Сюзън Филипс - Избрах теб

— А сега, Фийб, не се разстройвай.

Рон се приближи към нея с куп вестници в ръце.

— Знаменателно начало.

— Е… предполагам, че зависи от гледната ти точка.

Той сложи вестниците пред нея.

— О, не!

На страниците на вестниците, които беше подбрал и сега разтваряше пред нея, лъщяха цветни снимки на Фийб, облечена в яркорозовата рокля и сложила кристалните си очила. На едната от снимките тя беше притиснала юмруци до устата си. На друга се беше изпъчила, с ръка на кръста и така приличаше на хубавица от времето на Втората световна война. Но повечето показваха как тя целува Боби Том Дентън.

— Това заглавие най̀ ми харесва — показа Рон един от вестниците.

— Въпреки че в това има нещо поетично.

Фийб изпъшка.

— Изглеждам като шут.

— Може и така да го приемеш. Но от друга страна…

— Това е добре за продажбата на билети.

Вече можеше да чете мислите му без затруднения.

Той седна срещу нея.

— Фийб, не съм сигурен дали разбираш колко грозна е финансовата картинка точно сега. Тази известност ще запълни места на стадиона, а ние трябва да направим всичко възможно, за да получим приходи веднага. С този жесток договор за стадиона, ние трябва…

— Непрекъснато повтаряш този договор за стадиона. Май е най-добре да ми обясниш.

— Мисля, че трябва да започна от самото начало — промълви той замислено. — Знаеш, че мина времето на футболните отбори, които са изцяло семейна собственост.

— Колко са сега?

— Само два. „Питсбърг Стишърс“, собственост на семейство Рууни, и „Феникс кардинълс“, собственост на семейство Бидуелс. Просто футболът стана твърде скъп за този вид собственост. В края на осемдесетте Тим Мейрън продаде половината от „Джайънтс“, семейство Маккаски се отърваха от част от „Беърс“ и, разбира се, Бърт продаде петнадесет процента от „Старс“ на няколко от приятелите си.

— Те ли са мъжете, които непрекъснато ми оставят съобщения на телефона, на които аз не отговарям?

— Същите. Засега акционерният принцип на собственост противоречи на правилата в Лигата, но нещата като че ли натам отиват. Как могат „Грийн бей пекърс“ например, които са обществена собственост, да се състезават с всичките земевладелци, собствениците на нефт и газ или автомобилните паралии, които тъпчат с пари „Чийфс“ и „Каубойс“, „Лайънс“, „Сейнтс“ и всички останали? — Той поклати глава. — Отборите имат астрономични разходи и съвсем ограничен брой начини да печелят средства. Договори с телевизионни компании, продажби на билети, различни споразумения, а за някои отбори — и техният договор за стадиона. Ние не получаваме и цент от продадените там храна и напитки. Не получаваме процент от рекламите, наемът ни е астрономичен, а освен това трябва да си плащаме сами охраната и почистването.

— Бърт защо е позволил да се случи това?

— Позволил е на сърцето си да ръководи разума му. В началото на осемдесетте стана възможно да се купи „Старс“. Бърт толкова искаше да го купи, че не се държа достатъчно твърдо с консорциума, който стоеше зад Двореца на спорта. А и очакваше, че по-нататък ще измени договора с някоя и друга заплаха и с показване на мускули.

— Очевидно е сгрешил.

— Начело на консорциума, чиято собственост е стадионът, стои Джейсън Кийн. Той е корав бизнесмен.

— Чувала съм за него. Често се появява из клубовете на Манхатън.

— Не се подлъгвай по това, че го смятат за безделник. Кийн е умен и няма намерение да губи сладката си сделчица със „Старс“. През декември договорът трябва да бъде подновен, но досега няма никакъв напредък в подобряването на условията.

Фийб подпря лакът на бюрото си и прокара ръка през косата си, за да я отметне от лицето си. „Старс“ бяха загубили последните три мача преди сезона, както и първия си мач за сезона, така че имаше много малка вероятност отборът да стигне до финала в Американската футболна конференция. Всички спортни журналисти предсказваха, че „Портланд Сейбърс“ отново ще стигнат до Суперкупата. Фийб не пропусна да забележи, че „Сейбърс“ победиха в първия си мач за сезона срещу „Бъфало Билс“ с двадесет и пет на десет.

Договорът за стадиона щеше да бъде проблем на Рийд, затова нямаше причина да си губи времето с него, но не можеше да се противопостави на необходимостта да постигне нещо, с което баща й не е успял да се справи. Обаче как можеше да очаква, че ще поправи положението, което е затруднило Бърт, щом не знаеше нищо за тези неща?

