6:21… 6:20… 6:19…

Оставаше толкова малко време. Въобще не беше сигурна, че ще успее да развърже последния възел, преди да изтече времето. Поддаваше, но не достатъчно бързо. Изпитваше ужасното чувство, че някак изневерява на отбора, че не се старае достатъчно.

5:43… 5:42… 5:41…

„Портланд“ отново вкараха гол. „Сейбърс“ двадесет и седем, „Старс“ седемнайсет.

Трябваше да вземе решение. Можеше да отиграе положението предпазливо и да остане на мястото си, с надеждата, че той ще я пусне в края на мача. Или да рискува всичко, за да спечели свободата си.

На екрана се появи лицето на Дан и тя взе решение. Няма да загуби нито него, нито „Старс“ без борба. Мислите й препускаха. Щеше да има само една възможност, затова трябваше да подбере момента.

5:07… 5:06… 5:05…

Хардести се наведе, обхванат от пристъп на хрипливата си кашлица. Тя стъпи здраво на пода и се отблъсна. Столът полетя напред.

Той се завъртя тромаво, когато чу скърцането на колелцата. Издаде дрезгав вик и вдигна юмрук, за да я удари. Тя вдигна крак и заби ток в слабините му.

Той извика от болка и се преви напред. Тя скочи и измъкна ръце иззад облегалката на стола. Китките й все още бяха вързани зад гърба й. Хукна към вратата, завъртя дръжката и изскочи в коридора.

Бягаше неумело към асансьора и в същото време дърпаше китките си. Въжетата се бяха отпуснали, но тя все не можеше да се освободи. Зад гърба си чу някакъв хриплив звук и когато хвърли поглед назад, видя Хардести, който се подаваше на вратата.

Втурна се към сива метална врата с надпис „Стълбище“, спъна се и едва не падна. Още няколко ценни секунди отминаха, докато се обърне с гръб, за да отвори вратата. Част от въжето падна между пръстите й, което я затрудни още повече. Хардести, все така превит на две, тръгна напред.

— Мръсница… — изохка той.

Изпита ужас, когато той заопипва бедрото си за оръжието. Вратата към стълбището се отвори и тя се мушна през нея. После от стената пред нея избухнаха парчета, които се посипаха върху й. Изпищя и сви рамене.

Тя изхълца задавено. Заизкачва стълбите, преди той да успее да стреля отново. Дърпаше трескаво обърканите въжета, които затрудняваха движението й. Почти беше стигнала горния етаж, когато най-после въжето започна да се изплъзва. Тъкмо се беше освободила от въжето, когато чу онова ужасно хриптене да идва към нея, усилено от празното стълбище.

— Мръсница!

Завъртя се и го видя най-долу на стълбите. Лицето му беше виолетово и той се опитваше да си поеме дъх, сякаш се задушаваше. Парализирана, тя не отместваше очи от оръжието, насочено към нея.

— Няма… — Той се подпря на стената, притиснал с ръка гърдите си. — Няма… да ти позволя…

Оръжието трепна и тя превъзмогна вцепенението си. Тя зави нагоре по стълбите. Чу се нов изстрел и куршумът се блъсна в стената зад нея. Не посмя да спре, за да види дали я преследва. Когато стигна до вратата, чу почти нечовешки вик от болка. Натисна дръжката, точно когато проехтя звукът от строполилото се тежко тяло.

Тя хукна по коридора, като отчаяно се опитваше да се ориентира. Чу шума от тълпата и осъзна, че е попаднала в края на коридора, който води към съблекалнята на „Старс“. Без да губи време, хукна към тунела, по който се излизаше на игрището. Докато бягаше, тя захвърли синьото яке, чиито маншети бяха изцапани с кръв.

На изхода на тунела имаше охрана. Когато чу стъпките й, той се обърна. Тя побягна към него, а той стоеше зяпнал разрошената й коса, скъсаните чорапи и окървавените китки.

— Един мъж от охраната лежи на стълбището до съблекалнята! — Тя се опитваше да си поеме дъх. — Мисля, че получи сърдечен удар. Внимавайте. Той е луд и има оръжие.

Мъжът я гледаше, сякаш беше изгубила разума си. Преди да успее да я попита нещо, тя побягна към игрището. Пазачът до оградата я позна и отскочи от вратата.

На игрището бяха играчите от нападението на „Сейбърс“. Тя погледна към таблото.

2:58…

Вече виждаше единствено гърба на Дан. Проблемите помежду им се изпариха, докато бягаше към скамейката. Играчите се изпречваха на пътя й, затова тя ги задърпа.

— Пуснете ме! Пуснете ме да мина!

Един по един те отстъпиха, очевидно изненадани, че я виждат. Боби Том и Джим Бийдерот я видяха и тръгнаха напред.

— Дан!

Той се завъртя към нея. Никога не беше виждала на лицето му толкова дълбоко чувство. Тя се хвърли в прегръдките му.

