— Това не беше Крейг.

Стомахът й я присвиваше, от устните й се изплъзна стон, докато думите му я удряха непрестанно. Имаше чувството, че дробовете й са накъсани, и ще се задуши до смърт.

— Аз те открих в онази барака.

Щеше да повърне. Дали беше подозирала това някъде дълбоко в подсъзнанието си или узнаваше едва сега? Миризмата на одеколона му я задушаваше.

Той пусна гърдите й, но само за да увие кичур коса около пръста си. Тя прехапа устни, за да не извика, когато той дръпна силно.

— И най-хубавото е, че нищичко не можеш да направиш, госпожице Важност, защото се е случило прекалено отдавна. Ще се противопоставят твоята дума срещу моята дума. А докато ти помиташе всичко в панталони, аз си останах чистичък. Така че когато започнеш да злорадстваш заради „Старс“, знай, че аз ще си спомням как пищеше, докато аз шибах сладката ти малка сливка.

— Добре ли сте, госпожице Съмървил?

Рийд отскочи назад, когато отляво към тях се приближи човек от охраната.

Тя притисна пръсти до устните си.

— Госпожице Съмървил? Всичко тук наред ли е?

Тя се опитваше да заговори.

— Не, аз…

— Ще се видим по-късно, Фийб.

Рийд оправи вратовръзката си, после прекоси коридора и отиде до вратата на ложата. Обърна се и й се усмихна подигравателно.

— Благодаря за сливовия пай.

Отвори вратата и изчезна вътре.

Тя притисна с ръка стомаха си. Човекът от охраната я хвана за рамото.

— Всичко ще бъде наред, госпожице. Нека да ви помогна.

Тя се движеше до него като робот, докато той я водеше по коридора. Спомените за онази нощ се заблъскаха в главата й.

Металната барака нямаше прозорци и жегата, уловена вътре като в капан, тежеше. Когато той отвори вратата, тя видя само мъжки силует на фона на проливния дъжд. Беше предположила, че е Крейг, но не беше видяла лицето му.

Той скочи върху нея, преди тя да успее да се помръдне. Разкъса блузата й и започна да хапе гърдите й като животно. Тя си спомни грубия и неравен бетонен под, под голото си тяло, когато той вдигна полата й и скъса бикините й. Главата й се беше блъснала в нещо, когато той се нахвърли върху нея. Беше издал някакъв животински звук, но след това тя чуваше само собствените си писъци.

Подът под нея се движеше и тя вдигна глава. За миг гледаше объркано, после осъзна, че са в асансьор.

— Къде отиваме?

— Да ви дадат първа помощ.

— Всичко е наред. Нямам нужда от първа помощ.

— Бяла сте като платно. Не знам какво се опитваше да направи онзи мъж, но май е по-добре да полежите няколко минути, за да се почувствате по-добре.

Тя започна да протестира, но осъзна, че не е в състояние да се върне в ложата. Няколко минути далече от любопитни очи щяха да й позволят да се пооправи.

— Добре. Само за малко.

Асансьорът продължи да се спуска. Фийб усети миризма на цигари от униформата на човека и отново й прилоша, защото той й напомни за Рийд. Обзе я чувство за безпомощност. Той щеше да се измъкне. Беше прав. Прекалено много време беше изминало, за да може тя да предяви обвинения.

Мъжът от охраната започна да кашля.

Беше пълен, вероятно малко над петдесетте, с прошарена коса и червендалесто лице. Челото му беше оросено от пот. Фийб прочете името му, написано с печатни букви върху пластмасова табелка.

— Трябва да откажете тези цигари, господин Хардести.

— Да.

Вратите на асансьора се отвориха. Тя видя някакви тръби над главата си и реши, че са в нещо като мазе.

— Къде сме?

— Тук долу има първа помощ за работещите. Това ще ви задържи далече от тълпата.

Тя излезе от асансьора и го последва. Минаха по тесен коридор, боядисан в убитосиво. От тръбите се чуваше свистене, чуваше се и някакъв звук, който напомняше за далечен гръм. Тя осъзна, че чува заглушения рев на тълпата над тях.

Направиха рязък завой и той каза:

— Тук вътре.

Той я хвана за лакътя и завъртя дръжката на вратата, върху която нямаше никаква табела.

Тя се поколеба, усетила за пръв път някакво притеснение, но той я блъсна вътре.

— Какво правите — ахна тя.

Очите й се разшириха от ужас, когато видя, че той е извадил оръжието си и го е насочил срещу нея. Имаше чувството, че това е сън. Рийд беше неин враг, не този мъж, когото никога не беше срещала. Над нея тълпата ревеше като звяр в меко облицована клетка, а тя беше попаднала в кошмар, където ужасите следваха един след друг.

Той блъсна вратата, за да я затвори.

