Моли се появи на стълбището с нови джинси, плетена блуза с широка яка и намръщено лице. Фийб се канеше да се обади на Дан, че ще вземе с тях Моли, но нещо я спря, може би твърде силното желание да чуе гласа му.

Моли беше прибрала назад косата си, за да се виждат малките златни обици на току-що пробитите й уши. Фийб се радваше, че все пак успя да я убеди да се подстриже по-късо, за да не скрива косата дребните черти на лицето й. Тя смяташе, че Моли е много сладка така, но сестра й отказваше да приеме комплиментите й.

— Не е честно — заоплаква се Моли. — Не разбирам защо ме караш да правя това.

— Защото съм подла и безсърдечна.

Денят беше топъл и Фийб си беше облякла зеленикави плисирани къси панталони със светложълта блуза, чорапи в същия нюанс и бели ленени гуменки. Преди да грабне Пух, тя намести на главата си сламена шапка с широка периферия, като се постара розовата копринена роза, която придържаше периферията да се окаже точно в средата.

— Тази шапка е глупава.

— Благодаря ти за гласуваното доверие, Моли. Една жена винаги иска да е сигурна, че изглежда възможно най-добре.

Моли сведе очи.

— Просто смятам, че би трябвало да се обличаш подходящо за годините си, това е всичко.

Фийб не обърна внимание на думите й и отвори вратата. Дан идваше по алеята, облечен в избелели джинси и бяла фланелка, а на главата си беше сложил шапка на „Чикаго Булс“ в червено и черно. Фийб си каза, че е срещала много по-хубави мъже. Носът му не беше съвсем прав, брадичката му беше твърде широка, а тялото му — прекалено мускулесто. Но всичко в него докосваше някакъв скрит извор на топлина в нея. Чувстваше някаква връзка с него, която не можеше да обясни. Дори не искаше да си припомни колко пъти през тази седмица си беше мислила за него.

Той я поздрави с убийствената си усмивка и влезе, докато тя се занимаваше с лаещия Пух, който се въртеше бясно в ръцете й, за да се измъкне и да достигне Дан.

— Тихо, Пух. Отвратителен си. Моли, би ли донесла каишката му?

Пух изплези розовия си език, а очите му се изпълниха с обожание, когато обърна поглед към Дан. Той го изгледа предпазливо.

— Кажи ми, че това е лош сън и ти всъщност няма да вземеш това изключително дразнещо същество с нас.

— Поканих с нас Моли, за да се грижи за него. Може да вземем моята кола. Предполагам, че нямаш нищо против.

Дан се усмихна на Моли.

— Нямам нищо против.

Упоритото изражение на Моли показваше, че съвсем не е доволна от всичко това, но Дан се престори, че не забелязва нищо.

— Добре че можеш да дойдеш с нас, Моли. Така ще държиш този китайски ордьовър по-далече от мен.

Моли забрави нацупения си вид.

— Пух не ти ли харесва?

— Не мога да го търпя.

Той поведе двете към кадилака на Фийб. Моли беше толкова изненадана, че забърза крачки, за да застане пред него.

— Защо? Не обичаш ли кучетата?

— Разбира се, че обичам. Овчарки, лабрадори, колита. Истински кучета.

— Пух е истинско куче.

— Той е глезльо, това е той. Ако някой мъж хаби прекалено много време с такова куче, много скоро ще почне да пее сопрано.

Моли го изгледа несигурно.

— Шегуваш се, нали?

Очите на Дан проблясваха.

— Разбира се, че не се шегувам. Мислиш ли, че ще си правя шеги с нещо толкова сериозно? — Той се обърна към Фийб и протегна ръка към нея. — Прехвърли към мен ключовете на колата, агънце. Все още има някои неща, които мъжът прави по-добре от жената и едно от тях е шофирането.

Фийб му подаде ключовете на кадилака и повдигна вежди.

— Този ден, Моли, ще бъде истински урок за теб върху живота през петдесетте години. Ще прекараш известно време с мъж, който е успял да пропусне едно цяло обществено движение.

Дан се засмя, докато отключваше колата, после се пресегна и освободи автоматичното заключване на останалите врати.

— Влизайте, дами, бих ви отворил вратите, но не искам да ме обвиняват, че съм попречил на нечие освобождение.

Фийб се усмихна и подаде Пух на Моли, после седна на предната седалка до шофьора. Когато потеглиха, тя се обърна назад.

— Ако ни заведе да ядем, Моли, поръчай си най-скъпото нещо от менюто. През петдесетте години винаги мъжете са плащали.

— По дяволите — измърмори Дан. — Подаваш трудна топка.



