Час по-късно, разплакана и едва говореща, тя завари Бърт в кабинета му. Беше отишъл там, за да вземе една от кубинските си пури. Тя все още помнеше недоверието му. Той прокара пръсти през стоманеносивата си късо подстригана коса и я изгледа. Тя стоеше пред него, в торбестия сив анцуг, който беше навлякла, след като излезе от ваната. Никога не се беше чувствала по-уязвима.

— Искаш от мен да повярвам, че момче като Крейг Дженкинс, толкова не може да си намери жена, че е трябвало да те изнасилва?

— Вярно е — прошепна тя.

Думите едва успяваха да се промъкнат през стегнатото й гърло.

Димът от пурата му се виеше като мръсна лента около главата му. Той смръщи гъстите си, прошарени вежди.

— Това е отново един от твоите драматични опити да спечелиш съчувствието ми, нали? Наистина ли си мислиш, че ще проваля футболната кариера на това момче, само защото ти искаш внимание?

— Не е така! Той ме изнасили!

Бърт изръмжа отвратено и подаде глава навън, за да изпрати някого за Крейг. Той пристигна след няколко минути, придружен от Рийд. Фийб помоли баща си да отпрати Рийд, но той не го направи и братовчед й остана в единия ъгъл на стаята, като отпиваше от бутилка бира и слушаше, докато тя повтаряше с разтреперан глас разказа си.

Крейг бурно отрече обвиненията на Фийб, като говореше толкова убедително, че и тя би му повярвала, ако не знаеше, че нещата са по-различни. Дори и без да поглежда баща си, знаеше, че е загубила. Когато той й заповяда да не повтаря тази история никога повече, нещо в нея умря.

На следващия ден тя избяга, като се опитваше да се отдалечи от срама си. Влогът й за колежа съдържаше достатъчно пари, за да успее да стигне до Париж, мястото, където срещна Артуро Флорес и животът й се промени завинаги.

Лакеите на баща й я посещаваха няколко пъти, докато тя беше с Артуро, за да й донесат заплахите на Бърт и заповедите му да се върне вкъщи. Когато първият от портретите на голото й тяло се появи на изложба, той я лиши от наследство.

Тя отпусна глава на облегалката на дивана и притисна Пух до себе си. Ако не направи онова, което той беше разпоредил, няма да получи стоте хиляди долара — пари, които щяха да й позволят да отвори собствена малка художествена галерия.

Ти си единственият ми провал, Фийб. Единственият ми провал.

Точно тогава устните й се свиха упорито. Баща й, неговите сто хиляди долара и „Чикаго Старс“ можеха да вървят по дяволите. Това, че Бърт беше започнал тази игра, не означаваше, че тя трябва да я играе. Ще намери друг начин да събере парите за галерията си.

Реши да приеме предложението на Виктор и да прекара известно време във вилата му, близо до Монток. Там, близо до океана, тя най-после щеше да изостави призраците от миналото.

3.

— Както и да го гледаш, все това си е, Лед — каза Тъли Арчър на Дан Кейлбоу с крайчеца на устата си, сякаш бяха шпиони на Съюзниците, които се срещат в Грюнвалд, за да си предадат военни тайни. — Независимо дали ти харесва или не, русата мацка е на кормилото.

— Мозъкът на Бърт сигурно е бил в задника.

Дан изръмжа на сервитьора, който се приближаваше с нов поднос с шампанско и мъжът бързо се отдалечи. Дан мразеше шампанското. Не само изнежения му вкус, но и усещането, което изпитваше с онези глупави чаши в големите си, белязани от битките ръце. Но повече и от шампанското мразеше мисълта, че онази руса празноглавка със смъртоносното тяло притежава неговия футболен отбор.

Двамата треньори стояха в просторната панорамна зала на Сиърс тауър, но която тази вечер беше затворена за публиката, заради празненството с благотворителна цел на Юнайтед нигроу колидж. Прозорците, покриващи целите стени, отразяваха купищата цветя, подредени около извити решетки. Квинтет от Чикагския симфоничен оркестър свиреше Дебюси. Членовете на всички местни спортни отбори се движеха сред личности от местните средства за масова информация, политици и няколко филмови звезди, които бяха в града. Дан мразеше всякакви събития, които изискваха смокинг, но тъй като целта беше добра, той се беше примирил.

Като се започне от годините му като начинаещ куотърбек за отбора на университета в Алабама, „Кримсън Тайд“, подвизите на Кейлбоу, както на игрището, така и извън него, се бяха превърнали в легенди. Като професионалист той беше кръвожаден, открит, скандален варварин. Беше здрав куотърбек, не някакво си бляскаво момче. Дори и най-якият защитник не успяваше да го сплаши, защото при всеки сблъсък Дан Кейлбоу приемаше, че е по-силен или по-хитър от другия. И в двата случая той смяташе да излезе победител.

Извън игрището беше също толкова агресивен. Няколко пъти го бяха арестували за нарушаване на реда, за рушене на частна собственост и, в ранните дни на кариерата му, за притежание на забранени вещества.

