Сърцето й се разтуптя от ужас. Чакаше този миг от седмици, но сега, когато той настъпи, тя не беше готова.

— Още когато те срещнах, осъзнах, че в теб мога да открия всичко, от което се възхищавам в една жена. Ти си кротка и мила…

Той изброяваше достойнствата й, но вместо да се чувства поласкана, на нея й се искаше да пусне ръката й. Всичко в него беше твърде голямо за нея — размерите му, известността му. Беше прекалено хубав, прекалено силен, прекалено богат. Защо не можеше да бъде обикновен като нея?

Той потърка ръката й.

— Дълго време ме занимаваше мисълта, че е възможно да имаме общо бъдеще. Подозирам, че знаеш това.

Той се канеше да й направи предложение и тя трябваше да приеме, защото само ненормална жена би отблъснала мъж като него. Животът се готвеше да й предложи златния пръстен, защо тогава й се искаше да скочи от въртележката?

— … точно затова ми е толкова трудно да ти кажа, че съм сгрешил.

Той сведе очи към ръката й.

— Сгрешил?

— Водех те към нещо, което смятах за правилно, но едва в последно време осъзнах, че не е.

Тя се намести, вече малко по-спокойна и си позволи първия лъч надежда.

— Не е ли?

— Шейрън, съжалявам. През последните няколко дни мислих много за нас двамата…

— Да?

— Всичко това е моя грешка. Достатъчно голям съм, за да познавам себе си и да не се обърквам по този начин.

Страхуваше се, че ако той не започне да говори по същество, тя ще издъхне от напрежение.

— Колкото и прекрасна да си, а ти си прекрасна… колкото и важни да са за мен отношенията с теб…

Гласът му отново замря.

— Дан, изоставяш ли ме?

Той изглеждаше ужасен.

— Господи, не! Нищо подобно. Ние сме приятели. Просто…

— Така е! Изоставяш ме.

Лицето му се помрачи.

— Чувствам се като негодник, че те подведох. Просто се увлякох по теб, по децата и въобще… Сигурно ще си помислиш, че досега би трябвало да знам какво искам от живота. Извинявай, че те забърках в кризата в средата на живота ми.

— Не, не, няма нищо! Наистина. Разбирам те. — Тя едва сдържаше радостта си. — Мисля, че от известно време съм наясно, че не сме един за друг, но не знаех как да ти заговоря за това. Радвам се, че дойде да ме видиш и оценявам честността ти. Повечето мъже не биха се подложили на това изпитание. Просто щяха да престанат да се обаждат.

— Не мога да направя такова нещо.

— Разбира се, че не можеш.

Тя не успя да удържи усмивката, която се разля по лицето й.

Той започваше да се забавлява.

— Не искаш ли да викаш, да ме удариш или нещо такова?

Понякога не схващаше шегите му, но за тази се усети.

— Сигурно се забелязва, че се чувствам облекчена. Доста откачено се чувствах през последните седмици. Ти си мъжът, за когото всяка жена мечтае. Знам, че трябваше да се влюбя в теб.

— Но не се влюби.

Тя поклати глава.

— Шейрън, направо не мога да повярвам, че ще направя това, но не очаквах този разговор да завърши толкова добре. Един приятел ме попита за теб вчера. В началото си мислех, че е просто любопитен, защото знаеше, че си моя гостенка на мача в неделя, но после разбрах, че самият той иска да излезе с теб.

— Едно от нещата, които научих през изминалите няколко месеца беше, че не се чувствам удобно със спортисти.

— Идеално.

Не разбираше защо той се усмихва. Той стана от стола все още усмихнат.

— Моят приятел не е кой знае какъв спортист. Играе баскетбол, но да си остане между нас, е доста жалък.

— Не знам.

— Става дума за Рон Макдърмит, нашия управител.

— Рон?

— Ще има ли някакъв проблем, ако му дам телефона ти?

— Проблем? Не, никакъв проблем.

Гласът й може би беше прозвучал твърде развълнувано, защото Дан се разсмя. Той се наведе и я целуна по бузата.

— Имам чувството, че често ще се виждаме.

Когато тръгна към колата си, той все още поклащаше развеселено глава. Животът му започваше отново, а бъдещето вече не беше неясно, а кристалночисто. Сега, когато нещата с Шейрън се бяха оправили, той можеше да каже на Фийб колко много я обича. Сърцето му знаеше това отдавна, но самият той беше твърде объркан от еротичната димна завеса, която я обграждаше, за да го разбере. Неговата сладка, умна, смела празноглавка. Сигурно никога не би забравил как тя седеше на ъгъла на леглото и му разказваше тайните си. Когато му разказа за изнасилването, той изпита желание да завие. Караше го да изпитва неща, които го плашеха до смърт.

