— Не точно приятели. — Роналд дръпна от цигарата си. — Жените имат смешно отношение към мен. Предполагам, че и Фийб не е изключение.

— Какво значи смешно?

— Ами тази работа с Том Круз. Повечето мъже не забелязват, но жените смятат, че приличам на него.

Дан изсумтя раздразнено. Първо Боби Том беше решил, че прилича на филмова звезда, а сега и Роналд. Но се вгледа по-внимателно в Рон и не можа да отрече, че има лека прилика.

— Да, май че е така. Не бях забелязал.

— Това кара жените да чувстват, че могат да ми се доверят. Освен всичко останало. — Той дръпна бавно от цигарата си. — Това се отразява отвратително на любовния живот, повярвай ми.

Интуицията на Дан за опасностите беше развита като при кален в битки воин. Косата му настръхна.

— Какво искаш да кажеш? — попита той предпазливо.

— Жените могат да бъдат много претенциозни.

— Май никога не съм те смятал за чак такъв сваляч.

— Оправям се някак. — Рон хвърли цигарата и я стъпка с обувка. — Трябва да вървя. Късмет с Фийб! Тя е направо като дива котка. Ще ти създаде работа, точно като за теб.

Дан вече беше чул достатъчно. Замахна с ръка и улови Роналд за ръката, като едва не го свали на земята.

— Стига си оригиналничил. Какво, по дяволите, става?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти и Фийб.

— Тя е необикновена жена.

— Какво й каза за кандидатите за управителското място?

Въпреки че Дан го държеше здраво, Роналд го гледаше, без да трепне, със смущаваща самоувереност.

— Ще ти кажа какво не съм й казал. Не съм й казал, че Анди Карутърс е най-подходящия човек за мястото.

— Знаеш, че е.

— Не и ако не може да се оправя с Фийб.

Дан го пусна бавно, а гласът му беше опасно тих:

— Какво точно се опитваш да кажеш?

— Казвам, че се набута, Дан, защото сега единственият човек, на когото тя има доверие и който разбира поне нещичко от футбол, съм аз. А аз съм уволнен.

— Ти заслужаваше да те уволнят! Не си вършеше работата.

— Първия ден я накарах да подпише онези договори, нали? Доколкото знам, никой друг не е успял да го направи.

— След смъртта на Бърт ти имаше възможност да докажеш себе си, но ти я пропиля. Нищо не вършеше.

— Аз нямах власт да действам, тъй като Фийб не отговаряше на обажданията ми. — Той запали нова цигара и има смелостта дори да се усмихне. — Но сега гарантирам, че ще им отговори.

Гневът на Дан избухна и той сграбчи изгладените европейски ревери на Роналд.

— Ах ти, копеле! Спиш с нея, нали?

Трябваше да признае, че хлапето има смелост. Попребледня, но не отстъпи.

— Това не е твоя работа.

— Стига игрички. Какво целиш?

— Не си глупав, Дан. Сети се сам.

— Няма да получиш пак мястото.

— Тогава си имате големи неприятности, защото Фийб няма да направи нищо, докато не й кажа.

Дан стисна зъби.

— Би трябвало да те пребия от бой.

Роналд преглътна.

— Не мисля, че това ще й хареса. Тя е луда по лицето ми.

Дан размишляваше гневно, но стигаше само до едно заключение. Роналд го беше притиснал, а нямаше свободен играч, на когото да подаде. Не беше в характера му да пада върху топката, но като че ли нямаше друг избор. След малко той пусна дрехата на хлапето.

— Добре, засега получаваш отново работата си. Но по-добре я контролирай, защото иначе ще те одера жив. Разбра ли?

Роналд захвърли цигарата и оправи яката си с палци.

Стъписан, Дан го гледаше как се отдалечава.

Когато Роналд стигна до колата си, потта беше избила през сакото му. Дан! Нарече треньора „Дан“ и все още беше жив. О, боже! О, господи!

Между цигарите и забързаните удари на сърцето беше започнал да се поти обилно. Но в същото време никога през живота си не се беше чувствал по-добре. Седна на мястото на шофьора и грабна телефона. С треперещи пръсти набра номера и от другата страна се обади Фийб.

Рон пое дълбоко въздух и измъкна изпод бедрото си видеокасетата с „Рискована работа“, която тя му беше дала.

— Успяхме, Фийб.

— Шегуваш се!

Той си представи широката й, щедра усмивка.

— Направих точно каквото ми каза — задъхваше се той. — И стана. Само че сега май ще получа сърдечен удар.

— Дишай дълбоко. Не искам да те загубя сега — разсмя се тя. — Не мога да повярвам.

— Нито пък аз. — Той започваше да се чувства по-добре. — Само ще се преоблека и ще изчистя тази мазнотия от косата си. После идвам при теб.

