Лесли не каза на баща си за срещата. Не й беше трудно, понеже той работеше през нощта, а тя беше заета през деня и двамата не се виждаха често през седмицата. Но Том Чембърлейн започна да подозира нещо още щом забеляза колко е замислена, как изведнъж се гримира другояче и как се чуди какво да облече, преди да излезе за училище. Веднага си каза, че трябва да е лапнала по някое момче. Това само по себе си никак нямаше да е лошо. Лесли изглеждаше твърде самотна. Една връзка с някой от другия пол можеше да й помогне да излезе от черупката си.

— Как върви училището, миличка? — запита той. — Всичко наред ли е?

— Да, татко — отвърна тя с добре познатата му младежка припряност. Дори и да имаше нещо ново в живота й, тя бе твърде подвластна на пубертетските си настроения, за да му се довери.

Том Чембърлейн се усмихна на дъщеря си. Въпреки че не беше образован, той бе схватлив. Виждаше, че дъщеря му е не само умна, но и красива. В нея имаше някакво природно изящество, криещо се в добре оформените й крайници и деликатната структура на лицето й, но също и в цялостната й личност, от която лъхаше дълбочина и оригиналност.

От нея щеше да излезе чудесна жена, жена, която можеше да постигне големи неща и несъмнено щеше да бъде повече от желана за другия пол.

На Том му беше мъчно, че той може да види всичко това толкова ясно, а хубавата му млада дъщеря очевидно не може. Знаеше, че тя се смята за грозна и непривлекателна. Ставаше му още по-мъчно от мисълта, че ниското й мнение за себе си до голяма степен се дължи на неговото ниско социално положение в града. Дъщерята на един фабричен работник трудно можеше да мине за добра партия пред някое от популярните момчета.

Освен това, разбира се, тя бе изгубила майка си толкова отдавна, че трябваше да расте без незаменимата подкрепа и близост, които всяко момиче с право очаква от майка си и които не може да получи от един съсипан от труд баща.

Лесли понасяше самотата си с присъщото си достойнство. Беше дълбоко предана на баща си и му пестеше тревогите, като никога не се оплакваше от положението си. Държеше се с него слънчево и безгрижно и помръкваше само от време на време, когато изпадне в някое от настроенията на възрастта си.

Том Чембърлейн непрестанно се чудеше с какво ли се нагърбва Лесли, когато го щади по този начин. Струваше му се, че в куража й има нещо трагично, понеже тя бе толкова млада и в много отношения толкова беззащитна. Щеше му се да й е осигурил по-лесен живот. Но нищо не можеше да се направи.

Затова той си мълчеше и се надяваше, че всичко ще бъде за добро. А най-вече копнееше Лесли да завърши гимназия и да дръзне да напусне безплодните предели на това градче със затвореното му общество. Пестеше всяко пени, за да сложи настрана малко пари за разноските й в университета и благодареше на съдбата за отличния й успех, който, съчетан с бедността му, щеше да й осигури стипендия, за да следва.

Той искаше Лесли да знае колко е горд с нея, какво забележително момиче е тя и какво невероятно бъдеще я чака. Ала подобни уверения, идващи от бащата на едно девойче, не значат нищо. Това са чисто и просто неубедителни насърчения от страна на един баща, чиито думи са без особена тежест на тази възраст.

Само да можеше да изживее безболезнено тези мъчителни юношески години, тя щеше да надрасне пречките, създадени от произхода й, и щеше да навлезе в прекрасен и изпълнен с вяра живот.

Затова Том Чембърлейн наблюдаваше експеримента с новия грим и смяната на дрехите пред огледалото и стискаше палци.



В петък вечерта Лесли изпрати баща си на работа както обикновено, в пет и половина. Беше хапнала нервно и с неохота от вечерята си, опитвайки се да изглежда колкото може по-естествено.

Щом остана сама, взе топъл душ и отчаяно се замъчи с грима си — струваше й се, че му посвещава цяла вечност.

Сложи си плисирана пола и тънка бяла блузка — облеклото й беше секси, понеже не носеше чорапи, а под фината блузка кожата й прозираше. Всичките й сетива още живееха със спомена от целувката на Джеф. Тази вечер тя искаше да изглежда женствена за него, искаше да го възбужда.

Погълната от греховната си мисия, тя излезе от къщи в девет и петнайсет и пое из кварталните улици. Стигна до мястото, откъдето се влизаше в гората, и тихо тръгна по пътеката, заслушана в шума от стъпките си по боровите иглички.

В гората ставаше все по-тъмно и по-тъмно, но тя така се вълнуваше, че забравяше за страха. Когато стигна до мястото, където пътеката се разделяше на две, продължи към Рибарското езеро.

Имаше пълнолуние. Гората изглеждаше сребърна — като омагьосана. Пътеката се заизкачва по хълмчето над езерото. Лесли ускори ход.

Когато стигна до уреченото място, там имаше кола — синият шевролет модел 1959 година. Тя знаеше, че е колата на Джеф — той ходеше с нея на училище всеки ден.

