— Свий колене и поотмести краката си, мила.

Тя го направи.

— Отново гледаш.

Тя погледна към главата му.

— Тук си също толкова красива, колкото и на всяко друго място.

Тя едва дишаше, докато той я докосваше и гледаше. Понякога целуваше бедрата й и промърморваше нещо до кожата й.

После усети не един пръст, а два. Знаеше, че я наблюдава. Чу възторга му от страстта й.

— Не — ахна тя, почти неспособна да говори. — Не. Искам те!

— Наистина ли, мила?

— Да, аз…

Тези пръсти! Той нямаше срам.

Дан се разсмя с пъклен смях, земен и похотлив.

— Отпусни се, скъпа…

Нищо на света не можеше да я накара да му каже да спре.

Тя полетя в пространството, достигна слънцето, после отново падна на земята. И той беше там, за да я поеме.

Премина доста време, преди тя да отвори очи.

— Не можах да те дочакам — прошепна тя.

— Аз не ти позволих — каза той и се намести върху нея.

В един миг тя се дръпна и той замръзна.

— Наранявам ли те?

— Не — отвърна тя и отново потръпна.

Той се засмя. Тялото й беше негово. Сам беше спечелил битката. Всеки сантиметър му принадлежеше и можеше да вземе толкова, колкото пожелае. Можеше да й покаже властта на силата, толкова по-голяма от нейната. Да я използва безсрамно. Чувствено. Да я накара да вика от удоволствие.

Целият беше потен, но още не можеше да й се насити.

Не беше достатъчно! Искаше повече. Повече от плътта й. Душата й.

Тя извика тихо и нещо в него се разплете, нещо, което трябваше да остане свито и непокътнато. Изплашен от инстинкти, развити още през детството, инстинкти, които го предупреждаваха да се страхува от парещата непоносима болка на нежните чувства, той я завъртя като парцалена кукла. Косата й беше покрила възглавницата като златиста мрежа. Този път не можеше да я изпрати през върховете сама.

Лицето й беше скрито и той нямаше причина за тази всепоглъщаща нежност, за тези топли чувства, от които му се приискваше да завие.

Той я завъртя към себе си, за да вижда нежното й красиво лице, поруменелите бузи, устните й. Притисна я силно и стисна очи, като преграда срещу чувствата, на които отказваше да даде име.

8.

Дан прекоси спалнята, без да се притеснява от голотата си. Фийб лежеше в леглото и гледаше множеството белези по тялото му, замислена за множеството удари, които е поело през живота си. Той извади от гардероба бял хавлиен халат и го облече.

— Трябва да поговорим, Фийб.

Никога не го беше виждала толкова сериозен, затова започнаха да я заливат спомени за случилото се в хотела в Портланд, когато се любиха за пръв път.

Той се приближи до леглото и седна, загледан във Фийб.

— Опасявам се, че и двамата се поувлякохме. Аз не използвах нищо.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Не знам какво ми стана. Никога не съм бил толкова небрежен, дори и като хлапак.

Внезапно тя го разбра и в нея се появи едно необяснимо разочарование от факта, че вероятността тя да забременее го притеснява толкова много.

— Няма защо да се тревожиш. Вземам хапчета.

Той никога нямаше да узнае колко скоро беше започнала да го прави, точно след нощта в самолета.

— Сега сме деветдесетте. Притеснявам се и за други неща, освен контрола на раждаемостта. От години не съм бил с друга жена, освен Валери, а и договорът ми със „Старс“ изисква редовни прегледи. Знам, че съм здрав. — Той я погледна в очите. — Но не съм сигурен за теб.

Тя се вторачи в него.

— Ти си поживяла доста — продължи той тихо. — Не те осъждам. Просто искам да знам доколко си била внимателна и колко време е минало от последната ти кръвна проба.

Тя най-после разбра за какво й говори. Как можеше да обясни на този светски мъж, че по времето, когато тя спа за последен път с друг мъж, СПИН не беше сериозен проблем?

Тя се повдигна на възглавницата, погледна го през кичура коса, които беше паднал пред очите й, и се опита да заобиколи въпроса.

— Наистина знаеш как да накараш една жена да се почувства добре.

— Това не е шега.

— Не, не е.

Тя смъкна крака от другата страна на леглото и отиде до стола, където той беше захвърлил ризата си. Не искаше да води този разговор гола, но и не можеше да понесе мисълта, че ще се напъха обратно в роклята си, докато той гледа.