— Върви там!

— Защо го правиш?

— Мърдай!

Тя се запрепъва назад. Постепенно забеляза, че се намира в помещение, което е едновременно стая на охраната и склад. Видя сиво метално бюро, шкаф с полици и цяла стена с метални рафтове, върху които имаше машинни части и картонени кутии.

Той посочи с оръжието към един стол на колелца, който беше леко скъсан на седалката.

— Сядай.

Краката й трепереха, когато се отпусна на стола. Овалната облегалка изскърца и поддаде леко, когато тя се облегна назад. Тя се взираше замаяна в грозното черно оръжие, което бе насочено към сърцето й. То не трепна, когато той се наведе и извади едно въже за простиране иззад някаква кутия, която лежеше на металния рафт на шкафа до бюрото.

— Кой си ти? — прошепна тя.

Вместо да отговори, той завъртя с крак седалката й и Фийб се оказа с лице към стената. Автоматично тя се опита да обгърне тялото си, но той сграбчи ръцете й и ги дръпна зад гърба й. Тя извика уплашено.

Гърдите му изхриптяха, докато връзваше китките една до друга и после до металната част, която поддържаше облегалката. Тя се люлееше заплашително и дърпаше ръцете й.

Когато я завърза, той отново ритна стола, който полетя към отдалечения ъгъл на претъпканата стая. Тя го спря с крака, преди да се е блъснал в стената, а после се завъртя към мъжа, обхвана я паника.

Опита се да бъде благодарна, че не е завързал краката й, но въжето прерязваше китките й и болката я заливаше непрестанно. Той взе оръжието от металния рафт, където беше го оставил да лежи, докато я завърже, после го мушна в кожения кобур, който висеше на бедрото му.

Колко ли време щеше да мине, преди Рон да разбере, че я няма? Пребори се с истерията, която се надигаше в нея, защото осъзнаваше, че каквото и да се случи, тя ще трябва да мисли разумно.

Чу далечна музика и разбра, че първите две четвъртини са свършили. Опита се да превъзмогне болката в ръцете и китките си и започна да оглежда помещението.

Очуканото сиво бюро до стената беше претъпкано с формуляри, каталози и отпадъчни хартии. Върху един шкаф с четири чекмеджета стоеше телевизор, целият с петна от мазни пръсти. На стената зад бюрото висяха листи и един календар, показващ гола жена, която държи надувна топка в ярки цветове.

Мъжът запали цигара, като я държеше между грубите си пръсти, по които имаше петна от никотин.

— А сега да ти кажа какво става. Няма за какво да се тревожиш, стига гаджето ти да прави, каквото му кажа.

— Не разбирам за какво говориш.

— Да. Но мисля, че няма голямо значение.

Той отиде до шкафа и включи телевизора. На черно-белия екран се появиха седналите в кабините си коментатори, облечени в униформени сака на различните средства за информация.

— … „Старс“ играха бляскаво през първата половина. Нападението им се организираше добре. Успяваха да запазят топката. „Сейбърс“ ще трябва да бъдат много по-агресивни, ако искат да участват в играта.

В долната част на екрана се виждаше резултатът: „Старс“ — четиринайсет, „Сейбърс“ — три.

Мъжът изруга злобно и намали говора. Фийб го огледа по-подробно, докато той крачеше покрай вратата, като дърпаше гневно от цигарата си. Очите й попаднаха пак на пластмасовата табелка с името му.

„ХАРДЕСТИ“.

В този миг тя се сети. Спомни си разказа на Дан за мъжа, който го преследвал, бащата на бивш играч на „Старс“. Неговото име беше Хардести.

На екрана се появи реклама на бира. Тя навлажни пресъхналите си устни.

— Ръцете ме болят. Въжето е много стегнато.

— Няма да те отвържа.

— Просто поразхлаби въжето.

Трябваше да го накара да говори. Щеше да полудее, ако не разбереше какво мисли да прави той.

— Всичко това е заради сина ти, нали?

Той насочи цигарата си към нея.

— Ще ти кажа нещо. Малкия Рей беше най-добрият защитник, който някога е играл за „Старс“. Онзи мръсник нямаше причина да го отстранява.

— Треньор Кейлбоу ли?

— Имаше зъб на Рей. Дори не му даде шанс.

— Дан не постъпва така.

Облаци сив дим обвиваха главата му и той сякаш не я чу.

— Ще ти кажа какво си мисля. Той е знаел, че Малкия Рей е по-добър играч, отколкото той е бил някога. Мисля, че му е завиждал. Вестниците направиха голяма работа от Кейлбоу, но той не представляваше нищо, в сравнение с моя Рей.

Тя осъзна, че мъжът е луд. Може би е бил такъв отдавна или пък смъртта на сина му е била последния удар. Тя се опита да скрие страха си.