Сюзън Филипс - Избрах теб

Когато пресичаха Пето авеню, точно над „Метрополитен“, един далматинец отвлече вниманието на Пух. Фийб задърпа каишката му.

— Хайде, прекрасния ми. Няма време за флиртове. Виктор ни чака.

— Виктор е късметлия — отвърна собственикът на далматинеца с усмивка, като приближи Фийб и Пух.

Фийб го изгледа през очилата си, тип Ани Съливан, и видя, че той е безвреден интелектуалец. Той огледа прилепналата й лимоновозелена рокля и очите му бързо откриха пътя към кръстосано нанизания шнур, които трябваше да затваря корсажа й. Устата му зяпна.

— Кажете, не сте ли Мадона?

— Тази седмица не.

И Фийб отплува. Щом стигна до отсрещния тротоар, тя свали очилата си, за да не направи и някой друг същата грешка. Господи… Мадона, за бога! В скоро време наистина трябва да започне да се облича прилично. Но приятелката й, Саймоун, дизайнер на тази рокля, щеше да дойде на празненството, на което Виктор щеше да я води довечера, а Фийб искаше да я насърчи.

Двете с Пух изоставиха Пето авеню и го замениха с по-тихи улици. На ушите на Фийб се поклащаха огромни халки, златни гривни подрънкваха и на двете й ръце, високите дебели токове на сандалите й потракваха по тротоара, а мъжете се обръщаха след нея. Закръглените й бедра се поклащаха дръзко и сякаш си имаха свой собствен език.

Беше събота вечер и богатите нюйоркчани, облечени за театър или вечеря, заизлизаха от модерните градски къщи от тухла или камък, които се редяха покрай тесните уличи. Тя наближи Медисън авеню и сивата гранитна сграда, в която беше апартаментът й, нает на добра цена от един приятел на Виктор.

Преди три дни се върна от Монток и намери дузина телефонни обаждания, които я очакваха. Повечето бяха от офиса на „Старс“ и тя не им обърна внимание. Нямаше нито едно от Моли, в което тя да каже, че е променила решението си да отиде в интерната направо от лагера.

Фийб се намръщи, като си спомни напрегнатите им разговори веднъж седмично. Каквото и да говореше, изглежда не успяваше да пробие враждебността на сестра си.

— Добър вечер, госпожице Съмървил. Здравей, Пух.

— Здравей, Тони.

Тя се усмихна ослепително на портиера, когато влезе в сградата.

Той преглътна, после бързо се наведе, за да погали Пух по главата.

— Заведох госта ви горе, както ми казахте.

— Благодаря. Великолепен си.

Тя пресече фоайето, като потракваше с токове по пода от розов мрамор, после натисна копчето на асансьора.

— Не мога да повярвам, че е такъв симпатяга — додаде портиерът след нея. — Човек като него.

— Разбира се, че е симпатяга.

— Става ми неприятно, като си помисля с какви имена съм го наричал.

Фийб настръхна. Тъкмо влизаше в асансьора след Пух. Тони й харесваше, но това беше нещо, което не можеше да пренебрегне.

— Би трябвало да ти става неприятно. Това, че един мъж е хомосексуалист, не означава, че той не е човешко същество, което заслужава уважение като всички останали.

Тони се стресна.

— Той хомосексуалист ли е?

Вратите на асансьора се затвориха.

Докато асансьорът се изкачваше, тя потропваше по пода. Виктор непрекъснато й повтаряше да не се прави на кръстоносец, но прекалено много хора, които обичаше, бяха хомосексуални и тя не можеше да затвори очи пред пренебрежението, с което повечето от тях се срещаха.

Тя се замисли за Артуро и за всичко, което той беше направил за нея. Годините, прекарани с него в Севиля, бяха помогнали много за възстановяването на вярата й в добротата на човешките същества. Припомни си ниското му, дундесто тяло, изправено пред триножника, с петно от боя, размазано по плешивото му теме, докато той разсеяно е потривал глава с ръка, викайки я при себе си.

— Фийб, querida, ела и ми кажи какво мислиш?

Артуро беше изтънчен и благоприличен човек, аристократ от старата школа, чието вродено желание да запази личния си живот за себе си, се бунтуваше срещу идеята да позволи на света да узнае за хомосексуалността му. Въпреки че никога не бяха го обсъждали, тя знаеше, че е по-спокоен, като я представя пред обществото за своя любовница и се радваше, че може да му се отплати поне малко за всичко, което й беше дал.