— Няма за какво да се притесняваш. Нищо ми няма.

— Откъде знаеш?

Тя пъхна ръце в ръкавите на ризата му.

— Просто знам.

— Страхувам се, че това не е достатъчно.

— Няма за какво да се тревожиш. Имаш думата ми.

Ризата му нямаше копчета, затова тя уви два пъти пояса му около кръста си и завърза краищата.

— Дори не ме поглеждаш. Криеш ли нещо?

— Не — излъга тя.

— Тогава седни, за да поговорим.

— Нямам какво повече да ти кажа. Май е по-добре да ме отведеш вкъщи.

Той стана.

— Не и преди да свършим с това. Плашиш ме.

Но гласът му не беше уплашен, беше ядосан. Тя обу обувките си.

— Всичко беше наред при последния ми преглед.

— Кога беше това?

— Пролетта.

— Колко мъже си имала оттогава?

Въпросът му беше честен, но тя все още чувстваше някаква болка в себе си.

— Дузини! Всички знаят, че спя с всеки, който поиска!

Той направи две крачки и застана до нея.

— Дявол да го вземе! Не прави така! Колко?

— Имена и адреси ли искаш?

Тя стисна устни, за да добие по-тежък вид.

— Първо ми дай бройка.

Очите й започнаха да парят.

— Ще трябва да ми се довериш. Казах ти, че няма защо да се притесняваш. Историята на моя сексуален живот не е твоя работа.

— В момента е точно моя работа. — Той улови ръката й, не за да я нарани, а за да й покаже, че не може да се измъкне. — Колко?

— Не ми причинявай това!

— Колко, по дяволите?

— Не е имало други! Само ти.

— Сигурно — провлече той.

Недоверието му беше последната капка, която преля чашата на тази нощ, наподобяваща огромна вълна от чувства и сълзите се изплъзнаха от очите й.

— Ако искаш вярвай!

Тя се отдръпна от него и тръгна към вратата. Гласът му омекна и той я улови, преди да се е измъкнала, после я притисна до гърдите си.

— Не плачи заради мен. Не бива да плачеш, мила. Просто ми кажи истината.

— Дълго време нямаше никой — каза тя уморено. — Много дълго време.

Той се отдръпна от нея, за да я погледне в очите и тя видя, че гневът му е заменен от объркване.

— Истината казваш, нали?

Тя кимна.

Той зарови пръсти в косата й и я притегли до рамото си.

— Въобще не те разбирам.

— Знам — прошепна тя.

Той я придърпа към едно удобно кресло и я сложи в скута си.

— Какво ще правим?

— Още когато те видях за пръв път полудях по теб. — Той притисна главата й до рамото си. — Като казваш много време, за повече от година ли говориш?

Тя кимна.

— Повече от две?

Тя отново кимна.

— Много повече?

Ново кимване.

— Започвам да се досещам. — Той погали косата й. — Наистина си обичала Флорес, нали?

— Повече от всеки друг. До този миг.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че оттогава в живота ти не е имало никой? Това ли е? Фийб, но вече трябва да са минали шест или седем години от смъртта му?

Трябваше да го направи. Нямаше надежда за общо бъдеще, ако тя не събере смелост, за да му каже истината и да му позволи да я види такава, каквато е в действителност, с белезите й и всичко останало. Но се страхуваше до смърт да разкрие толкова много от себе си.

Той не се опита да я спре, когато тя стана и отиде до леглото. Тя седна в единия край, с лице към него, стиснала колене, а ръцете й бяха вкопчени в ризата.

— Артуро беше хомосексуалист, Дан. Той не ми беше любовник. По отношение на всичко, което имаше значение, той ми беше като баща.

Никога не го беше виждала толкова объркан.

— Е, тогава нищо не разбирам.

Най-трудното нещо в живота й беше да се довери толкова силно на друго човешко същество, но тя го обичаше и не можеше да се крие повече. Събра смелост и му разказа за изнасилването, като объркваше изреченията и кършеше ръце, докато се опитваше да му обясни. Когато видя гнева му, осъзна, че несъзнателно се беше подготвила за недоверие. Сега думите идваха по-лесно. Разказа му за онези ужасни месеци в Париж, когато спа с толкова много мъже, но той не показа негодувание, а само съчувствие, което омекоти чертите на лицето му и я накара да закопнее за прегръдките му. Но остана на мястото си и почти загубила смелостта си, се опита да му опише колко смразена се е чувствала години наред и как й е било невъзможно да допусне интимна близост.