— Имаш ли представа кой живее тук? — попита той.

— Аз — отвърна Дан провлачено. — Нещо такова. Тук съм с приятелката си. Апартаментът е на по-голямата й сестра, но нея я няма. — Реши да не споменава Тифани. Предпочиташе да си представя, че тя не съществува. Сега, като се сети за това, осъзна, че цяла вечер не ги бе мяркал с Ванеса. Със замъгленото си съзнание започна да разсъждава колко дълго можеше да протече един пиърсинг.

Деймиън кимна замислено.

— Имаш ли представа кой е писал песните в черните кожени тефтери в съседната стая?

За момент Дан се запита дали не беше припаднал и не сънуваше целия този разговор.

— Стихове — поправи го той, премигвайки на фона на приповдигнатите текстове на „Уифенпуфс“, които все още възпяваха сестра му. Високо момче с очила и момиче с червеникаворуса коса кръстосваха пода на дневната в горещо танго. — Това са моите стихотворения. — Опита се да се изправи, но глезените му се подвиха и се облегна на стената. Ако не успееше да помръдне, съвсем скоро щеше да се напикае.

Деймиън преметна палтото си назад и клекна пред Дан.

— Казвам ти, човече, това са песни.

Дан впери невиждащ поглед в известния десетсантиметров белег, който прорязваше челото на Деймиън. Говореше се, че е от инцидент с велосипед „БМХ“. Да не би това да беше засегнало и мозъка му?

— Пич — настоя той, — аз съм ги писал. Стихотворения са.

— Песни. Песни, песни, песни. — Деймиън протегна ръка и помогна на Дан да се изправи. — Хайде, ще ти покажа.

Дан се заклатушка след Деймиън, като блъскаше хората по пътя и се извиняваше.

— Кога ще продължите да свирите? — попита някой от тълпата.

— Скоро, тъпако — отвърна Деймиън и му показа среден пръст.

Стаята на Ванеса бе също толкова претъпкана, колкото и всекидневната. Останалите членове на „Рейвс“ се бяха скупчили на леглото и се ровеха в тетрадките на Дан.

— Видяхте ли тази? Казва се „Мръсници“ — каза басистът на Деймиън, показвайки стихотворението му. — От това може да стане идеалната яка любовна балада. Идеална е за средата на концерта. Особено след онази смешната „Да убиеш Пръдльо“.

Дан се вторачи в тях. Шансът всичко това да му се присънваше все още беше доста голям, а може би беше умрял, след като някой от грамадните приятели на Тифани от строителството го беше премазал.

Деймиън го подбутна напред.

— Открих автора. Достатъчно добре изглежда за вокал.

Дан се олюля пред останалите членове на групата. Вокал ли?

— А може ли да пее? — попита барабанистът, оглеждайки Дан от горе до долу и подръпвайки странните си и страховити мустаци. „Рейвс“ имаха доста особен имидж — смесица от готиния по-голям брат и сериен убиец.

Да пее ли?

Деймиън потупа Дан по гърба.

— Ще се пробваш, нали? В крайна сметка ти си писал тези песни. Пей както можеш. Ние свирим доста шумно и ще ти се стори, че крещиш. — Отново потупа Дан по гърба. — Просто се постарай, става ли?

— Става.

Докато вървеше след групата към всекидневната, на Дан му хрумна, че тялото му може би беше в ръцете на маниакален кукловод с доста извратено чувство за хумор и в следващия момент щеше да го накара да си свали ризата.

В крайна сметка той беше вокалът.

Барабанистът подгря няколко пъти е бухалките и стаята утихна в напрегнато очакване.

— Започваме с „Да убиеш Пръдльо“, нали? — попита той Дан.

Дан кимна. Едва си спомняше думите, но беше толкова пиян, че така или иначе едва ли щеше да успее да ги произнася отчетливо.

Групата начена френетичен, монотонен, оглушителен ритъм с разлюлян бас. Съвършено пасваше на стихотворението или песента, или както, по дяволите, искаха да го наричат.

— „Гладен ли си? Приготвих нещо! Умри, Пръдльо, умри!“ — изкрещя Дан на микрофона. — „Уморен ли си? Ще те приспя! Умри, Пръдльо, умри!“

— Умри, Пръдльо — пригласяха „Уифенпуфс“.

Стаята се пръскаше по шевовете и хора, обхванати от лудостта на момента, започнаха да се мятат и да си свалят дрехите.

Дан разкъса ризата си. По дяволите, какво му пукаше? Показа среден пръст на всички.

— „Още ли искаш? Ела и го вземи! Умри, Пръдльо, умри!“

Добре, де, може би не беше най-прекрасното му преживяване, но при всички положения беше по-добре от това да се задушава от самосъжаление и да обира прахта по ъглите.

Освен това вече знаеше, че през всичките тези години беше писал извратени и мрачни песни, а не стихотворения.

