Тези мъже определено бяха полудели и тя реши да бъде гласа на разума.

— Защо тогава не се отървете от Боби Том Дентън и не наемете този Юнайтъс? Може да утроите предложението на „Колтс“ и пак да спестите някой и друг милион.

Дан Кейлбоу се разсмя. Сведе глава и както си беше с кръстосани ръце, гърдите му се разтресоха. Стийв Коувък я гледаше с изражение, нещо средно между шок и абсолютен ужас.

Очите й се отправиха към Рон, на чието лице имаше кротка усмивка.

— Какво сбърках? — попита тя.

Рон се наведе напред, потупа ръката й и прошепна:

— Джони Юнайтъс вече се е оттеглил. Той е на… ъъ… около шейсетте. И беше куотърбек.

— О!

— Но ако все още играеше и… ъъъ… беше по-млад, предложението би било отлично.

— Благодаря — отвърна тя с достойнство.

Все още с наведена глава, Дан изтри с палци очите си.

— Джони Юнайтъс. И-исусе…

Вече напълно раздразнена, тя завъртя крака към него, свали очилата си и посочи към неподписаните договори.

— Такива пари ли изкарвахте, когато играехте?

Той я погледна с все още насълзени очи.

— Стартиращите куотърбекове изкарват малко повече, след като поиграят известно време.

— Повече от осем милиона?

— Да.

Тя удари с ръка върху договорите върху бюрото.

— Чудесно. Тогава защо вие не подпишете това?

Тя стана и измарширува навън. Вече беше преполовила коридора, когато осъзна, че няма къде да отиде. Вляво имаше празен офис. Тя влезе и затвори вратата. Искаше й се да беше сдържала гнева си. Отново беше позволила на езика си да изпревари ума й.

Мушна очилата в джоба на сакото си, отиде до прозорците, които заемаха цялата стена зад бюрото и се загледа в двете празни тренировъчни игрища. Какво ли разбираше тя от крила и договори за осем милиона? Можеше да разговаря на четири различни езика с любителите на изкуството, но сега нямаше никаква полза от това.

Вратата зад нея се отвори.

— Добре ли си? — попита Рон тихо.

— Добре съм.

Тя се обърна и видя загрижеността в очите му.

— Трябва да ги разбереш. Да разбереш футбола.

— Мразя тази игра. Не искам да разбирам.

— Страхувам се, че се налага, щом ще бъдеш част от това. — Той й се усмихна тъжно. — Професионалният футбол е най-затвореният мъжки клуб в света.

— Какво искаш да кажеш?

— Затворен е за външни хора. Има тайни думи и сложни ритуали, които само те могат да разберат. Няма писани правила, но ако ти се налага да питаш за тях, не можеш да бъдеш един от тях. Това е затворено общество. Забранено за жени. И за мъже, които не отговарят на изискванията.

Тя се отдалечи от прозореца и като се приближи до един от шкафовете за документи, изгледа Рон с любопитство.

— За себе си ли говориш?

Той се засмя притеснено.

— Болезнено очевидно е, нали? Аз съм на тридесет и четири. Казвам на всички, че съм метър и осемдесет и осем, но съм едва метър и седемдесет и три. И все още се опитвам да се присъединя към отбора. Така е било през целия ми живот.

— Как може това да продължава да бъде важно за теб?

— Просто е така. Когато бях малък, не можех да мисля за нищо друго. Четях за футбол, мечтаех за него, ходех на мач винаги, когато можех — на спортната площадка, в гимназията, на професионалистите — нямаше значение. Харесваха ми принципите на играта, ритъма й и липсата на нравствена неопределеност. Обичах дори насилието в нея, защото ми изглеждаше някак безопасно — никакви атомни гъби и никакви останки от мъртви тела, след като приключи. Правех всичко друго, освен да играя. Бях прекалено дребен, прекалено несръчен. Вероятно просто съм го искал твърде много, но никога не успявах да задържа топката.

Той пъхна ръка в джоба на панталоните си.

— Последната година в гимназията заслужих държавна стипендия и ме приеха в Йейл. Но бих се отказал от нея, без да се замисля, ако можех да бъда в отбора. Ако поне веднъж успеех да достигна с топката до крайната зона.

Въпреки че не разбираше страстта му към футбола, тя усещаше копнежа му. Как можеше този мил и любезен мъж да има такава нездрава мания!

Тя кимна с глава към документите, които той носеше.

— Искаш да ги подпиша, нали?

Той се приближи с блеснали от ентусиазъм очи.

