— Би трябвало да ги откажеш.

— Правил съм го много пъти.

Той дръпна от цигарата и тя отново спря очи на пълните му, алчни устни.

— Е, как се справяш? Отнасят ли се добре с теб?

— Любезни са.

— Ако някой те тревожи, обади ми се.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред.

Никога не се беше чувствала по-несигурна, но нямаше намерение да му признава това.

— Лош късмет е, че Карл Поуг напусна. Ако Бърт си мислеше, че има някаква вероятност да се случи нещо такова, знам, че не би направил това. Назначи ли нов управител?

— Още не.

— Не чакай много дълго. Макдърмит е прекалено неопитен за тази работа. Може би не е лоша идеята да оставиш Стийв Коувък да вземе крайното решение. Ако не искаш, ще ми бъде приятно да ти помогна.

— Ще го имам предвид.

Стараеше се гласът й да звучи безразлично.

— Бърт обичаше да си играе с хората. Не улесни никого от двама ни, нали?

— Да, така е.

Той пъхна ръка в джоба си, после я извади. Изглеждаше притеснен. Мълчанието помежду им се проточи.

Той премести тежестта си на другия крак, дръпна силно от цигарата си и изпусна дима в тънка неравна струйка.

— Знаеш ли, Фийб, има нещо, което трябва да ти кажа.

— О?

— Отдавна трябваше да го направя, но все избягвах разговора.

Тя чакаше.

Той отмести погледа си.

— Няколко години след като завършихме училище, Крейг Дженкинс и аз бяхме на едно празненство.

Цялото й тяло се стегна. Нощта внезапно й се стори много тъмна, а къщата твърде отдалечена.

— Крейг се напи и ми разказа какво се е случило в действителност. Каза ми, че те е изнасилил.

От устните й се изплъзна леко възклицание. Но вместо да се чувства удовлетворена, тя се почувства наранена и беззащитна. Не искаше да разговаря с никого за това, особено пък с Рийд.

Той прочисти гърлото си.

— Извинявай. Аз все си мислех, че лъжеш. Веднага отидох при Бърт, но той не искаше да говори за това. Предполагам, че трябваше да настоявам повече, но ти го знаеш какъв е.

Тя не успя да проговори. Дали той казваше истината? Нямаше представа дали е искрен или просто се опитва да спечели доверието й, за да може да влияе на решенията й, докато тя е собственик на „Старс“. Не й се искаше да повярва, че баща й е узнал истината, но не е пожелал да я приеме. Предишната болка и чувството, че са я предали, я погълнаха.

— Струва ми се, че трябва някак да компенсирам това, затова искам да знаеш, че винаги ще бъда до теб. Колкото се отнася до мен, аз съм ти задължен. Обещай ми, че ще ми се обадиш, ако има нещо, с което мога да ти помогна, каквото и да е то.

— Благодаря, Рийд. Ще го направя.

Думите й прозвучаха неестествено и рязко. Беше ужасно напрегната и имаше чувството, че ще се разпадне, ако не се махне от него. Въпреки неговата проява на загриженост, тя никога не можеше да му повярва.

— Мисля, че вече трябва да влизам вътре. Не искам да оставям Моли твърде дълго сама.

— Разбира се.

Те стигнаха до къщата в напрегнато мълчание.

— Според мен, трябва да бъдем заедно в тази работа, братовчедке. Наистина смятам така. Честно!

Той се наведе, докосна бузата й с алчните си устни и се отдалечи.

8.

Вените на слепоочията на Дан изпъкнаха, когато той се развика:

— Фенстър! При левия удар рънингбекът отива наляво! Иначе щеше да бъде десен удар, дявол да го вземе!

Той захвърли тетрадката си на земята.

Някой се приближи зад него, но той наблюдаваше играча толкова напрегнато, че изминаха няколко минути, преди да погледне назад. В началото, когато се обърна, мъжът му се стори непознат и тъкмо се канеше да му каже да се разкара от игрището, когато осъзна кой е това.

— Роналд?

— Треньоре.

Хлапето не приличаше на себе си. Изглеждаше като южноамериканско жиголо. Косата му беше зализана назад, носеше тъмни очила, черна фланелка, торбести панталони и едно от онези европейски спортни прави сака, с вдигната яка и ръкави, навити до лактите.

— За бога, Роналд, какво си направил със себе си?

— Аз съм безработен. Вече мога да се обличам както си искам.

Дан забеляза цигарата в ръцете на хлапето.

— Откога пушиш?

— Ту ги започвам, ту ги отказвам. Просто смятах, че не е добре да пуша пред момчетата. Гледам, опитвате новата комбинация.