В получава ритник в задника

— Ехо, има ли Ванеса вътре? — дочу се някакъв глас пред вратата на банята.

— Да? — отвърна Ванеса и отвори вратата съвсем леко. През последния половин час беше подложила устната си на студената струя, но кръвта не спираше.

Момчето пъхна телефона в ръката й. Беше си свалил тениската, а на гърдите му се виждаше татуирана змия.

— Някаква кучка звъни вече петстотин пъти. Не схваща ли, че се опитваме да слушаме музика?

Ванеса грабна слушалката и я закрепи между рамото и брадичката си, докато Тифани слагаше лед на устната й.

— Ало?

— Ехо, сестра ти е, помниш ли ме? — извика Руби от другата страна на линията. — Какво, по дяволите, става там?

— Правя купон — обясни Ванеса, макар че това далеч не даваше ясна представа за случващото се. Руби прекрасно знаеше, че като се изключи Дан, Ванеса нямаше абсолютно никакви приятели.

— А, така ли, госпожице рожденичка? И кой по-точно дойде на купона ти?

Ванеса хвърли поглед към Тифани.

— Сестра ти ли е? — прошепна Тифани. Ванеса кимна и Тифани й подаде шепа лед в юмрука. — Ще се видим по-късно. — Тя изрита подгизналите от кръв кърпи по пода и на излизане остави вратата отворена. Музиката и виковете, както и миризмата на пушек и водка едва не повалиха Ванеса на земята.

— Това „Рейвс“ ли са — на живо? Да не би MTV да са те наели да им снимаш клип? — попита Руби.

— Не съм сигурна — отвърна Ванеса искрено. Знаеше, че партито се беше разраснало много, откакто беше влязла в банята, но не осъзнаваше до каква степен. — Както и да е, Тифани е у нас.

— Коя Тифани?

— Тифани. Ти си й дала ключ. Казала си й, че може да остане тук, колкото е необходимо. Спи на леглото ти.

Руби остана безмълвна за момент.

— Чакай, мисля, че се сещам за кого ми говориш. Има порче, нали? Разказва как е пътувала по света и е правила всички тези щури неща, а сега просто й трябва покрив над главата.

Точно така.

— Не мога да повярвам, че още пази ключа. Не помниш ли, че ти разказвах за момичето, което висеше в апартамента, когато аз се пренесох? Едвам накарах хазяина да я разкара и през цялото време се държеше така, сякаш сме най-добри приятелки.

Това определено звучеше като Тифани.

— Но тя дори не е оттук — заекна Ванеса. — Била е къде ли не. Има страст към пътешествията. — Това бе един от любимите изрази на Тифани, но определено звучеше идиотски в устата на Ванеса.

— Тя е отрепка — поправи я Руби. — И използвачка. Обзалагам се, че не е дала нито стотинка за храна или каквото и да било друго, откакто е при вас. Освен може би за пиене.

Ванеса не знаеше какво да каже. Това беше вярно. Тя и Дан на практика изхранваха Тифани повече от седмица. — Освен това в сградата е забранено да се държат домашни любимци. Може да ни изхвърлят за това. Разкарай я, скъпа. Разбираш ли ме?

Ванеса беше на път да избухне в сълзи. Как можеше да бъде толкова глупава и да позволи на момиче, което дори не познаваше, да обсеби целия й живот? Като в „Отровната Айви“, ужасния филм с Дрю Баримор, който Ванеса се срамуваше да признае, че е взела под наем, където лошото момиче Дрю се премества при едно добро и невинно момиче и съсипва целия му живот.

— Ще ти се обадя утре, става ли? — обеща Руби.

— Добре. — Ванеса затвори. Ръцете й трепереха. Метна телефона в мивката и влетя във всекидневната, забравяйки за кървящата си устна.

За бога!

Апартаментът се пукаше по шевовете. Момичета от „Констънс Билард“ и „Сийтън Армс“, както и всички останали, с които Ванеса не искаше да има нищо общо, се мятаха и притискаха задници в тазовете на момчета от „Сейнт Джудс“ и „Ривърсайд“. „Колегите“ на Тифани от строителството, за които Ванеса вече подозираше, че бяха професионални крадци или дори нещо по-лошо, дълбаеха стената с кирката на Тифани; маймунката на Чък Бас и порът на Тифани се гонеха и се съешаваха върху разтегателния диван на Руби, а самата Тифани беше пред телевизора и беше пуснала на всички присъстващи един от филмите на Ванеса отпреди няколко месеца. Но къде беше Дан? Тя ли го избягваше, или той нея?

Проправяйки си път през тълпата, Ванеса се хвърли към Тифани и изтръгна дистанционното от ръката й.

— Това е лично! — викна тя и изключи телевизора. Малко по малко усещаше как старата гневна Ванеса се връщаше обратно… и усещането беше прекрасно. Ядът й стана още по-голям за това, че Тифани се беше опитала да я заличи.