Дан харесваше Боби Том извън игрището, но още повече го харесваше на него. Той беше един от най-добрите уайдрисийвъри, които Дан беше виждал от години. Имаше кураж, мозък и толкова меки ръце, че човек не чуваше топката, когато се докоснеше до тях. Това, което нямаше, беше подпис на новия си договор и този факт принуждаваше Дан да обмисля убийството на една определена руса мацка.

Бърт беше починал точно когато приключиха сложните преговори с акулата, която беше агент на Боби Том. И сега в дружеството нямаше човек, упълномощен да подписва договори, освен Фийб Съмървил, а нейният телефонен секретар заявяваше, че тя е извън града и не може да бъде открита.

Боби Том не беше единственият играч с неподписан договор. Имаше един пазач на куотърбека, Дарнъл Пруит, който беше направо страшен, и един млад защитник, който през миналия сезон беше провалил много подавания на „Старс“ и никой от тях нямаше да пътува до Медоуландс в края на седмицата за четвъртия предсезонен мач на „Старс“ срещу „Джетс“. Ако скоро не се случеше нещо, никой от тях нямаше да облече екип в първата среща за сезона след две седмици.

Благодарение на изчезналата мацка, имаше опасност Дан Кейлбоу да изтърве трима от най-обещаващите играчи в лигата. Той разбираше как стоят нещата в Националната футболна лига и не му беше необходимо да гадае, за да знае, че още дузина собственици на отбори чакат с готовност с отворени чекови книжки, а лигите им текат с надеждата, че тези трима играчи ще изгубят търпение да се занимават с отбор, който много бързо се превръщаше в посмешище.

В ранните й години коланът на баща му беше научил Дан, че онова, което има значение в живота, е победата. Той беше агресивен конкурент и смачкваше всеки, който се изпречеше на пътя му. Точно сега си обеща нещо. Ако намери една определена безмозъчна дама, ще й даде такъв урок, че няма да го забрави скоро.

— Здравейте, треньоре. Аз съм Мелани.

Погледът на Боби Том се плъзна по добре оформената млада красавица, която имаше очи само за Дан. Младият уайдрисийвър поклати глава.

— По дяволите, треньоре! Имаш повече жени от мен.

— Аз съм стартирал преди теб, Боби Том. Ще ме настигнеш. — Той погледна момичето. — А сега ще ми кажеш ли пак името си, скъпа?



Дан чу сирените точно когато стигна до мястото на шосе Айзенхауер, където магистралата Изток-Запад се отделяше и завиваше наляво. Беше изоставил Мелани на приема преди час. Погледна в огледалото и се зарадва, че времето, когато се напиваше, беше отминало.

Отдръпна червеното си ферари 512 TR. Колата беше прекалено малка за него, но той се примиряваше с липсата на място за краката си, защото „Тестароса“ беше най-прекрасното превозно средство на света. Все пак двеста хиляди долара бяха луди пари за една кола, когато хората спят по улиците, затова, след като я купи, той написа чек за същата сума за една от любимите си благотворителни цели. През повечето години даряваше повече пари, отколкото харчеше, но смяташе, че точно така е правилно, като се има предвид самият той колко струва.

Когато полицаят застана от страната на шофьора, Дан вече беше свалил прозореца. Полицаят вече беше забелязал ситно изписаните номера на колата — ICE II.

Той подпря лакът на капака на колата и се наведе.

— Добър вечер, треньоре.

Дан кимна.

— Предполагам, че бързате.

— Какво не е наред?

— Карахте със сто и четиридесет, когато минахте край Манхайм.

Дан се ухили и удари по кормилото.

— По дяволите! Обичам тази кола! Опитвах се да я сдържам. Тази вечер имаше доста идиоти по пътя.

— Така е. — Полицаят се любува няколко мига на колата, преди отново да обърне внимание на Дан. — Дали ще се справите с „Джетс“ в края на седмицата, как мислите?

— Ще направим каквото можем.

— Подписахте ли с Боби Том?

— Страхувам се, че не.

— Много лошо. — Той се отдръпна. — Е, все пак, късмет. И поотпуснете педала, нали, треньоре? Тази вечер някои от дежурните момчета все още са ви ядосани за онази издънка, когато загубихте срещу „Браунс“ миналата година.

— Благодаря за предупреждението.

Когато Дан се върна отново на шосето, беше почти един през нощта. Движението беше горе-долу спокойно. Вече беше съблякъл смокинга си, а когато се шмугна в лявото платно, измъкна вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата си.

Въпреки че отношенията му със закона не бяха съвсем чисти, той харесваше ченгетата. Те бяха до него от момента, в който заловиха дванадесетгодишния хлапак да краде бира. Ченгетата от Тъскалуза бяха направили много повече, за да го вкарат в правия път, докато играеше за „Тайд“, отколкото неговият старец. Една вечер полицаите се намесиха, за да разтърват Дан и няколко души от горните класове на Обърн в бара, наречен Дървения Дик. Тогава единият от полицаите дори успя да го убеди в ползата от образованието.