— Ало.

— Здравей, Моли. Обажда се Дан Кейлбоу.

Тя се засмя.

— Здравей, треньор Кейлбоу.

— Виж, имам малък проблем и се чудех дали няма да искаш да ми помогнеш.

— Стига да мога.

— Точно това ти харесвам, Моли. Винаги си готова да помогнеш, за разлика от една друга жена, която мога да спомена, чиято цел в живота изглежда е да ме трови.

Моли реши, че той говори за Фийб.

— Смятам да намина към вас за около час довечера заедно с няколко истински чикагски пици. Но ти я знаеш каква е Фийб. Тя сигурно няма да ме пусне да вляза през вратата, ако я попитам направо, а дори и да се съгласи, виждала си как все търси за какво да се скара с мен. Затова реших, че ще бъде много по-добре, ако ти ме поканиш. Тогава Фийб ще трябва да бъде учтива.

— Е, не знам. Фийб и аз…

— Тя още ли те пляска? Защото, ако продължава да го прави, ще трябва да разменя няколко думи с нея.

Моли прехапа долната си устна и промърмори:

— Вече не ме удря.

— Не думай.

Последва дълга пауза. Моли подръпваше крайчеца на светлолилава тетрадка, която беше паднала от чантата й.

— Знаеше, че не казвам истината, нали?

— А не я ли казваше?

— Тя не би… Фийб въобще не би могла да удари някого.

Треньорът промърмори нещо, което прозвуча като: „Не разчитай на това“.

— Моля?

— Нищо. Продължавай с това, за което говореше.

Моли нямаше желание да обсъжда повече отношенията си с Фийб. Беше прекалено объркано. Понякога Фийб се държеше така, сякаш наистина я харесваше, а това беше невъзможно, тъй като Моли се държеше зле с нея. В последно време все повече й се искаше да бъде добра, но когато се сетеше, че баща им беше обичал единствено Фийб, всички хубави чувства към по-голямата й сестра се изпаряваха. Но все пак треньор Кейлбоу й харесваше. Той беше забавен и мил, освен това направи така, че децата в училище да я забележат. Двамата с Джеф си говореха всеки ден, щом се срещнеха до шкафчетата.

— Ще ми бъде приятно, ако наминеш довечера — каза тя. — Но не искам да се пречкам.

— Еее, как може една малка сладка женичка като теб, да се пречка?

— Щом така мислиш…

— Разбира се. Кажи на Фийб, когато се прибере, че ще намина, щом се освободя. Става ли?

— Става.

— А ако каже, че няма да ме пусне през вратата, кажи й, че ти си ме поканила и тогава няма да може да се измъкне. До довечера, Моли.

— До довечера.

Дан затвори слушалката на телефона на Фийб и й се ухили от удобното си място на ъгъла на нейното бюро.

— Довечера ще намина да хапнем пица. Сестра ти ме покани.

Фийб прикри смеха си.

— Не е ли възможно да направиш нещо както си му е редът? Когато влезе преди три минути в офиса ми не ти ли мина през ума просто да ме попиташ дали може да се отбиеш довечера, вместо да се обаждаш на Моли?

— Всъщност това не ми мина през ума.

— Може пък да не искам да те виждам.

— Разбира се, че искаш. Всички знаят, че никоя жена не може да ми устои.

— Само в сънищата ти, самохвалко.

— За какво си се нацупила?

— Знаеш кога кацна самолетът. А трябваше да съм тук за срещата в осем часа. Спала съм само час-два.

— Хората винаги надценяват значението на съня.

— За теб може и да е така, но не и за нас, които сме истински човешки същества, а не хитро измислени андроиди, програмирани да стоят постоянно будни.

Той се разсмя, а тя започна да рови из чекмеджето си за шишенцето с аспирин, което държеше там.

Все още не можеше да повярва, че онова, което стана в самолета, наистина се е случило. Когато той обяви онзи глупав ултиматум накрая, тя не устоя на желанието си да се пребори с него, въпреки че досега би трябвало да се научи да не се лови на въдицата му и да не се надява, че ще го победи в игричките му. Все пак не можеше да потисне надеждата си, че изминалата нощ е променила нещата помежду им.

Той никога нямаше да разбере колко ценен подарък й беше направил. Тя вече не се страхуваше от секса… поне с него. По някакъв начин този симпатичен и наперен хулиган от Алабама й беше помогнал да възвърне женствеността си. Само да не се страхуваше толкова много, че освен това ще разбие и сърцето й на милиони парченца.

Той се премести от ъгъла на бюрото й на най-близкия стол.

— Трябва да се погрижим за една недовършена работа. Може би ще си спомниш, че някои неща ни разсеяха снощи, преди да завършим обсъждането.

Тя се заигра с капачката на шишенцето с аспирин.

