Фийб чувстваше умора от наложилото се ставане в зори, за да хване ранния полет и от напрежението за това, което й предстоеше. Опита се да се отпусне и се загледа през прозореца към гористия пейзаж. От двете страни на пътя имаше насаждения от дъб, орех, клен и бор. През една пролука между дърветата вдясно тя зърна защитна ограда.

— Какво има там?

— Затревено тренировъчно игрище с нормални размери, а също и седемдесетярдово игрище. Дърветата защитават мястото от зяпачи.

Тя отмина едно отклонение, където правоъгълен синьо-бял знак означаваше входа за доставките.

— Баща ви купи тази земя през осемдесета от католическата църква. Тук имаше манастир. Комплексът не е луксозен като тези на „Каубойс“ или „Форти Найнърс“, но е удобен, а и „Дворецът на спорта“ не е далече. Когато представиха проекта за двореца, имаше множество спорове, но той донесе много пари на окръг Дюпейдж.

Пътят зави надясно и те се заизкачваха под лек наклон към архитектурно незабележителна, двуетажна L-образна сграда от сиво стъкло и метал. Най-голямото й предимство беше в начина, по който стъклото отразяваше околните дървета и омекотяваше практичния вид на сградата.

Анет посочи към павираното пространство, обозначено като паркинг за персонала.

— Накарах да докарат колата на баща ви, както поискахте. Паркирана е пред страничния вход. По принцип ще предпочетете да използвате него, но днес ще ви преведа през фоайето.

Тя спря на най-близкото до входа място за посетители и изгаси двигателя. Фийб излезе от колата. Докато се приближаваше към сградата, тя осъзна, че й се иска да не беше оставяла Пух с Виктор, за да е с нея за защита. Фийб мярна отражението си в двойните стъклени врати. Този перленосив костюм с панталон беше най-близкото нещо до облекло на делова жена. Под късото сако носеше прилепнала тъмносиня копринена блуза, обута бе с подходящи сандали, закопчани с фини златни катарами. Лъскавата й руса коса се виеше около лицето й. Единствената волност, която си беше позволила, беше дървена панда в лилаво и бяло, закачена на ревера й, и кристалните си очила.

Анет отвори пред нея една от двойните стъклени врати. На всяка от вратите имаше емблемата на отбора, представляваща три застъпващи се звезди в небесносиня окръжност. Фийб премести очилата нагоре на главата си и навлезе в бащиния си свят.

В полукръглото фоайе, застлано, както можеше да се предположи, с небесносин килим, имаше златисти пластмасови столове и бяло полукръгло администраторско бюро, със сини и златни ивици. В единия край стоеше шкаф за награди, а до него имаше грамоти, плакати и емблемите на всички отбори от Националната футболна лига, сложени в рамка.

Анет посочи с ръка към единия от столовете.

— Бихте ли почакали тук само за момент?

— Разбира се.

Фийб свали слънчевите си очила и ги мушна в чантата си. Само след минута един мъж се появи забързано от левия коридор.

— Госпожице Съмървил. Добре дошла.

Тя се втренчи в него.

Той беше възхитителен — нисък, интелигентен на вид Том Круз с дружелюбно, почтително изражение, което много помогна за успокояването на нервния й стомах. Въпреки че най-вероятно беше около нейната възраст, имаше толкова момчешки вид, че й изглеждаше двадесетинагодишен. Тя пое подадената й ръка и се взря в две прекрасни сини очи, като на Том Круз, които бяха на височината на нейните.

— Сигурно сте уморена от полета.

Тя никога не беше виждала мъж с по-гъсти мигли.

— Съжалявам, че нямахте възможност да си починете, преди да ви потопят във всичко това.

Гласът му беше тих, а в поведението му имаше съчувствие и тя усети първия лъч надежда, след като Дан Кейлбоу я изнуди. Може би нещата нямаше да се окажат толкова лоши.

— Всичко е наред — увери го тя.

— Сигурна ли сте? Знам, че много хора очакват да се срещнат с вас, но ако искате, ще направя всичко възможно, за да отложа това.

Прииска й се да го опакова с панделка и да го сложи под коледната си елха. Вътрешният й радар не изпращаше никакви предупредителни сигнали, които да й подсказват да го омае — нещо, което обикновено се случваше, когато с нея имаше симпатични мъже. Ниският му ръст и дружелюбното му поведение я предпазваха от усещането за заплаха.

Тя сниши глас, за да чуе само той.

— Защо просто не останете до мен, вместо това? Имам чувството, че ще се нуждая от приятелско лице.

— Ще ми бъде приятно.

Те се усмихнаха един на друг и тя усети успокояващото чувство, че помежду им съществува връзка, сякаш се познаваха от години.

