Той спря, за да си поеме дъх.

— Можеш да изливаш колкото си искаш мръсотии, треньоре — каза тя тихо, — но това няма да промени факта, че аз продължавам да бъда шефът. А сега защо не отидеш да си вземеш един душ и да се поохладиш?

В един миг тя си мислеше, че ще скочи направо върху бюрото й и ще връхлети върху нея. Но той я изгледа вбесено и излезе от офиса й.

Половин час по-късно Рон откри Дан зад сградата — мяташе една топка в коша, поставен близо до вратата на външната съблекалня. Тъмни петна от пот покриваха предницата на фланелката му. Дишаше тежко, докато дриблираше с топката и като отскачаше, я хвърляше към коша.

— Тъли ми каза, че си тук — изрече вместо поздрав. — Имам нужда от малко информация за Зийк Клакстън.

Кошът се разтресе, когато Дан метна вътре топката.

— Фийб не е особено доволна от треньорските ми умения!

Думите излетяха от устата му и той хвърли топката към гърдите на Рон с такава сила, че управителят отстъпи назад.

— Поемай — изрева Дан.

Рон изгледа топката, сякаш тя беше бомба, готова да избухне. Беше наблюдавал убийствените игри на Дан, когато той беше разстроен за нещо и нямаше никакво намерение да се замесва в нещо такова. Сложи на лицето си изражение на дълбоко съжаление и показа най-новия си тъмносин костюм.

— Съжалявам, Дан, но имам среща и не съм облечен за…

— Поемай, дявол да го вземе!

Рон пое.

Дан го остави да стреля, но Рон беше толкова нервен, че топката отскочи от дъската, доста над коша. Дан грабна полетялата обратно топка и се втурна към мястото, където щеше да се прицели. Рон стоеше притеснено отстрани, като се опитваше да измисли начин, по който да се измъкне.

— Пази ме, за бога!

— Всъщност никога не съм бил твърде добър на баскетбол.

— Пази ме!

Рон се постара, но Дан беше почти тридесет сантиметра по-висок и двайсетина килограма по-тежък. Освен това беше професионален атлет, а не роден дървеняк.

— Приближи се! Използвай лактите си, за бога! Направи каквото се налага, за да вземеш проклетата топка!

— Ъъ… Лактите са извън правилата, Дан, а аз…

Дан протегна крак и го спъна нарочно.

Рон се просна на бетона. Чу как коляното на новите му тъмносини панталони се раздира. Усети пареща болка върху дланите си и вдигна поглед, кипящ от гняв.

— Направи го нарочно!

Устните на Дан се извиха.

— И какво ще ми направиш, женчо?

Вбесен, Рон се изправи на крака и захвърли сакото на костюма си.

— Ще тикна тази топка в гърлото ти, надуто копеле.

— Не и ако играеш по правилата.

Дан нарочно протягаше топката към него, за да го тормози.

Рон хукна след него. Мушна лакът в корема му, а с юмрука на другата ръка освободи топката. Тя излетя на другия край на игрището. Побягна след нея, но Дан беше по-бърз и я грабна. Когато треньорът се завъртя към него с топката, Рон го удари в ребрата, после ритна отзад коляното му. Дан загуби равновесие. Преди той да успее да се съвземе, Рон сграбчи топката и я метна в коша.

— Сега вече схвана идеята — каза Дан и грабна топката.

Рон му скочи, но за съжаление бурният сблъсък не попречи на Дан да отбележи следващия си кош. Рон пое топката, блъсна Дан с глава и изтича до края на игрището откъдето стреля, но изтърва със съвсем малко.

Последва ожесточена битка. Летяха юмруци, лактите работеха, използваха забранени от правилата спъвания. Все пак Дан играеше почти по правилата.

Когато свършиха, Рон огледа щетите. Беше съсипал костюма си, ръката му беше ударена, но имаше само три коша по-малко. През целия си живот не се беше чувствал толкова горд.

Слабото есенно слънце се подаде иззад един облак. Двамата се отпуснаха на тревата до игрището, за да си поотдъхнат. Рон подпря ръце на свитите си колене, пое си дълбоко въздух и загледа с дълбоко задоволство подутината върху лявата вежда на Дан.

— Опасявам се, че окото ти е доста ударено.

Опита се, но не успя да прикрие тържествуващата нотка.

Дан се засмя и изтри потното си чело с ръкава на фланелката си.

— Щом спря да се държиш като дебютантка, заигра здраво. Трябва да го направим отново.

Да! Рон искаше да скочи с вдигнати възторжено ръце, но се задоволи само с едно мъжкарско изпъшкване.