След посещението си Рийд й се обади няколко пъти и дори й изпрати цветя след мача, с който откриха сезона. При всеки техен разговор той беше безупречно учтив, въпреки че не беше доволен от двегодишния договор, който беше сключила с Рон. Фийб знаеше, че той се страхува да не би тя да съсипе отбора, още преди да го е поел. Той не можеше да осъзнае, че желанието й да бъде нещо повече от фигурант, както си е представял баща й, надвишаваше нуждата й да си отмъсти за мъченията през детството.

Тя погледна компютъра, който стоеше неизползван в ъгъла на бюрото й.

— Можеш ли да ме свържеш с някого, който да ме научи как да използвам това нещо?

— Искаш да знаеш как се работи с компютър?

— Защо не? Имам желание да опитам всяко нещо, стига от него да не се дебелее. Може би ще е забавно да използвам мозъка си отново.

— Ще изпратя някого. — Рон се изправи, за да си тръгва. — Фийб, сигурна ли си, че не искаш да се преместиш в офиса на Бърт? Чувствам се виновен, че само аз използвам всичкото онова място.

— Ти се нуждаеш от него повече, отколкото аз.

Рон излезе и тя огледа синьо-сивите стени, металното бюро и предметите на изкуството в стил футбол. Беше решила, че няма да се задържи тук достатъчно дълго, затова не донесе лични вещи в бившия офис на Рон. Практичното обзавеждане беше рязка противоположност на разкошната къща, в която двете с Моли се нанесоха. Някоя от любовниците на Бърт е била надарена с добър вкус за вътрешната архитектура, но не и за мъжете.

Пег Ковалски, бившата икономка на Бърт, цял ден надзирава прехвърлянето на дрехите и вещите на Фийб и Моли. Пег беше около шестдесетгодишна, уморена от грижите по голямата къща, затова веднага се съгласи да помага при чистенето, прането и пазаруването и да остава през нощта с Моли, ако Фийб трябва да пътува извън града.

Моли не прояви интерес към преместването. Отказа и поканата на Фийб да обиколят магазините, за да обновят безнадеждно скучния й гардероб, преди да е започнала училище в сряда. Фийб реши, че няма смисъл да спори с Моли по въпроса за лъжите, които е разказала на Дан. Така само щеше да влоши и без това лошото положение.

Фийб трябваше да чете разни доклади и да отговори на няколко телефонни обаждания, но вместо това се обърна отново към прозореца. Толкова отдавна си играеше игрички с мъжете, че сега не знаеше как да покаже, че е искрено привлечена. Съжалението се примесваше с притеснение и тъга. Може би щеше да се излекува, ако успееше да позволи на Дан Кейлбоу да я люби.

Валери изгледа Дан с подозрение, когато той влезе в нейния офис, който се намираше в една от сградите от гранит и стъкло на „Оук Бруук“. Тя посочи към грубоватите розови столове, сложени около малка заседателна зала.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

Той седна и премести назад стола, за да може да протегне напред крака. Тя се надигна иззад бюрото си и се приближи към него, а той оглеждаше тъмносиния й официален костюм и бялата копринена блуза, закопчана догоре. Доколкото познаваше Валери, отдолу сигурно беше с жартиери.

— Чух, че в неделя пак сте загубили — изрече тя и седна до него. — Жалко.

— Случва се…

Искаше му се да постъпи правилно, затова й каза, че трябва да поговорят и я покани на вечеря в „Гордън“ — нейния любим ресторант. Когато тя отказа и му предложи да дойде в офиса й, той предположи, че знае какво е намислил и иска просто да приключат с това.

Той взе един пакет цигари от средата на масата.

— Снощната случка в дома ти беше отвратителна. Надявам се, че тя ще си държи устата затворена.

— Сигурно.

Валери се изсмя цинично.

— Целият ми живот премина пред очите ми, когато разбрах какво се е случило.

— Предполагам, че нейният също е преминал пред очите й, докато я влачех в гъсталака. За разлика от теб, тя не знаеше, че всъщност нищо лошо няма да й направя.

— Все пак успя да я успокоиш, нали?

— Поговорихме си.

Тя дръпна от току-що запалената цигара и направи първия си не особено деликатен намек.

— Това ще попари всякакви планове да я прелъстиш.

— Повярвай ми, Вал, единствените ми планове по отношение на Фийб са да стоя колкото е възможно по-далече от нея.

Това беше истина. Вбеси се на себе си, че позволи нещата с Фийб да стигнат толкова далече. Не биваше въобще да я целува. Беше си обещал, че няма да изтървава повече контрола над себе си. Най-накрая беше решил кое е най-важното за него.

Вал го изгледа внимателно.

— Тогава за какво е всичко това?