— Отстранявам те за една седмица — каза Рон тихо.

Дан вдигна рязко глава и устните му се стегнаха в иронична усмивка.

— Не можеш да ме отстраниш. Аз съм треньорът, не някой от играчите.

— Независимо от това, си отстранен.

Уплашена, Фийб пристъпи бързо напред.

— Рон…

Той вдигна ръка и каза тихо:

— Моля те, не се намесвай, Фийб. Имам да върша работа и трябва да я свърша, както съм решил.

Дан намали разстоянието помежду им и се надвеси над управителя, а в действията му имаше толкова много физическа заплаха, че Фийб се сви. Той заговори с плътен, изпълнен с отрова глас:

— Ще те побъркам.

Рон започна да придобива зеленикав оттенък, но гласът му почти не трепна.

— Искам да напуснеш сградата веднага. Няма да разговаряш с другите треньори или играчите, докато изтече наказанието ти, след мача следващата неделя.

— Ще напусна сградата, когато реша.

— Моля те, заради Фийб не усложнявай нещата.

Секундите отминаваха, а Дан стоеше със стиснати устни и го гледаше гневно.

— Ще съжаляваш за това.

— Сигурно си прав. Но независимо от това трябва да направя онова, което смятам за най-добро.

Дан му отправи продължителен, нетрепващ поглед. После излезе от стаята.

Фийб сложи ръка на устните си.

Рон стисна леко ръката й.

— Пресконференцията ще се проведе в един часа на игрището. Ще те взема от офиса ти.

— Рон, аз наистина не…

— Извинявай, Фийб, но мисля, че ми се повръща.

Той пусна ръката й и изскочи от стаята, докато тя го гледаше стреснато.



Дан се носеше бясно към първия етаж, стъпвайки тежко надолу по стъпалата. Когато стигна до долу, той вдигна крак и отвори с ритник металната врата. Излезе навън, но яркото слънце на циганското лято не угаси гнева му.

Докато крачеше към колата си, той измисли следващия си ход. Щеше да откъсне врата на малката невестулка. Щеше да му скъса задника с ритници. Всяко отстраняване противоречеше на неговия договор и адвокатите му щяха да сравнят със земята Фийб и нейния управител. Няма защо да се примирява с това. Щеше да… Щеше да…

Щеше да престане да се държи като задник.

Сложи ръка на покрива на колата си и пое дълбоко дъх. Беше притеснен и ядосан и то не заради Фийб, а заради себе си. Как можа да я обиди по този начин? Никога през живота си не се беше държал толкова лошо с жена, даже и с Валери. А Фийб не го заслужаваше. Подлудяваше го, но в нея нямаше нищо гадно. Беше забавна, привлекателна и мила по свой собствен начин.

Мразеше да губи така контрол, но когато чу онзи самодоволен журналист да обявява пред целия свят, че Фийб е била в неговата стая в хотела, той така се вбеси от тази намеса в личните им работи, че му се прииска да срита телевизора. Вече знаеше достатъчно за журналистите, за да бъде наясно, че накрая Фийб ще понесе последствията от нещо, което си беше негова грешка. Само да беше поговорил с нея, вместо да я обижда.

Знаеше, че би се справил много по-добре с цялата история, ако ги нямаше онези снимки. Мисълта, че разни случайни хора ще гледат тялото й, го вбесяваше. Реакцията му беше съвсем нелогична, като се има предвид, че тялото й висеше из повечето по-големи музеи в света, но той не можеше да промени нищо. Освен това абстрактните картини бяха нещо по-различно от ярко осветените снимки. Снимките, които видя във „Вю монд“ бяха произведения на изкуството, но светът беше пълен с разгонени мръсници, които си нямаха и представа за това. Мисълта за похотливите погледи, които щяха да се лепят по тези страници, разпали гнева му.

По дяволите гневът му! Кога най-после щеше да порасне и да започне да се контролира? Не му беше нужна диплома по психология, за да разбере защо му беше толкова трудно да се справя с него. Още когато беше малък, на четири-пет години, неговият старец го пребиваше от бой, ако плачеше или се оплакваше от болка или страх.

Все още чуваше пиянската заплаха на стареца. Иди ми донеси колана, за да ти покажа нещо, за което наистина да плачеш, момченце.

Когато порасна, той откри, че единственото чувство, което е безопасно да изразява покрай стареца, е гневът, независимо дали на футболното игрище или като използва юмруците си. Дяволска работа! Мъж на тридесет и седем години да се държи като малък нехранимайко от детската площадка. Само че този път нехранимайкото си получи заслуженото. Този път нехранимайкото беше поставен на място от ниското хлапенце, което дори не ставаше за отбора.

Гневът отново го завладя, но този път беше достатъчно честен да си признае, че това е прикритие за срама! Срамът, че Роналд беше този, който защити Фийб.