Минаха под една арка към зала с офиси, украсена с възпоменателни футболни топки, вимпели и купи, претъпкани с химикалки. Докато я прекосяваха, той я запозна с няколко мъже, повечето от които носеха сини фланелки с емблемата на „Старс“. Всички те изглежда имаха някакви титли — ръководител, асистент…

За разлика от по-обикновено облечените си колеги, нейният нов съюзник носеше тъмносив раиран костюм, колосана бяла риза с френски маншети, вратовръзка с бургундско червено с емблемата на отбора и излъскани спортни обувки от щавена кожа.

— Ей богу! — Той се плесна по челото и се усмихна, при което се появиха две очарователни трапчинки. — Толкова се притеснявах от срещата с вас, че забравих. Аз съм Рон Макдърмит, госпожице Съмървил.

— Рон, моля те, наричай ме Фийб.

— Ще бъде чест за мен.

Те минаха покрай оживените офиси на персонала, разделени с прегради, после завиха към по-дългото задно крило на сградата. То беше украсено, както и фоайето, без въображение — син килим, бели стени, покрити със снимки и плакати на отбора, поставени в обикновени хромирани рамки.

Рон погледна часовника си и се намръщи.

— Вече ни очакват в офиса на Стийв Коувък. Той отговаря за играчите и иска договорите да бъдат подписани колкото е възможно по-скоро.

— Треньор Кейлбоу говореше за тези договори, сякаш въпросът е на живот и смърт.

— Така е, Фийб. Поне за „Старс“.

Той спря пред една врата, на която имаше месингова табелка, обозначаваща, че тук е офисът на ръководителя на персонала.

— През миналия сезон този отбор имаше един от най-лошите резултати в лигата. Запалянковците ни изоставиха и ние играехме направо на полупразен стадион. Ако изтървем Боби Том Дентън, ще има още повече празни места.

— Значи ми казваш, че нямам друг избор, освен да подпиша.

— О, не. Ти си собственикът. Мога да те посъветвам, но отборът е твой и ти вземаш крайните решения.

Той говореше толкова разпалено, че й се прииска да се хвърли на врата му и да го разцелува направо по малките, сладки устни. Но не го направи, а влезе през вратата, която той отвори пред нея.

Стийв Коувък беше ветеран, преминал през десетилетия на футболни битки. Беше съблечен по риза, червендалест, с оредяваща кестенява коса и хлътнали бузи. Фийб реши, че той е абсолютно ужасяващ, затова след като ги запознаха, й се прииска да не е облечена с панталони.

Тъй като не можеше да го заслепи с краката си, тя остави сакото си да се разтвори, докато сядаше срещу него.

— Разбрах, че е необходимо да подпиша някои договори.

— Точно така.

Той отлепи очите си от гърдите й и побутна към нея куп документи. Тя извади от чантата си очила за четене с рамки, имитиращи леопардова кожа, и си ги сложи.

Вратата зад гърба й се отвори и тя се стегна. Нямаше нужда да обръща глава, за да узнае кой влиза. Нещо се появи във въздуха. Може би лекият цитрусов аромат, който тя беше усетила, когато той беше в апартамента й, може би просто раздвижването на въздуха край грамадния мъжкар. Мисълта, че все още помни аромата му я изплаши и тя разтвори още малко сакото си.

— Наистина се радвам, че успяхте да дойдете, госпожице Съмървил.

Забележимият сарказъм се врязваше в провлечения говор от Алабама. Никога досега не беше смятала южняшките произношения за особено привлекателни, но беше принудена да признае, че определено има нещо прелъстително в тези удължени гласни.

Фийб не отместваше очи от документите, които преглеждаше.

— Дръжте се любезно, господин Кейлбоу, или ще насъскам Пух по вас. — Още преди той да успее да отговори, главата й се вдигна рязко от договора на Боби Том Дентън. — Осем милиона долара? Давате осем милиона долара на този мъж, за да хваща футболната топка! Мислех, че този отбор има парични затруднения.

Дан се облегна на стената вляво от нея, кръстоса ръце и мушна пръсти под мишниците на синята фланелка на „Старс“, която той носеше със сиви панталони.

— Дори уайдрисийвъри не могат да се намерят евтино. Ще забележите, че това е от четири години.

Тя все още не можеше да събере мислите си.

— Това са грешни пари.

— Той си заслужава всяко пени — тросна се Стийв Коувък. — Между другото, баща ви одобри този договор.

— Преди или след смъртта си?

Дан се усмихна. Фийб инстинктивно погледна към единствения човек в стаята, на чието потвърждение, че баща й наистина е одобрил този безумен договор, можеше да се довери. Рон кимна.

Столът на Коувък изскърца, когато той се обърна към Дан и всъщност я изключи от обсъждането.

— Знаеш ли, че „Колтс“ плащаха на Джони Юнайтъс само десет хиляди долара на година? И то след като ги изведе до две шампионски титли.