Тя приближи предпазливо. Наоколо нямаше други коли. Това беше лесно обяснимо — повечето двойки, които щяха да дойдат по-късно, бяха още из града на кино или по закусвалните за хамбургери. Поне за малко двамата с Джеф щяха да бъдат сами.

Зад волана се виждаше силуетът на шофьора. Тя отиде по-близо до колата. Цялата беше пламнала.

Когато стигна до колата, прозорецът започна да се спуска.

— Здравей, Лесли.

Тя се стъписа.

Не беше Джеф. По гласа позна един от приятелите му, Барт Дилън — играеха заедно баскетбол. Беше известен сред момичетата като голям сваляч.

Лесли стоеше с отворена уста, като онемяла.

— Аз… аз мислех… — измънка.

— Джеф не успя да дойде — започна Барт. — Нямаше как. Изпрати мен. Не искаше да се чувстваш самотна. Защо не се качиш, Лесли?

Тя видя как той я оглежда на лунната светлина. Не можеше да повярва на очите си. Всичко това й се струваше невероятно. Сякаш нито това, което ставаше в момента, нито разходката с Джеф в гората не бяха действителност. Сега знаеше как се е чувствала Пепеляшка, когато конете от каляската се превърнали в мишки. Целият свят бе срещу нея. Беше беззащитна и унизена.

— Не се смущавай — каза Барт. — Хайде, качвай се. С нетърпение чаках да дойдеш. Джеф ми каза, че си много страстна.

Той се канеше да отвори вратата, когато Лесли се обърна и побягна.

— Лесли! — извика той с нотки на досада и веселие в гласа. — Не се дръж невъзпитано! Върни се!

Ала тя вече тичаше навътре в гората и дори не чуваше рева на колата и далечния смях. Втурна се към пътеката. Из целия път до вкъщи не видя нищо. Препускаше през тъмнината като обезумяла. Искаше единствено да се прибере у дома.

Когато пристигна, се съблече и дълго стоя под горещия душ. Всичките й крайници трепереха. Когато свърши с душа, облече пижамата си и легна, загледана втренчено пред себе си, сякаш искаше да изличи всичките си спомени. Мъчеше се отчаяно да си въобрази, че нищо не се е случило, че както винаги си е вкъщи сама, че Джеф Патерсън изобщо не подозира за нейното съществуване, че макар и нещастна, ще може да продължи да си живее спокойно.

Дълго лежа така в леглото. Тръпнещото й тяло бавно се полюшваше, сякаш я унасяше в успокоителния ритъм на съня. Беше като замаяна.

Заплака едва след полунощ. Отначало сълзите едва се процеждаха, после се превърнаха в мъчителен поток. Момичешкото й тяло се разтърсваше от хлипове.

Цяла нощ плака. Когато баща й се прибра в девет сутринта, тя пишеше домашните си. На въпроса му защо очите й са червени, тя отвърна, че били възпалени от новия грим, който била купила.

Той скоро си легна и тя остана сама. Вече не можеше да плаче, но й се струваше, че хлиповете все още съдбовно отекват в тишината на душата й и никога няма да спрат.



В понеделник отиде на училище със сведени очи. В автобуса слушаше сутрешните разговори на другите деца, без да чува нищо. Монотонното припяване от радиото на шофьора допълваше чувството й за нереалност.

Когато влезе в сградата на училището, сякаш никой не я забеляза. Тя бързо мина по коридора към класната си стая.

Чак когато тръгна към кабинета по английски, дочу кикотене откъм групичка от три популярни момичета, седнали отвън. По-късно същата сутрин, когато минаваше край баскетболистите, един от тях й подсвирна.

Когато влезе в клас по световна цивилизация, цялата се изчерви. На черната дъска пишеше с големи букви: „Лесли, обичам те! Джеф“.

В продължение на трите минути до влизането на учителката, която изтри тебеширеното послание, подготвяйки класа за урока, Лесли изживя най-ужасното страдание в живота си.

След тази първа седмица подигравките в училище стихнаха и Лесли отново сякаш престана да съществува, незабелязвана от никого. Качваше се на автобуса за училище, влизаше в клас, дърдореше с момичетата, с които бе в приятелски отношения — те всички явно знаеха какво се беше случило, но не споменаваха за това — и се опитваше да забрави. Както всички ония нещастни деца в училище, които в един или друг момент изпадат в беда пред очите на всички останали или стават обект на дълбоко унижение, позорното петно живя в собственото й съзнание много по-дълго, отколкото в съзнанието на другите. Връстниците й бързо забравиха за срама й.

Тя никога не узна причината за огорчението си. Естествено, никой не й каза, че Джеф Патерсън бе споделил за срещата с Барт — най-добрия си приятел от баскетболния отбор, и че всичко бе стигнало до ушите на Джуди Бетанкорт. Съвсем недвусмислено бяха предупредили Джеф, че Джуди никога няма да му прости, ако излиза с друга, още повече, ако това е нищожество като Лесли Чембърлейн.