Вратите на асансьора се отвориха. Тя прекоси застлания с килим коридор и отключи вратата на апартамента си, докато Пух дърпаше каишката и лаеше възбудено. Фийб се наведе и го освободи.

— Събери сили, Виктор. Терминаторът се развилня.

Пух излетя напред и Фийб пооправи с ръце косата си. Не я и изсуши, след като си взе душ, тъй като реши да остави естествените си къдрици, за да се получи онзи съблазнително небрежен вид, който изискваше прелестно дръзката рокля на Саймоун.

От всекидневната й избумтя непознат мъжки глас с отчетливото провлачено произношение на Юга.

— Долу, куче! Долу, по дяволите!

Тя ахна и се втурна напред. Подметките на сандалите й се плъзнаха по черно-белите шахматно разположени мраморни плочи на пода, когато завиваше зад ъгъла. Спря рязко, с развяна коса, когато видя Дан Кейлбоу да стои в средата на нейната всекидневна. Позна го веднага, въпреки че бяха разговаряли само за кратко на погребението на баща й. Все пак той не беше мъж, който се забравя лесно. През изминалите шест седмици лицето му неведнъж изскачаше непредвидено в мислите й.

Рус, хубав, изпълнен с живот, той изглеждаше роден да създава неприятности. Вместо фланелка и памучни панталони, той би трябвало да носи омачкан бял костюм и да кара по черните пътища на Юга голям стар кадилак, с накачени по покрива бирени кутии. Или пък да стои на моравата пред някой замък отпреди Гражданската война, вдигнал глава към луната, докато една млада Елизабет Тейлър го чака да се върне у дома, легнала на месинговото легло с орнаменти.

Тя отново се почувства притеснена, както и при първата им среща. Той съвсем не изглеждаше като футболиста, който я изнасили преди толкова години, но въпреки това тя имаше дълбоко вкоренен страх от физически силни мъже. На погребението успя да скрие безпокойството си зад кокетство, едно средство за защита, което тя беше развила в изящно изкуство с годините. Но на погребението те не бяха сами.

Пух, който приемаше отблъскването като лично предизвикателство, се увърташе около него с увиснал език, като размахваше пухкавата си опашка в ритъм „обичай ме, обичай ме, обичай ме“.

Той премести поглед от кучето към Фийб.

— Ако се изпикае върху мен, ще го одера живо.

Фийб се втурна напред, за да прибере животинката си.

— Какво правите тук! Как влязохте?

Той гледаше съсредоточено лицето й, а не извивките на тялото й, което веднага го отдели от повечето други мъже.

— Портиерът ви е голям почитател на „Джайънтс“. Адски готино момче. Историите, които му разказах за срещите ми с Л. Т., наистина му харесаха.

Фийб нямаше представа кой е Л. Т., но се сети за лекомислените указания, които даде на Тони, когато излизаше да се разходи с Пух. Очаквам посетител. Ще го пуснеш, нали?

Сега току-що проведеният разговор с портиера придоби съвсем нова светлина.

— Кой е Л. Т.? — попита тя, докато се опитваше да успокои Пух, който се бореше да се измъкне от ръцете й.

Дан я изгледа така, сякаш беше паднала от друга планета. Като пъхна пръсти в джобовете на панталоните си, той каза кротко:

— Въпроси като този биха ви навлекли куп неприятности при срещите на собствениците на отбори.

— Няма да ходя на никакви срещи на собственици на отбори — отговори тя с достатъчно захарин в гласа, за да задоволи цял конгрес по контрола на теглото, — така че това няма да бъде проблем.

— Така ли? — Момчешката му усмивка противоречеше на леда в очите му. — Е, в такъв случай Лорънс Тейлър беше капеланът на „Ню Йорк Джайънтс“. Един наистина добродушен мъж, който ни четеше молитва преди всеки мач.

Тя усещаше, че нещо й убягва, но нямаше да разпитва повече. Нахлуването му в апартамента й я беше извадило от равновесие и тя искаше да се отърве от него колкото е възможно по-скоро.

— Господин Кейлбоу, колкото и да ми е приятно да ме стряскат неочаквани гости, страхувам се, че точно сега нямам време да говорим.

— Няма да отнеме много време.

Тя видя, че няма да успее да го помръдне, докато той не си каже каквото е намислил, затова си сложи маската на досада.

— В такъв случай пет минути, но първо трябва да се отърва от това създание.

Фийб отиде в кухнята и остави Пух. Когато затвори вратата, пуделът беше съвсем за съжаление.