— В гласа ти се усеща носталгия.

— Имаше приятни неща.

— Като например да те хвърлят в басейна и да оценяваш момичета в мокри фланелки?

— Не ми казвай, че имаш нещо против състезанията на момичетата с мокри фланелки. За повечето футболисти това е единственото, което могат да нарекат културно събитие.

Тя се разсмя. Но смехът й замря, когато видя как я гледа той. Морскозелените му очи изглеждаха загадъчни през стъклата на очилата му. Между тях сякаш пропукваше нещо, някакво напрежение, което не би трябвало да бъде там. Тя беше поласкана и изплашена. Наведе глава и отпи бързо от виното си.

Той проговори тихо.

— С мен се държиш твърде притеснено за жена, която флиртува с всичко, което носи панталони.

— Не е вярно.

— Лъжеш, скъпа! Дяволски те притеснявам.

Въпреки виното устата й пресъхна. Тя се насили да се усмихне хитро.

— Сънуваш си, любовнико… — Наведе се към него достатъчно близо, за да усети одеколона му. — Гълтам мъже като теб за закуска и пак мога да си поръчам обяд от пет блюда.

Той се разсмя.

— По дяволите, Фийб! Иска ми се да се харесвахме повече, защото можехме да си прекараме наистина добре.

Тя се усмихна и се опита да каже нещо наистина прелъстително и лекомислено, но откри, че нищо не може да измисли. В главата й заскърцаха пружините на месинговото легло, но този път вместо младата Елизабет, на него лежеше тя. Тя беше тази, която носеше дантелените бикини, а презрамката се беше свлякла от рамото й. Тя си представи как той стои пред нея с разкопчана риза, а вентилаторът се върти над тях.

— По дяволите…

Ругатнята беше произнесена тихо и дрезгаво. Не беше част от съня, а се изплъзна от устните на истинския мъж.

Тя се вгледа в очите му и тялото й се почувства освободено от натрупаните с годините прашни паяжини, влажно от падналата роса. Усещането беше толкова особено, че й се прииска да избяга, но в същото време й се искаше и да остане завинаги. Беше завладяна от изкушението да се наведе напред и да докосне устните му със своите. И защо пък не? Той я смяташе за първокласна свалячка. Нямаше откъде да знае, че такъв жест въобще не отговаря на характера й. Само този път, защо да не се възползва?

— Ето те, Фийб.

И двамата обърнаха глави към пролуката в храстите, откъдето се подаваше Рон.

След като Рон бе нает отново, двамата с Дан се държаха на разстояние, така че избухвания нямаше. Фийб се надяваше, че това няма да се промени.

Рон кимна на Дан, после заговори на Фийб:

— След малко ще си тръгвам. За почистването има кой да се погрижи.

Дан погледна часовника си и се изправи.

— И аз трябва да вървя. Пол появи ли се с онези филми за мен?

— Не съм го виждал.

— По дяволите! Той има видеокасета, която ми се искаше да прегледам, преди да си легна.

Рон се усмихна на Фийб.

— Дан е прословут с това, че оцелява само с четири часа сън на денонощие. Истински работяга е.

Фийб беше потресена от срещата си с Дан, защото й се струваше, че е разкрила твърде много от себе си. Тя се изправи и прокара пръсти през косата си.

— Хубаво е като знам, че парите ми не са дадени напразно.

— Искаш ли да ти донеса касетата, веднага щом той дойде? — попита Рон.

— Не. Не се притеснявай. Но му кажи, че тя трябва да бъде на бюрото ми до седем сутринта. Искам да й хвърля един поглед, преди да съм се видял с моите хора. — Той се обърна към Фийб. — Трябва да се обадя. Вътре има ли телефон, който мога да използвам?

Тонът му беше изключително делови и тя се зачуди дали не си е измислила случилото се помежду им в онези луди, напрегнати мигове преди няколко минути. Фийб не искаше да разбере колко неспокойна я оставя, затова заговори нехайно:

— Нямаш ли си в онази таратайка, която караш?

— Има две места, където не мога да търпя телефони. В колата и в спалнята си.

Той беше спечелил и тя се опита да скрие това с лениво движение към една врата в далечния край на къщата.

— Най-близкият е в дневната.

— Благодаря, бебчо.

Той се отдалечи и тогава Рон се намръщи срещу нея.

— Не бива да му позволяваш да се отнася към теб без нужното уважение. Собственикът на клуб…

— И как точно да го накарам да престане? — сопна се тя, като насочи разочарованието си срещу Рон. — Не искам да чувам какво биха направили Ал Дейвис или Еди Ди… както и да е там.