Дан протегна крака и се подпря назад на длани.

— Кажи ми, Рон, мислиш ли, че натоварвам твърде много момчетата?

Рон издърпа съсипаната си вратовръзка.

— Физически не.

— Не за това те питам.

— Ако искаш да разбереш дали одобрявам или не онова, което направи Фийб в съблекалнята, ще ти кажа, че не го одобрявам. Първо би трябвало да говори с теб за нещата, които я тревожат.

— Тя казва, че не търпя критика.

Той изглеждаше толкова сърдит, че Рон се разсмя.

— Не виждам кое е чак толкова смешно.

— Ти наистина не търпиш критика, а действително я заслужаваше. Фийб е права. Ти претоварваше момчетата твърде много и това повлия на психическата им настройка.

Рон вероятно не би бил чак толкова откровен, ако не беше възбуден от играта. За негова изненада Дан не избухна. По-скоро изглеждаше засегнат.

— Струва ми се, че като управител на „Старс“, ти можеше да проявиш достатъчно здрав разум и да говориш с мен, вместо да изпращаш една жена, която въобще не разбира от футбол, да върши тази работа.

— Точно това ми каза и тя сутринта.

— Тя и теб ли подбра, а?

— Струва ми се, че в момента тя не изпитва особени симпатии към когото и да било от двама ни.

Мъжете се загледаха към празното баскетболно игрище. Дан се размърда и сухите листа под него прошумоляха.

— Все пак снощната победа си я биваше.

— Така е.

— Речта й в съблекалнята ще остане във футболната история.

— Никога няма да я забравя.

— Ама тя наистина не разбира кой знае колко от футбол.

— През третата четвърт тя ръкопляскаше, когато отнеха топката от нас.

Дан се изсмя и въздъхна със задоволство.

— В края на краищата, Фийб си върши работата по-добре, отколкото някой от нас беше очаквал.



— Дан!

Фийб беше смаяна, че след спора им следобед треньорът на „Старс“ се е появил пред вратата й с голяма кутия с пици. Часът беше почти десет и гримът й отдавна се беше изтрил. Беше се облякла удобно в избелял клин и торбест виолетов пуловер, който едва стигаше до ханша й.

— Не те очаквах.

Тя избута очилата си за четене върху главата си и отстъпи, за да му направи място да мине.

— Не разбирам защо. Казах ти, че ще дойда.

— Това беше преди караницата ни.

— Караница? — Изглеждаше раздразнен. — Това не беше нищо повече от служебно обсъждане и толкова. Ти се палиш за най-невероятни неща.

Той затвори вратата.

Отговорът й беше спестен, защото Пух дотича във фоайето джафкащ и тръпнещ от щастие при вида на новодошлия. Фийб взе кутията с пиците и се загледа развеселена в кучето, което се въртеше толкова бързо около краката на Дан, че почти се пързаляше.

Той погледна предпазливо към пудела.

— Няма да се изпикае, нали?

— Няма, ако го целунеш и го наречеш сладкишче.

Той се разсмя и се наведе, за да потупа по мъжки главичката на кучето. Пух веднага се излегна по гръб, за да може да открие коремчето си.

— Не прекалявай, куче.

Пуделът прие това добродушно и ги последва в кухнята.

— Какво се е случило с окото ти?

— Какво око? О, това ли? Баскетболен мач. Твоят управител не играе по правилата.

Тя спря на място.

— Рон ти направи това?

— Това момче има нещо доста подличко в себе си. Съветвам те да не му се мяркаш пред очите, когато е ядосан.

Дори и за миг не можеше да повярва, че това е работа на Рон, но от блясъка в очите му й беше ясно, че Дан няма да й каже нищо повече.

Лицето на Моли светна, когато влязоха в кухнята. Тя стана от масата, където тъкмо беше привършила домашното си.

— Дан! Фийб каза, че няма да идваш.

— Е, ами Фийб не може да знае всичко, нали? Съжалявам, че дойдох толкова късно, но понеделниците са дълги дни за треньорите.

Фийб знаеше, че Дан и помощниците му обикновено работят до полунощ в понеделник. Предположи, че той ще се върне на работното си място веднага щом си тръгне от дома им. Направи й впечатление, че той удържа обещанието си, дадено на Моли.

Докато Фийб подреждаше чинии и салфетки на масата, той каза:

— Надявам се, че вие, дами, не сте преяли на вечеря и ви е останало малко място за едно леко хапване преди лягане.

— Аз имам място — каза Моли.

— И аз.

Фийб вече беше изяла един шоколадов еклер, с който и без това превиши разрешените калории, така че още няколко грама нямаха кой знае какво значение.