Браво на момичето!

Тифани се захили с дразнещия си, шумен, нали-сме-най-добрите-приятелки-на-света смях.

— Дан е скучен поет и много лош актьор — посочи тя към другата част на всекидневната. — Гледай какво става, когато двете се съчетаят!

Ванеса я разстреля с поглед и се обърна. Не можеше да си обясни как го беше пропуснала. Дан седеше върху обърната касетка за мляко, гол до кръста и потен, почти налапал микрофона, докато редеше думите на стиховете си, превръщайки ги в песни. Обърна се отново. С него щеше да се заеме по-късно.

— Това е блузата на сестра ми — спокойно каза тя на Тифани. — Върни я обратно.

Тифани зяпна, леко учудена.

— Но ти носиш панталоните й.

— На мен ми е сестра. Върни я! — нареди Ванеса. — След това събери всичките си приятели и проклетото си животно и се разкарайте от апартамента ми.

Гневът, който се беше натрупал в нея след разговора със сестра й в банята, внезапно я разтресе с всичка сила. Беше рожденият й ден, а на никого не му пукаше, че къщата й се руши. Дори не познаваше повечето от гостите.

— Майната ви на всички! — изкрещя тя. — Всички вън!!

Разбира се, никой не я чу на фона на пиянския вой на Дан.

Но Ванеса имаше на своя страна факта, че това беше нейният апартамент и знаеше много добре къде се намират бушоните. Мина покрай полуголо потно момче и неговата залитаща пияна приятелка, влетя в кухнята, покачи се на плота и отвори металната кутия над печката. Щракна няколко ключа, в резултат на което музиката внезапно прекъсна и единствената светлина в апартамента остана тази над главата й.

— ВСИЧКИ ВЪН! — изкрещя отново тя с нечовешки вик като Луси в „Дийнътс“, когато беше бясна на Чарли Браун, а и прясно продупчената устна много силно я болеше.

— Какво става, по дяволите? — възпротиви се момче в чифт оранжеви боксерки на „Принстън“.

— Коя, по дяволите, е тая? — запревзема се приятелката му.

Но всички присъстващи все пак бяха възпитани и никой не държеше да присъства на купон, на който не беше добре дошъл. Хората бавно започнаха да се изнизват през входната врата надолу по стълбите. До Ванеса достигна и звукът от кирка, която се влачеше по пода. Седна върху печката и започна да барабани по вратата с крака, докато наблюдаваше как апартаментът се опразва.

— Защо просто не ни помоли да намалим или нещо подобно? — промърмори някой.

— Какво да правим сега? Едва полунощ е — оплака се друг.

Разбира се, Чък Бас разполагаше с перфектното решение.

— Ще преместим купона в моята къща!! — извика той, грабна маймунката и я пъхна в пазвата си. Прегърна две от момичетата от „Джорджтаун“. — Вие дори можете да преспите у дома, ако искате.

Тифани мина през кухнята по черен сутиен. Сигурно дори той бе на Руби. Метна нещо към Ванеса.

— Ето ти проклетата блуза.

Ванеса не сметна за необходимо да я удостои с отговор. Тя наблюдаваше с огромно удовлетворение как Тифани грабна пора си за врата, повлече мешката си по пода на всекидневната и напусна помещението.

Без покрив над главата нямаше да остане. У Чък имаше достатъчно място.

Д и В се оправят на думи

Останаха още няколко навлеци. Ванеса включи бушоните и се огледа, за да прецени щетите. Щеше да се наложи да наеме служба за почистване, за да й помогне да се справи с всичко това. Можеше да открие начин и да го пише на сметката на Тифани.

Дан лазеше на четири крака, търсейки ризата и обувките си. Рошавата му кестенява коса се беше сплъстила по челото и не виждаше нищо.

Ванеса скочи от печката.

— Можеш да останеш — каза му тя нежно. В крайна сметка случилото се беше по нейна вина. Ако не се бе увлякла така по глупостите на Тифани, сега с Дан щяха да си живеят мирно и щастливо и да се разбират отлично, вместо да се занимават с овладяването на бедствия.

Дан откри едната си маратонка „Пума“ и я обу. По-добре една, отколкото бос. Изправи се. Горната устна на Ванеса беше покрита със засъхнала кръв, но тя все пак изглеждаше по-добре отколкото той се чувстваше.

— Трябва да намеря групата — искат да им стана вокал — запелтечи той.

Ванеса нямаше ни най-малка представа за какво говореше той. Може би, ако просто седнеха, за да обсъдят случилото се, нещата щяха да си дойдат по местата.