Срамът, че Роналд трябваше да я защитава от него.

Ако не беше толкова ядосан на себе си, може би щеше да се порадва на факта, че Роналд Макдърмит най-после показа малко здрав разум. Ако не беше толкова ядосан на себе си, може би щеше да повярва, че за отбора всъщност има някаква надежда.

Втора част

1.

Рон прочисти гърлото си.

— Госпожица Съмървил е позирала за снимките във „Вю монд“, преди да наследи „Старс“. Тя не е имала никакво намерение да притеснява отбора или Националната футболна лига.

— Вярно ли е, че господин Рандолф я е предупредил на четири очи за поведението й? — попита една журналистка.

— Не е вярно — отвърна Рон. — Тя не е разговаряла с господин Рандолф.

Само защото не отговаряше на обажданията му, помисли си Фийб нещастно, докато седеше в мълчание между Рон и Уоли Хамптън, който отговаряше за връзките с обществеността на „Старс“. Пресконференцията вървеше дори по-лошо, отколкото беше очаквала. Появиха се не само местните, но и националните средства за информация, хукнали по следите на страхотната клюка.

Толкова много журналисти искаха да участват в пресконференцията, че бяха принудени да използват празното игрище. Тя, Рон и Уоли се бяха разположили близо до линията на петдесетте ярда, зад малка маса, застлана със синя покривка, върху която имаше емблема на „Старс“. Някои от журналистите стояха прави, други бяха насядали на дървени пейки, поставени специално за тях.

В началото всички въпроси се въртяха около завещанието на Бърт, но не мина много време, преди да продължат нататък. Вече бяха поставили под съмнение способностите на Рон за управител, треньорската методика на Дан и морала на Фийб. Рон и Уоли Хамптън отговаряха на всички въпроси, дори и на зададените към нея.

Един дебел журналист с пъпчива кожа и рошава брада се изправи. Уоли Хамптън й прошепна, че той бил представител на мизерно булевардно вестниче.

— Фийб, ще продължаваш ли да се снимаш гола?

Уоли взе думата.

— Госпожица Съмървил е прекалено заета със „Старс“. И няма възможност за странични дейности.

Мъжът вирна брада.

— Не за пръв път се показваш без дрехи пред публика, нали?

— Всички познават добре работата на госпожица Съмървил за великия художник Артуро Флорес — отвърна Рон кратко.

Журналистът от жълтия вестник беше прекъснат от друг, който водеше спортната колона на местен вестник.

— В последно време се чуват много критики за треньор Кейлбоу, особено след толкова много обръщания на играта във всеки мач. Някои хора смятат, че той гони твърде много титулярите си. Играчите започват да се оплакват, че им отнема удоволствието от играта. Каквато и да е причината, отборът все още не изглежда добре през този сезон. Смятате ли да промените нещо?

— Абсолютно нищо — каза Рон. — Все още е рано и засега се приспособяваме към новия си план.

Той продължи с похвали за треньорските способности на Дан.

Фийб се замисли какво ли ще стане, когато журналистите научат, че Дан е отстранен. Рон изглежда си мислеше, че ще може да представи всичко като един сериозен грип, но тя се съмняваше, че ще бъде толкова лесно. Рон беше извършил нещо съвсем незаконно и Дан сигурно вече звънеше на адвокатите си.

Фийб си казваше, че не бива да мисли за подигравателните му усмивки и обидите, но й беше трудно да ги изхвърли от главата си. Сигурно беше по-добре, че й показа съвсем ясно що за човек е. Сега й се налагаше да се изправи лице в лице с факта, че се е влюбила не в когото трябва.

Гадният журналист от булевардното вестниче говореше отново.

— Какво ще кажеш за изпълнението на треньор Кейлбоу извън игрището, Фийб? Как беше?

Другите журналисти му хвърлиха неприязнени погледи, но Фийб не се заблуди. Рано или късно все някой щеше да зададе същия въпрос. Само че щяха да се изразят по-учтиво.

— Треньор Кейлбоу има чудесен…

Фийб не издържа. Тя докосна с ръка ръкава на Рон, за да го прекъсне.

— Аз ще отговоря. — Тя се наведе към микрофона. — С въпроса си искате да оценя треньор Кейлбоу като любовник? Така ли да ви разбирам?

За момент журналистът сякаш се стресна от прямотата й, но после й се усмихна мазно.

— Ами да, Фийб. Кажи ни, както си е.

— Добре тогава. Запишете си, че е страхотен любовник. — Тя замълча, а слисаните журналисти я гледаха безмълвно. — Също и треньор Тъли Арчър, Боби Том Дентън, Джим Бийдерот, Уебстър Гриър, всичките рънингбекове и повечето защитници. Включих ли всички от дружеството, за които се носи слух, че съм спала с тях? Не бих искала да пропусна някого.