— Побързай. Имаме тонове работа тук, а аз нямам никаква представа какво да правя с всичко това. — Последва кратка пауза. — Охо. Трябва да затварям. Чувам заплашителни стъпки, които се приближават.

Тя затвори бързо, грабна огледалцето си с трепереща ръка и тъкмо приближаваше четчицата към клепача си, когато Дан нахлу с трясък в офиса й. Тя мярна зад него стреснатото лице на секретарката си, преди той да затвори вратата.

Прозорците в офиса й гледаха към игрищата и би трябвало досега да е свикнала с неговата агресивност. Беше го виждала да хвърля тетрадките си и да изскача на игрището, щом не харесваше нечие изпълнение. Беше го виждала как се нахвърля с незащитено тяло върху напълно екипиран играч, за да покаже някое тайнствено движение от футбола. Веднъж беше останала до късно в офиса и всички играчи си бяха отишли. Тогава го видя да прави обиколки на игрището, облечен във фланелка с петна от пот и сиви шорти, които показваха силните му мускулести крака.

Тя преглътна невинно.

— Охо. Големият лош вълк отнесе вратата ми. Какво направих пък сега?

— Спечелихте.

— Божичко! И каква е наградата?

— Роналд. — Той стисна зъби. — Реших да не преча, ако искате да го наемете пак.

— Това е чудесно.

— Не и от моя гледна точка.

— Рон не е чак толкова некадърен, колкото смятате.

— Той е слабак.

— Е, вие пък сте такъв спортист! Двамата би трябвало да се допълвате добре.

Той изръмжа нещо, после очите му я огледаха с наглост, каквато никога преди не беше проявявал.

— Роналд наистина е успял да разбере как да получи онова, което иска от вас. Но има нещо, което може би трябва да знаете. Умните жени, които се занимават с бизнес, не спят с мъжете, които работят за тях.

Въпреки че не беше направила нищо лошо, този удар я нарани и затова й беше трудно да му изпрати копринено мека усмивка.

— Ревнувате, че съм избрала него вместо вас?

— Не. Страхувам се, че ще се прехвърлите на играчите ми.

Тя стисна юмруци, но преди да успее да отговори, той излезе от офиса й.



Рей Хардести стоеше в сянката на боровете, извън защитната ограда и наблюдаваше Дан Кейлбоу, който се втурна на игрището. Рей трябваше да тръгва скоро за работа, но въобще не се помръдна. Изкашля се, запали още една цигара и размърда крака, като настъпи фасовете по земята. Някои бяха цели, други се бяха разпаднали след бурните дъждове през миналата седмица, оставяйки след себе си само надутите, пожълтели филтри.

Всеки ден той си казваше, че няма да се върне тук отново, но въпреки това идваше. И всеки ден, щом жена му го попиташе къде отива, той казваше: „На работа“. Никога не носеше каквото и да било вкъщи, но тя продължаваше да пита. Вече едва я понасяше.

Рей потърка с ръка небръснатата си брада. Не се изненада, че не почувства нищо. След онази сутрин, когато полицията дойде в дома му, за да го уведоми, че Малкия Рей е загинал в автомобилна катастрофа, той престана да усеща разликата между топло и студено. Жена му казваше, че е временно, но Рей си знаеше, че не е, както и фактът, че никога повече няма да гледа как синът му играе за „Старс“. От онази сутрин насам усещанията му се притъпиха. Часове наред гледаше телевизия, после внезапно разбираше, че въобще няма говор. Слагаше сол вместо захар в кафето си, но забелязваше променения вкус, когато чашата вече беше почти празна.

Вече нищо не беше както трябва. Когато Малкия Рей играеше за „Старс“, той беше голяма клечка. Всички се отнасяха към него с уважение — хората, с които работеше, съседите, момчетата в бара. Сега го гледаха със съжаление. Сега той беше нищо, и виновен за това беше Кейлбоу. Ако Малкия Рей не беше толкова разстроен, че го изхвърляха от „Старс“, нямаше да се блъсне в парапета. Кейлбоу беше виновен, че Големия Рей вече не можеше да излезе с вдигната глава.

Месеци наред Малкия Рей му разказваше как Кейлбоу му имал зъб и го обвинявал, че пие прекалено много и че е някакъв си проклет наркоман, само защото вземал малко стероиди, както и всички останали в Националната футболна лига. Малкия Рей може и да си беше малко луд, но точно това го правеше голям играч. Дявол да го вземе, та той не беше някакъв си проклет наркоман. Хейл Брюстър, предишният треньор на „Старс“, не се беше оплаквал. Неприятностите започнаха, едва когато уволниха Брюстър и Кейлбоу зае мястото му.

Всички повтаряха непрекъснато колко много си приличат баща и син. И Малкия Рей имаше грубо лице на боксьор, голям нос, малки очи и гъсти вежди. Но синът му не живя достатъчно дълго, за да понапълнее около кръста и в косите му нямаше нито един бял косъм, когато го погребаха.