— Имам рожден ден — припомни му тя, като се опитваше да контролира надигащия се у нея пристъп на плач. — Ще ми прочетеш ли стихотворението, което си написал за мен?

Дан поклати глава. Почти всичко, което някога беше написал, бе посветено на Ванеса.

— Това е песен. Всички те са песни.

— Няма значение. — Ванеса измъкна сгънатия лист хартия от чекмеджето в банята, като се зарадва, че някое любопитно момиче не си беше позволило да бръкне вътре в търсене на гел за коса, например, и да отнесе стихотворението.

Тя го подаде на Дан и седна пред него. Беше такова облекчение, че двамата бяха отново заедно, независимо че стените около тях се рушаха.

Сърцето на Дан все още биеше учестено, но като цяло вече се беше поуспокоил. Прочете стихотворението внимателно, а езикът му се преплиташе от алкохола и умората.

списък с нещата, които обичаш:

черно

ботуши с метални носове

мъртви гълъби

мръсен дъжд

ирония

мен

списък с нещата, които обичам:

цигари

кафе

теб и ябълковобелите ти ръце,

но особеното на списъците е,

че се губят

— Това е текст на песен, нали? — отбеляза Дан. — С музика би звучало доста по-добре. Опита се да препрочете стихотворението отново на себе си, но думите започнаха да танцуват върху листа и вече нямаха никакъв смисъл. Знаеше, че ги беше написал с определена цел, но не можеше да си спомни каква точно.

Ванеса изхлипа странно. Той вдигна глава и я видя как плаче сподавено като човек, който не бе свикнал да плаче често. Само преди минути Дан се забавляваше страхотно и крещеше с целите си дробове на микрофона. Как така всичко внезапно стана толкова сериозно?

Ванеса го хвана за ръка. Лицето й беше влажно и мръсно, носът й течеше и на горната устна имаше сребърна халка.

— Виж, знам, че сега всичко се обърка, но нещата ще се подредят. Точно като в стихотворението ти. Обичам грозните неща. И на двамата ни харесва, когато нещата не са идеални, нали?

Дан беше отпуснал ръката си в нейната. Знаеше, че онова, което казваше, беше важно, но не можеше да се съсредоточи. Имаше нужда от цигара, а доколкото си спомняше, му бяха свършили. Или пък цигарите му бяха в другата маратонка?

— Трябва да си намеря обувката — каза й той.

Сълзите й не спираха. Ванеса го стисна силно за ръката в отчаян опит да довърши започнатото, да обясни значението на стихотворението на Дан и колко истинско й звучеше сега.

— Не е нужно да учим в едно училище или да живеем заедно. Можем просто да бъдем. — Тя си избърса носа с опакото на ръката. По панталоните й с шарка на зебра имаше малки капчици кръв от пиърсинга. Тя започна да ги търка ядосано. — Независимо какво правим, винаги ще бъдем заедно по някакъв начин, нали?

Дан кимна.

— Да — отвърна той механично. Не, че не бе в състояние да усети болката й. Просто точно в този момент не можеше да проведе смислен разговор.

Раменете на Ванеса се разтресоха в тихо ридание. Тя отново си избърса носа и го целуна по устата. Дан опита да отвърне на целувката, но се страхуваше да не нарани устната й.

— Хубаво — каза тя и се насили да се усмихне. — Махай се оттук. Върви да ставаш рок звезда или каквото там искаш.

Дан я зяпна. Гонеше ли го?

Какво значеше това?

— Няма ли да тръгваш?! — Ванеса го побутна лекичко по гърдите, потискайки поредния пристъп на плач.

Дан се олюля. Подът беше покрит с толкова гъст килим от угарки, празни бутилки, забравени дрехи и счупени вещи, че едва се виждаше.

— Утре ще дойда да помогна за разчистването — предложи той с половин уста, докато куцукаше през мръсотията.

Като че ли на следващия ден, с избистрено съзнание и ясен поглед, щеше да бъде готов да навлече гумени ръкавици и да изчисти до блясък с Мистър Клийн?

Б и Н го правят наистина

— Още ли го пазиш? — Блеър взе тревистозеления кашмирен пуловер, който беше подарила на Нейт преди повече от година, от облегалката на стола до бюрото му, където го беше метнал предната вечер. Тя го обърна, за да провери дали мъничкият златен медальон сърце, пришит от вътрешната страна, все още беше на мястото си. Там беше.

Нейт стоеше в средата на стаята и я наблюдаваше. Прииска му се да си свали дрехите, да я сграбчи и да я хвърли на леглото, но от опит знаеше, че Блеър обичаше нещата да стават по нейния начин, затова трябваше да се насили да почака.