— Фийб! Слава богу! О, слава богу, Фийб…

Той повтаряше името й отново и отново и я притискаше до гърдите си.

Камерата до страничната линия се спря върху тях. Рон, който беше в ложата горе, скочи на крака и хукна към вратата. Междувременно радиокоментаторите обясняваха объркано, че собственичката на „Старс“ прегръща треньора, който през втората половина на мача водеше хладнокръвно отбора й към поражение.

Тя обви ръце около врата му и го целуна. Той отвърна на целувката й и я стисна толкова силно, че тя едва дишаше.

— Може ли да спечелиш все още? — прошепна тя.

— Няма значение. Важното е, че си в безопасност. Нищо друго няма значение. — Гласът му беше прегракнал от вълнение.

Тя се отдръпна малко от него и видя, че очите му са пълни със сълзи.

— Мислех, че съм те загубил — каза той. — Толкова те обичам. О, боже, обичам те!

Тя скри думите му, като ценност, на която щеше да се радва по-късно. Сега можеше да мисли само за него и за онова, което той направи за нея.

— Искам да спечелиш. Работи толкова много.

— Не е важно.

— Да. Важно е!

Тя осъзна, че плаче.

Той я притисна силно.

— Не плачи, скъпа. Нека просто се радваме, че си жива.

Той си мислеше, че тя иска това заради себе си.

— Не разбираш. Не искам да спечелиш заради мен! Искам да го направиш заради себе си.

— Изоставаме с десет точки, скъпа. По часовник има по-малко от три минути.

— Тогава по-добре се захващай за работа.

Той приглади косата й, а очите му бяха пълни с толкова любов, че всичките й съмнения се изпариха.

— За да спечелим, ни трябват два тъчдауна, а точно в момента момчетата ме ненавиждат.

— Аз ще говоря с тях.

— Фийб…

Тя докосна лицето му.

— Обичам те, треньоре! А сега се залавяй за работа. Това е заповед.

Трябваше да напрегне цялата си воля, за да се отдръпне от прегръдките му. Той все още изглеждаше замаян от думите й. Едва беше направила две крачки, когато до нея застанаха Боби Том и Джим.

— Добре ли си? — Боби Том беше пребледнял от притеснение. — По дяволите, Фийб, толкова ни изплаши.

— Всичко е наред. — Тя стисна ръцете им. — Искам да спечелите този мач. Искам Дан да успее да спечели.

— Ако имахме повече време.

Фийб прекъсна Джим.

— Не ме интересува това. Не мога да позволя да му се случи такова нещо. Нито пък на всички вас.

Тя се обърна и хукна към Дарнъл. Трябваше да събуди отново доверието на играчите в треньора им, а имаше толкова малко време. Той се стресна, когато видя в какво състояние е тя и бързо пристъпи напред.

— Фийб, какво е станало?

Обясни му възможно най-бързо. Като се задъхваше, тя каза:

— Дан се опитваше да ме предпази. Кажи го и на останалите защитници. Ние ще спечелим този мач!

Преди да успее да я попита нещо, играчите, които не бяха на игрището, я заобиколиха и тя им повтори историята си. Докато я засипваха с въпроси, „Сейбърс“ вкараха гол.

Дан отново си сложи слушалките и започна да крещи инструкции. Джим го потупа по рамото и се втурна на игрището.

Прозвуча предупреждението за последните две минути.

Дан се наведе напред, с ръце върху бедрата. „Старс“ играеха, без да са се съвещавали преди това. Фийб заби нокти в дланите си, когато играта започна.

Джим хвърли топката, но играчът, който трябваше да поеме, не беше свободен. При втория опит изтърва за малко играча, а при третия също не успя.

Лекарят на „Старс“ се появи до нея и започна да бинтова китките й. Историята вече се разпространяваше из отбора. Уебстър Гриър застана до нея като телохранител.

На четвъртия опит Джим успя и Дворецът потрепери от овациите.

Защитата на „Сейбърс“ не можа да реагира на бързата атака. С пресъхнали устни Фийб гледаше как отборът й се премества на седемнайсет ярда.

1:10

Бийдерот подаде на Колиър Дейвис. Фийб изпищя, когато Дейвис хукна, за да отбележи тъчдаун. Тълпата полудя.

На страничната линия Дан се съвещаваше с играчи и помощник-треньори.

„Старс“ вкараха и допълнителния гол. „Сейбърс“ — двадесет и седем, „Старс“ — двадесет и четири.

0:58

Защитниците на „Старс“ се подредиха. Тълпата очакваше пряк сблъсък още на линията, защото „Старс“ трябваше да си възвърнат притежанието на топката. Дан беше карал играчите да правят тези неща стотици пъти, докато се научат да изпълняват всичко без грешка. Но това не беше тренировка, а и другият отбор знаеше, че се задава кратък, смъртоносен сблъсък.