С възрастта и зрелостта той помъдря в някои области, но в други — не. Беше се загледал в най-новата жена — член на Конгреса от Илинойс, която стоеше зад Тъли, сред група официално облечени хора. Тя беше облечена в една от онези черни официални рокли, които изглеждаха съвсем обикновени, но вероятно струваха повече и от цял спортен екип. Светлокестенявата й коса беше прибрана на тила с кадифена панделка. Беше красива и с изтънчени маниери. Привличаше значително внимание и той не пропусна да забележи, че самият той е един от малкото хора на събирането, при които тя не отиде. Вместо това, до него се приближи бляскава брюнетка в тясна сребриста рокля. Като обърна гръб на Тъли, тя изгледа Дан през мигли, по които имаше толкова много спирала, че той се зачуди как въобще е възможно да ги повдигне.

— Изглеждате самотен, треньоре. — Тя навлажни устни. — Гледах ви, когато играхте срещу „Каубойс“, точно преди да се откажете. През онзи ден бяхте съвсем полудял.

— Аз винаги съм си така полудял, скъпа.

— Това чух и аз.

Той усети, че ръката й се плъзва в джоба на сакото му. Знаеше, че оставя там телефонния си номер. Опита се да си припомни дали е изпразнил джобовете на смокинга си, след като го носи предния път. С влажна усмивка, която му обещаваше всичко, тя се отдалечи.

Тъли дотолкова беше свикнал разговорите му с Дан да бъдат прекъсвани от хищни самки, че продължи, сякаш нищо не се е случило.

— Цялата тази бъркотия ме тревожи. Как можа Бърт да допусне това.

Онова, което Фийб Съмървил причиняваше на футболния му отбор, вбесяваше Дан толкова силно, че той не искаше и да помисля за нея, ако наблизо нямаше нещо, което можеше да удари. Опита се да се разсее, като се огледа за красивата членка на Конгреса. Откри я да разговаря с един от членовете на градския съвет на Чикаго. Аристократичните й черти не трепваха, жестовете й бяха сдържани и елегантни. Тя беше дама от класа от главата до петите, а не жена, която той можеше да си представи с набрашнен нос и бебе на ръце. Отмести поглед. В този момент от живота му една жена, която ще пече сладкиши набрашнена и ще ражда деца, беше точно това, което той търсеше.

След бурните години, които бяха повече, отколкото би му се искало сега и след брака, който беше една голяма грешка, Дан Кейлбоу имаше сериозно намерение да улегне. Беше на тридесет и седем години и копнееше за деца, за цяла къща, пълна с тях, за жена, която ще се интересува повече от сменяне на пелени, отколкото как да му вземе крайслера.

Беше готов да обърне нова страница. Повече никакви жени, които градят кариера, никакви бляскави мацки, никакви сексбомби. Търсеше си домошарка, която няма да се дразни, ако децата разрошат косата й, жена, чиято идея за висша мода е чифт джинси и една от старите му фланелки — обикновена жена, която не кара мъжете да обръщат глави и не ги подлудява. И щом се обвърже, край на скитническите му дни! Не беше изневерявал на първата си съпруга, нямаше да изневерява и на тази, която щеше да бъде последна.

До него Тъли Арчър все още предъвкваше темата за Фийб Съмървил.

— Знаеш, че не обичам да говоря лошо за никого, особено за нежния пол, но тази руса мацка ме нарече бонбонче. По дяволите. Лед! Тя просто не е такъв човек, какъвто би трябвало да бъде собственикът на футболния отбор.

— Точно така.

Тъли, който приличаше на Дядо Коледа, нацупи лице като бебе.

— Тя има пудел, Дан. Сега и двамата знаем, че треньорите на „Беърс“ постоянно се карат с Майк Маккаски, но дявол да го вземе, те поне не работят за собственик, който разнася със себе си френски пудел. Казвам ти, отбягвам всички след онова погребение. Хващам се на бас, че ще се пукнат да ни се смеят.

Щом Тъли се навиеше веднъж, беше трудно да бъде спрян. Той мина на следващата тема. Дан забеляза, членката на Конгреса постепенно си проправя път към асансьорите, заобиколена от рояк кавалери. Погледна часовника си.

— Това трябваше да бъде преходна година за нас, Лед — продължи Тъли. — Бърт уволни Брюстър миналия ноември и нае теб за главен треньор. Имахме късмет с новия план на играта, справихме се по-добре, отколкото очаквахме с окомплектоването на отбора и даже спечелихме няколко мача в края на сезона. Но кой можеше да се досети, че Карл Поуг ще напусне и накрая Роналд ще движи нещата?

Един мускул на бузата на Дан потрепна.

Тъли поклати глава.

— Фийб Съмървил и Роналд Макдърмит, новият собственик на „Старс“ и действащ управител. Казвам ти, Лед, дори и Винс Ломбарди ни се смее, а си помисли само колко отдавна е мъртъв.

Между двамата мъже настъпи тишина, а мислите им поеха по еднакво неприятни пътеки. Шест седмици изминаха след погребението на Бърт, а Фийб беше изчезнала, оставяйки цялата работа в отбора да замре, защото никой друг нямаше право да подписва договори. След като не успяха да я открият, Карл Поуг, управителят на „Старс“, беше напуснал разочарован и по-късно започна работа в ръководството на лигата. Сега Роналд Макдърмит, бившият помощник на Карл Поуг, беше действащ управител на „Старс“ и с това завършваше хрониката на бедствието.