Нейпървил беше старо фермерско селище, което се беше разраснало в най-големия град на окръг Дюпейдж с население повече от деветдесет хиляди души. Разумното управление го беше превърнало в туристически център. Имаше много паркове, добре поддържан квартал със стари сгради и сенчести улици, красиви градини. Най-прекрасната част на града беше Ривъруок — парк, създаден покрай част от река Дюпейдж. Там имаше тухлени пътечки, покрит мост, малък театър за представления на открито и едно езерце за риболов. Старата каменоломна в единия край беше превърната в плаж.

Дан спря колата на малък паркинг и тримата тръгнаха по тухлената пътека към тълпата, която се събираше под дърветата. Всяка година през септември Ривъруок служеше като живописна сцена на местните занаятчии, като място, където художници, скулптори, бижутери и духачи на стъкло можеха да покажат работите си. Красиво подредените картини, керамичните и стъклените изделия представляваха чудесни цветни петна по брега на реката.

Имаше много хора. Млади двойки бутаха скъпи детски колички или носеха бебета, а по-възрастните, облечени в ярките дрехи, с които са играли голф сутринта, се разхождаха между изложените неща. Личеше си, че за лицата на младежите се грижат скъпоплатени дерматолози, а скоби за хиляди долари изправяха зъбите им. С тълпата се смесваха и групички чернокожи, южноамериканци и азиатци — всички те добре облечени, с вид на преуспяващи хора.

Фийб имаше чувството, че е попаднала насред американската мечта — едно място, където бедността и етническата вражда са недопустими. Знаеше, че градът си има своите неприятности, но за човек, прекарал последните седем години в Манхатън, тези неприятности изглеждаха дребни. Тук стомасите бяха пълни и имаше усещане за връзка с останалите, нещо рядко в едно общество, което непрекъснато се разделяше. Грешно ли е да пожелава човек за всяко местенце в Америка чисти улици, невъоръжено население, семейства с две, три или четири деца и цяла флотилия коли в гаражите им?

Дан сякаш беше прочел мислите й, защото забави стъпки и подметна:

— Човек като че ли нищо повече не може да иска.

— Като че ли си прав.

— Съвсем различно е от мястото, където израснах.

— Да, предполагам, че е така.

Моли вървеше пред тях заедно с Пух, който размахваше уши и подскачаше, за да бъде забелязан от тълпата.

Дан си сложи чифт слънчеви очила и придърпа шапката по-ниско над очите си.

— Нищо повече не мога да направя за прикритие. Не че ще свърши някаква работа. Особено пък с тази твоя шапка.

— Какво й има на шапката?

Фийб сложи ръка върху копринената роза, която придържаше периферията.

— Нищо й няма. Всъщност дори ми харесва. Просто и без това ще ни бъде доста трудно да изглеждаме незабележими, а тази шапка усложнява още повече нещата.

Тя разбра какво има предвид.

— Може би идеята за това излизане не беше чак толкова добра.

— Идеята е страхотна. Сега журналистите няма да знаят какво да си мислят за нас. Лично на мен много ми харесва идеята да им натрием носовете.

Моли внезапно спря и дръпна каишката на Пух.

— Искам да се връщам.

— Но ние току-що пристигнахме — напомни й Фийб.

— Не ми пука. Казах ти, че не искам да идвам.

Фийб забеляза, че Моли поглежда към група момичета, които седяха на едно тревисто възвишение точно пред тях.

— Тези момичета твои приятелки ли са?

— Те са идиотки. Всичките са фръцли, които си въобразяват, че са нещо повече от останалите. Не мога да ги понасям.

— Тези причини са достатъчни, за да вдигнеш още по-високо глава. — Дан свали слънчевите си очила и се загледа към групичката. — Хайде, Моли, да им покажем, че не си коя да е. — Той хвана каишката на Пух. — Фийб, дръж си малкия плъх. Моли и аз си имаме работа.

Фийб беше прекалено притеснена за Моли, за да спори с Дан за това, че е нарекъл Пух плъх. Той отведе сестра й до момичетата. Тя очевидно не искаше да се приближава, но той нямаше намерение да я пуска. Едва когато той свали шапката си, Фийб разбра какво е намислил. Лицето му заедно с лицата на Боби Том и Джим Бийдерот бяха сред най-добре познатите в окръг Дюпейдж. Очевидно беше решил, че няма нищо против Моли да го използва, за да впечатли момичетата от училище.

Фийб се приближи до възвишението и забеляза, че господин Голяма Клечка явно се е надценил. Индивидите от мъжки пол може би щяха да го познаят, но тези момичета определено не бяха почитателки на футбола.

— Татко ти случайно да е Тим Рийнълдс, посредникът? — чу тя гласа на Дан, който питаше една дъвчеща дъвка нимфа с дълга коса и дървени гривни.

— Ъъъ — отвърна момичето, което се интересуваше повече от съдържанието на чантичката си, отколкото от това да си разменя любезности със страшилището на футболното игрище.