Той стигна до колата си и част от възторженото му настроение се стопи. През детството си беше оцелял, защото се беше научил да не обича никого твърде много, а дълбочината на чувствата, които изпитваше към нея, го ужасяваха много повече от която и да е защитна линия, с която се беше сблъсквал.

Винаги прикриваше разни неща от жените, но това щеше да бъде невъзможно с нея. Да й каже колко я обича, означаваше да поеме най-големия риск в живота си, защото винаги съществуваше възможността тя да захвърли чувствата обратно в лицето му.

Той си напомни, че под всичката тази дързост, Фийб беше най-милият човек, когото познаваше. Разбира се, че няма нужда да се страхува. Разбира се, че сърцето му ще бъде на сигурно място при нея.

9.

— Стига си се чумерил, Дарнъл. Плашиш фотографите.

Фийб стисна ръката на Дарнъл Пруит, действие, от което ползата беше точно такава, каквато щеше да бъде, ако се беше опитала да изкриви парче стомана.

Тя кимна на единия от журналистите. През цялата седмица тя вършеше работата си, решена да не позволи на никого да забележи болката й. Тази вечер Дарнъл й правеше компания и тя му беше благодарна, че се съгласи да я придружава при излизането й преди мача с „Долфинс“.

Очите му се присвиха злобно, когато той изкриви устни към фотографа от Асошиейтед прес и промърмори на Фийб:

— Няма начин да позволя някой от защитата на „Долфинс“ да види моя снимка, където съм усмихнат.

— Благодаря на Бога, че наблизо няма малки деца.

— Не разбирам защо го казвате. Аз обичам децата.

Вечерният му час наближаваше, когато си тръгнаха и от последното празненство. Когато застанаха пред асансьорите беше почти единайсет.

Дарнъл ухажваше госпожица Чърмейн Дод, но резултатите идваха по-бавно, отколкото му се искаше. Сега се надяваше някой от чикагските вестници да помести снимка, където е заедно с Фийб, за да предизвика ревността на госпожица Дод.

Фийб се постара контактите й с Дан да бъдат минимални, затова пристигна в Маями едва този следобед. Беше облякла набързо роклята си, купувана за коледно празненство преди няколко години. Тя беше права и тясна, изработена от бляскава златиста дантела, с подплата в телесен цвят.

Дарнъл беше облечен в смокинг, черна копринена риза и златисто шалче, което подхождаше на златния му зъб.

Асансьорът беше празен и това позволи на Дарнъл да продължи разговора, който водеше предимно сам със себе си, откакто дойде в стаята й преди няколко часа.

— Не виждам защо всички смятат, че капитан Ейъб е лош. По дяволите, ако не беше кракът му, аз бих го взел в отбора си по всяко време. Той не позволява на никого да му се пречка, разбирате ли? Точно тези хора печелят футболните мачове.

Моби Дик беше само една от книгите, които тя му препоръча и които Дарнъл погълна през изминалите месеци в стремежа си да се самоусъвършенства. Фийб не се нуждаеше от много време, за да разбере, че футболът беше обогатил материално Дарнъл, но играта го беше лишила от възможността да използва интелекта си. Дарнъл беше грамаден, черен и силен и никой не си беше направил труда да открие, че той е доста умен.

Дарнъл продължи да хвали капитан Ейъб, чак докато стигнаха до нейната стая в хотела. Ужасяваше се от уединението и й се искаше той да няма вечерен час, за да може да го покани вътре. Но вместо това тя му пожела късмет с целувка по бузата.

— Утре строши малко кокали и заради мен, Дарнъл.

Той се ухили. Тръгна по коридора с обувките си четиридесет и шести номер. Тя въздъхна и затвори вратата. Чърмейн Дод щеше да се окаже глупачка, ако не го грабне.

Телефонът иззвъня. Тя махна едната си кристална обица и седна на кушетката.

— Ало.

— Къде беше цяла седмица?

Острите ръбове на кристалната обица се забиха в дланта й. Тя стисна очи, за да спре заливащата я болка.

— Здравей, треньоре.

— Минах през вас във вторник вечерта, за да се видим, преди да тръгна, но Моли ми каза, че вече си легнала. Даваше интервюта, когато ти се обадих в офиса в четвъртък и петък, а снощи телефонът у вас не отговаряше. Идвам в стаята ти.

— Не! — Тя прехапа устни. — Уморена съм. Седмицата беше много тежка.

— Имам нужда да те видя.

Не се искаше кристална топка, за да разбере защо. Искаше секс, искаше да се позабавлява набързо с празноглавката, докато бъдещата му съпруга стои недокосната.