— Едуард Ди Бартоло — уточни той търпеливо. — Собственикът на „Сан Франсиско Форти Найнърс“.

— Не беше ли той онзи, който даваше на играчите си и съпругите им големите подаръци?

— Да, точно той. Екскурзии до Хаваите. Големи суми за подаръци.

— Мразя го!

Той я потупа по рамото.

— Нещата ще потръгнат, Фийб. Довиждане. До утре сутринта.

Той я остави и тя се загледа към къщата, накъдето беше изчезнал Дан. Защо от всички мъже, появили се в живота й, точно този трябваше да я привлича по този начин? Каква ирония! Най-много се страхуваше от физически силните мъже във върхова спортна форма, а сега се чувстваше притеглена от точно такъв мъж. Мъж, който ставаше още по-опасен заради острия си ум и необичайното си чувство за хумор.

Само да не беше си тръгвал толкова рано. Откакто дойде в Чикаго, тя имаше чувството, че е отнесена в някаква екзотична страна и не знае нито езика, нито обичаите й. Срещата с Дан тази вечер само засили това усещане. Беше объркана, но и изпълнена със странно предчувствие. Предчувствие, че ако той беше останал, между тях можеше да се случи нещо вълшебно.



Моли сви колене и скри краката си под дългата синя памучна нощница. Седеше свита до прозореца на огромната всекидневна и гледаше онова, което можеше да се види от празненството. Пег, икономката, я беше изпратила да си легне още преди час, но шумът й пречеше да заспи. Притеснена беше и от мисълта за срядата, когато трябваше да тръгне в новото училище и всички деца щяха да я намразят.

Нещо студено и мокро се потърка в голия й крак.

— Здравей, Пух.

Моли се пресегна да погали меката главичка на кучето. Пух се повдигна и сложи предните си лапи върху бедрото на момичето.

Моли повдигна кучето в скута си, наведе глава и му заговори тихо:

— Ти си добро момче, нали, Пух. Добро, сладко кученце. Обичаш ли Моли? Моли те обича, кученце.

Тъмните й кичури се смесваха с бялата козина на Пух. Моли допря буза до главичката на кучето, която беше мека като пухче за пудра, а Пух я близна по брадичката. Отдавна никой не беше я целувал, затова не помръдна лицето си, за да може Пух да го направи отново.

Вратата вдясно се отвори. Влезе някакъв грамаден мъж и тя бързо пусна Пух. Стаята тънеше в сумрак, затова той не видя Моли, докато се приближаваше към телефона, поставен на масата до дивана. Но преди да успее да набере номера, Пух скочи към него, за да го поздрави.

— По дяволите. Долу, куче!

За да предотврати възможно неудобно положение, Моли се покашля учтиво и се изправи.

— Няма да ви ухапе.

Мъжът остави слушалката и погледна към Моли. Тя видя, че усмивката му е красива.

— Сигурна ли си в това? Изглежда ми доста свиреп.

— Името му е Пух.

— Всъщност с него вече сме се срещали, но мисля, че с теб не съм се запознал. — Той се приближи. — Аз съм Дан Кейлбоу.

— Приятно ми е. Аз съм Моли Съмървил.

Тя протегна ръка и той я стисна тържествено.

— Здравей, Моли. Ти сигурно си сестрата на Фийб.

— Аз съм природената сестра на Фийб — подчерта тя. — Имаме различни майки и въобще не си приличаме.

— Вижда се. Не е ли малко късно да стоиш будна?

— Не можах да заспя.

— Доста е шумно. Запозна ли се с играчите и семействата им?

— Фийб не ми позволи.

Не беше сигурна защо се чувстваше задължена да излъже, но не й се искаше да му каже, че самата тя беше отказала да излезе.

— Защо?

— Много е строга. А и аз не обичам особено празненствата. Всъщност аз съм самотен човек. Когато порасна, ще стана писателка.

— Така ли?

— В момента чета Достоевски.

— Не думай?

Разговорът се изчерпваше и тя затърси друга тема, с която да задържи вниманието му.

— Не вярвам да учат Достоевски в новото училище. От сряда започвам да ходя там. Това е обществено училище. Там ходят и момчета.

— Никога ли не си ходила на училище с момчета?

— Не.

— Хубаво момиче като теб би трябвало да се разбира с тях.

— Благодаря, но си знам, че не съм особено хубава. Не и като Фийб.

— Разбира се, че не си хубава като Фийб. Ти си хубава по свой си начин. Това им е най-интересното на жените. Всяка е различна.

Той я нарече жена! Тя запомни този комплимент, за да му се порадва, когато остане сама.

— Благодаря ви, че сте толкова мил, но си знам как изглеждам.