— По дяволите! Никога не успявам да се оправя с тези неща. Мразя тези капачки с допълнително осигуряване.

— Не ме поглеждай. Мога да ти направя двеста и деветдесет коремни преси, но не и да помръдна тези неща.

Тя повъртя още малко шишенцето и накрая се отказа. Дан беше прав. Трябваше да поговорят. Остави настрана шишенцето и скръсти ръце върху бюрото.

— Искаш ли да почнеш пръв?

— Добре. — Той протегна крака и ги кръстоса. — Мисля, че е съвсем просто. Аз съм главният треньор, ти си собственикът. Ще бъда доволен, ако не ми казваш как да си върша работата, както аз не ти казвам как да си вършиш твоята.

Фийб го изгледа.

— В случай, че се е изплъзнало от ума ти, ти се опитваш да ми казваш как да си върша работата още от август, когато нахлу в апартамента ми.

Той я изгледа обидено.

— Мислех, че ще обсъждаме нещата, а не че ще се караме, Фийб, поне веднъж се опитай да сдържиш този твой гняв.

Ръката й се протегна към шишенцето с аспирина.

— Продължавай, треньор Кейлбоу — изрече тя бавно и тихо.

Формалното й обръщение не го смути.

— Не искам повече да се намесваш преди мач.

— Кое наричаш намеса?

— Е, смятам, че и без много приказки е ясно, че появата ти в съблекалнята преди мач е първото нещо в списъка. Ако има нещо, което искаш, и то е свързано с играчите, кажи ми и аз ще им го предам. Освен това смятам, че трябва да стоиш в предната част на самолета, докато пътуваме. Изключение може да има само когато се връщаме след победа. Тогава вероятно ще бъде правилно да минеш набързо между играчите, за да ги поздравиш. Но бих искал да го правиш с достойнство. Стисни им ръцете и ги остави на мира.

Тя сложи очилата си с леопардовите рамки и го изгледа.

— Страхувам се, че действаш под погрешното впечатление, че вчера получих истеричен пристъп, когато ти припомних… принудително, доколкото си спомням… че „Старс“ са мой отбор, а не твой.

— Няма да започнеш отново, нали?

— Дан, научила съм си урока и знам, че много хора, впечатляващо известни, смятат, че си на път да станеш един от най-добрите треньори в Националната футболна лига. Знам, че „Старс“ имат късмет, че ти си им треньор.

Въпреки искреността в гласа й, той я наблюдаваше внимателно.

— Продължавай.

— „Старс“ започнаха този сезон с големи очаквания от страна на почитателите и средствата за масова информация. Когато не спечелихте първите мачове, огънят бързо се завъртя срещу нас. Историите около мен също не помогнаха, трябва да призная това. Всички, от треньорите до новаците, бяха напрегнати и това е разбираемо. Мисля обаче, че ти си забравил един от основните уроци, които си научил като играч. Забравил си, че трябва да ти бъде приятно.

— Сега не съм играч. Сега съм треньор. И, повярвай ми, ако имах цял взвод скандалджии като мен по онова време, много бързо щяхме да излетим от играта.

Според историите, които беше слушала, това несъмнено беше истина. Тя свали очилата си.

— Ти държиш здраво дисциплината и аз започвам да разбирам колко важна е тя. Но мисля, че трябва да знаеш кога да увеличиш напрежението и кога да се поотпуснеш.

— Не започвай отново.

— Добре. Ти ми кажи защо до снощи „Старс“ не можеха да задържат топката.

— Период. Това е всичко. Такива неща се случват.

— Дан, мъжете бяха прекалено напрегнати. Седмици наред ти ги караше да работят здраво, нахвърляше се върху тях и за най-малката грешка. Хокаше всички, от секретарките до Тъли. Натискът ти беше твърде силен и това повлия на представянето на всички.

По-добре да беше запалила фитила на динамит. Той излетя от стола си.

— Мамка му! Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че си седиш там и ми обясняваш как да тренирам проклетия футболен отбор! Ти не разбираш нищичко от футбол!

Грубостите му летяха като искри над главата й. Гневът му беше така разпален, че тя почти очакваше боята по стените да се разтече. Беше потресена, но в същото време имаше абсурдното усещане, че той я подлага на някакво изпитание, че виковете и беснеенето му са постановка, за да разбере докъде ще стигне смелостта й. Тя се облегна назад и се зае да оглежда дали не се е обелил някъде лакът на ноктите й.

Беше готов да гръмне. Вените на врата му бяха изпъкнали като въжета.

— Виж се! Едва ще успееш да различиш футболна от бейзболна топка! А си мислиш, че можеш да ми кажеш как да си водя тренировките! Мислиш си, че можеш да ми кажеш, че моят отбор е твърде напрегнат, сякаш си проклет психолог или нещо такова, а ти въобще нищо не разбираш!