— Стига само Фенстър да намери къде му е ляво и къде дясно.

— Бъкър изглежда добър.

Дан все още беше зашеметен от промените в Роналд, не само външността му беше различна, но и поведението му беше необичайно.

— Фийб избра ли новия управител? — попита Роналд.

— Не, по дяволите.

— И аз така разбрах.

Дан изръмжа с неприязън. Фийб получи листа с кандидатите още в деня, когато пристигна преди повече от седмица, но вместо да направи избора си, тя му каза, че иска Роналд обратно. Той й напомни, че имат споразумение и й каза, че е по-добре да се съобразява с него, ако не иска да си търси нов главен треньор. Когато разбра, че той говори сериозно, тя спря да спори. Но миналата седмица те загубиха последния си предсезонен мач. Тази неделя ги очакваше първият мач за сезона с „Бронкос“, а тя все още не беше говорила с нито един от кандидатите.

Вместо да работи, тя седеше зад бюрото в стария офис на Роналд и четеше модни списания. Не искаше да използва офиса на Бърт, защото не й харесвал декорът! Ако някой отидеше при нея с някакъв документ, тя цупеше нос и казваше, че ще го погледне по-късно, но никога не го правеше. В понеделник, когато влетя при нея, защото беше успяла някак да задържи заплатите на всички, тя лакираше проклетите си нокти! Тогава той се вбеси, но едва започна да крещи и устните й затрепериха, а тя му каза, че той не може да й говори по този начин, защото страдала от предменструален синдром.

По някое време през седмицата Фийб беше успяла да надмине Валери в способността й да го подлудява. Собствениците на отбори от Националната футболна лига би трябвало да внушават смесица от уважение, страхопочитание и страх в хората, които работят за тях. Дори и калените главни треньори минаваха внимателно покрай Ал Дейвис, внушителния собственик на „Рейдърс“. Дан си знаеше, че никога не би погледнал хората в очите, ако някой узнае, че собственичката на неговия отбор не може да търпи да й крещят, защото страдала от предменструален синдром!

Тя без съмнение беше най-безполезното, най-безволевото и най-глупавото човешко същество, което той беше срещал в живота си. В началото той се позамисли дали пък не е по-умна, отколкото показва, но сега вече знаеше, че е по-тъпа, отколкото показва — една празноглавка от световна класа, която ръководеше неговия футболен отбор.

Само да не беше това нейно смъртоносно тяло! Трудно можеше да го пренебрегне дори човек като него, видял почти всичко, което жените можеха да предложат още преди да навърши двадесет и една. Знаеше какво си мислят хората за професионалните футболисти — че животът им е една голяма оргия. И бяха доста прави. Дори и сега, когато сексът беше пълен с опасности, жените се тълпяха по хотелските фоайета и паркингите на стадионите, подвикваха на играчите, показваха телефонни номера, написани на голите им кореми, понякога показваха и много повече.

Припомни си как беше в началото на кариерата му, когато си избираше една, а понякога и две от тях и се отдаваше през дългите, разпуснати нощи на алкохол и секс. Беше правил неща, за които останалото мъжко население само си мечтаеше, но после всичко това се изтърка и той започна да намира нещо жалко в тези срещи. По времето, когато стана на тридесет, вече беше заменил преследвачките на футболисти с жени, които имаха нещо повече от възбуждащо тяло и тогава сексът отново се превърна в забавление. После срещна Валери и тогава започна да се плъзга надолу. Но сега, когато Шейрън Андърсън се появи в живота му, наклонът щеше да промени посоката си.

Вторник следобед той успя да мине пак през детската градина, за да я погледа заедно с децата и да я заведе да пият по едно кафе, след като те си заминат. Прииска му се да я прегърне, като видя петната по дрехите й — гроздов сок, лепило, някаква черта, изцапана на детската площадка. Тя беше тиха и мила — точно такава жена, каквато търсеше. И това утежняваше вината му, че се чувства физически привлечен от Фийб Съмървил. На такава жена трябваше да се сложат кожени ботуши и жартиери и да я отдалечат колкото е възможно повече от всякакви невинни дечица.

Роналд сложи крак на пейката и се загледа към игрището.

— Фийб непрекъснато ме кара да й кажа кой е най-добрият кандидат за управленското място.

Дан го изгледа остро.

— Виждал си се с нея?

— Ние… ъъ… прекарваме много време заедно.

— Защо?

Роналд повдигна рамене.

— Тя ми има доверие.

Дан никога не показваше чувствата си и сега прикри неудобството си. Дали пък Фийб не беше причината за промените в Роналд?

— Не знаех, че двамата сте приятели.