— Аз мога само да ти давам съвети, но смятам, че този отбор има вълнуващо бъдеще. Дан е темпераментен и взискателен. Понякога е много суров с играчите, но все пак е страхотен треньор, а ние имаме много млади таланти. Знам, че тези договори представляват цяло състояние, но от футболните шампионати се правят пари. Смятам, че това е едно добро дългосрочно вложение.

Тя взе от него документите и бързо написа името си на местата, които той й посочи. Когато свърши, се почувства замаяна, че току-що е похарчила милиони долари. Но в края на краищата, това щеше да бъде проблем на Рийд, така че защо да се тревожи?

Вратата се отвори и влезе Дан. Той видя писалката в ръката й, докато тя връщаше договорите на Рон, който му кимна рязко.

Дан очевидно се отпусна.

— Защо сега не ги занесеш обратно на Стийв, Роналд?

Рон кимна и напусна стаята, преди тя да успее да го спре. Когато вратата отново се затвори и те останаха сами, офисът изглеждаше много по-малък. С Рон тя се чувстваше сигурна, но сега във въздуха се усещаше някаква опасност.

Когато Дан отиде зад бюрото и седна, тя осъзна, че е в неговия офис. За разлика от другите места в сградата, в тази стая нямаше стена с ласкаещи самолюбието грамоти и снимки. Практични метални лавици и шкафове стояха до една стена, срещу доста поизносена кушетка. Бюрото и шкафът зад него бяха затрупани, но не и неподредени. В далечния ъгъл имаше телевизор и видео. Фийб отмести очи от грозната дупка в преградната стена, която изглеждаше така, сякаш е направена от юмрук.

Тя очакваше, че Дан ще започне да изважда от чекмеджетата празни бирени кутии и да ги мачка с юмруците си, но той само кимна към единия от хромираните сини столове до стената. Тя предпочете да седне на кушетката, която беше по-далече от него.

Той се облегна назад и столът му изскърца.

— Вече обядвах, така че нямате причини за този изплашен вид. Няма да ви глътна.

Тя вирна брадичка и му се усмихна многозначително.

— Много лошо, треньоре. Надявах се да сте гладен.

Той се усмихна.

— Радвам се, че ви срещнах на тридесет и седем, а не на седемнайсет.

— Защо така?

— Защото сега съм много по-разумен оттогава, а вие сте точно този тип жена, за която ме предупреждаваше майка.

— Разумна майка.

— През целия си живот ли сте действала така смъртоносно на мъжете или само в определено време?

— Бях само на осем, когато покосих първия. Вълче на име Кени.

— Осемгодишна. — Той подсвирна с възхищение. — Дори не ми се иска да се замислям какво сте причинявала на мъжкото население по времето, когато сте навършила седемнайсет.

— Не беше приятна гледка.

Игрите с този мъж късаха нервите й и тя затърси начин да промени темата. Сети се за пустите тренировъчни игрища и кимна към прозореца.

— Защо играчите не тренират? Разбрах, че губите мачове.

— Днес е вторник. Това е единственият свободен ден на играчите през седмицата. Много от тях го използват, за да се появят пред обществеността, да държат речи на официални обеди и други такива неща. Същото се отнася и за треньорите. Миналият вторник, например, аз прекарах в записване на съобщение за Юнайтед уей в една държавна детска градина.

— Ясно.

Шегите бяха приключили и той беше изключително делови, когато плъзна към нея кафява картонена папка.

— Тук са резюметата за тримата, които Стийв Коувък и аз смятаме, че са най-добре подготвени за мястото на управителя, а също и нашите бележки за тях. Защо не ги прегледате довечера. Може да оставите на нас да вземем крайното решение или, ако искате, поговорете с Рийд.

— Докато съм собственик, треньоре, решенията вземам аз.

— Чудесно. Но трябва да действате бързо.

Тя взе папката.

— Ами сегашният управител? Уволнен ли е вече?

— Още не.

— Човекът няма да е изгърмян от мен. Искам мъжете си живи и мърдащи.

Той не каза нищо повече и тя усети, че стомахът й се свива. Не можеше да си представи нещо по-лошо от това да уволни някого, дори и той да е човек, когото не познава.

— По принцип това е работа на собственика, но аз предположих, че ще се чувствате така и затова помолих Стийв да се погрижи вместо вас. Сигурно сега говори с него.

Фийб въздъхна с облекчение.

Дан настоя да я разведе из комплекса и почти през целия следващ час те обикаляха из двуетажната L-образна сграда. Тя беше изненадана от множеството класни стаи, които видя и спомена това пред Дан.

— Обсъжданията и гледането на филми отнема част от повечето дни за тренировка — обясни той. — Играчите трябва да изучават принципите на играта. Там слушат критики и някои бележки от разузнаването. Футболът не е само тичане.