Еликотското общество се делеше на началници и черноработници, според състава на фабриката, от която градът се препитаваше. Лесли принадлежеше към децата на най-бедните работници и поради това децата на началниците я гледаха отвисоко. Към последните се числяха семейства Бетанкорт, Чамблис, Дауър и най-вече Патерсън, които не само държаха основния пакет от акции в компанията собственик на фабриката, но и притежаваха половин дузина търговски предприятия в града и огромни парцели недвижими имоти в окръга.

Лесли се чувстваше като риба на сухо в този рязко разграничен социален свят. Липсваха й блясъкът и общественото положение на така наречените „деца от компанията“. Същевременно връстниците й в училището, които бяха с работнически произход, нямаха нищо общо с нея, нито по характер, нито по амбиции. Най-напред, понеже бележките й бяха твърде високи и тя бе твърде умна. И после, в нея имаше някакъв бунт, някакво чувство, че не може да диша или да се развива в това потискащо я обкръжение, че е създадена за друг, по-широк свят. Тоя бунт бе тъй добре прикрит зад младежката й неувереност, че оставаше незабелязан дори за самата нея, ала мнозина от учителите й го долавяха в блестящите й, пълни с въображение писмени работи и дори го споменаваха пред баща й, който се гордееше с това.

— В нея има нещо, Том! — каза му веднъж неофициално учителят й по английски при една случайна среща в местната бакалия. — Това няма да й помогне в градче като нашето. Но, вярвай ми, отиде ли по-нагоре, там ще я оценят.

В ония времена никой не поощряваше момичетата да имат амбиции, да мислят за себе си или да гледат на себе си другояче, освен като евентуални съпруги за подходящи мъже. Лесли се бунтуваше срещу тези невидими прегради. Нещо в нея нетърпимо се съпротивляваше на налаганите от обществото норми. Тя искаше да е различна, искаше един ден да стане нещо. Социалният недъг, натрапен й от бедността, я изпълваше с още по-дълбока жажда.

Ала ако едната половина на Лесли живееше в бъдещето, далеч от времето и мястото, където в действителност бе, то другата й половина се подчиняваше на младежкия порив да бъде приемана от околните. Затова тя жестоко се измъчваше, че не успява да се впише в тяхната среда. И съкровените й мечти се разминаваха напълно с неясното бъдеще и си търсеха друг обект, по-близкостоящ и по-подходящ за идеалния въображаем свят на едно самотно момиче, люшкано без посока в периода на съзряването му.

Този обект болезнено и прекрасно се олицетворяваше в един красив младеж на име Джеф Патерсън.

Джеф бе единствен син на най-влиятелния жител на града, Леланд Патерсън. Той дружеше с най-популярните момичета и момчета в училище — хубавици и веселячки като Синди Хофман и Джуди Бетанкорт, или баскетболисти и бейзболисти като Барт Дилън и Крейг Дауър. Всички те бяха деца от „добри“ семейства и се движеха винаги заедно. Свързваше ги цяла невидима система от правила и стойности, които сами по себе си изглеждаха съвсем несъществени, но безкомпромисно изключваха по-непривилегировани ученици като Лесли.

Джеф имаше гъста, тъмна коса, мечтателни сини очи и високо, силно младо тяло. За разлика от много от приятелите си имаше по-висок успех и беше председател на класа. Гаджето му, Джуди Бетанкорт, беше едно от най-търсените момичета в училище. В очите на Лесли Джеф олицетворяваше всичко най-хубаво, каквото може да се намери в един мъж. Тя ходеше на баскетболни мачове в мразовитите зимни вечери само за да го гледа как се стрелка с дългите си крака по игрището, как подава топката или вкарва кошове с точни движения.

Лесли знаеше, че Джеф Патерсън не е и никога няма да бъде за нея, но от това тайният й копнеж ставаше още по-невъзможен и следователно по-вълнуващ. Тя никога не споменаваше никому за това от страх, че подобно признание може да предизвика подигравки, но дълбоко в себе си боготвореше образа на Джеф. Напълващата женственост у нея, пробудила тялото й за нови усещания, пораждаше в съзнанието й тревожни вълни на възбуда. Дълбоко в нея се разгаряше юношески плам във възхвала на Джеф Патерсън — момчето, което дори не знаеше, че тя съществува.

Този ден обаче тя с изумление щеше да разбере, че се е лъгала.

Първия час имаха алгебра. Часовете по алгебра й бяха най-интересни, но и най-притеснителни, понеже присъстваха и Джеф Патерсън, и гаджето му Джуди. Учителката по алгебра, госпожа Крабтри, бе отдадена на работата си професионалистка и здравата гонеше учениците си, за да извлече колкото може повече от тях. Мудната работа на повечето от популярните ученици я дразнеше и когато другите се разсейваха, тя често караше Лесли да казва решенията на задачите. Това смущаваше Лесли, понеже й се струваше, че отговорите й, макар че почти винаги бяха верни, карат съучениците й да й се подиграват и да я отбягват дори повече отпреди.

Колкото до красавицата Джуди Бетанкорт с елегантното име, богатото семейство и кръшната млада снага, тя изпъкваше сред другите в клас, като показваше презрението си към този предмет. Никога не вдигаше ръка, за да зададе въпрос, а когато извикваха името й, даваше грешни отговори със снизходителен, ироничен тон, с който сякаш печелеше още повече обичта на популярните си приятели.

Този ден в часа по алгебра трябваше да поправят теста по полиномни уравнения от предния ден. Обикновено все едни и същи ученици преглеждаха взаимно класните си, но от известно време госпожа Крабтри имаше някои подозрения и смяташе, че седящите един срещу друг ученици се наговарят. Затова разбърка реда през един и вече всеки трябваше да си разменя класното с нов партньор.

По една щастлива случайност класното на Лесли бе попаднало у Джеф Патерсън, който седеше през две редици и малко назад от нея. Лесли се смути, когато видя пред очите си мечтаното име, изписано със сигурен почерк, който незабавно прие за нея блясъка на възвишения си собственик.

Класното беше пълно с грешки, ала това ни най-малко не помрачи възхищението на Лесли към автора му. В края на краищата задачите бяха трудни и нямаше нищо срамно в това да си решил само 60 процента. Никой от популярните в училището деца не работеше сериозно по алгебра. При това Джеф вероятно бе твърде зает с тренировки, за да може да отделя време на такъв тъп предмет. Само отбягвани от всички самотници като Лесли, които нямаха какво друго да правят, можеха да си убиват времето, като зубкат по алгебра; Не и важните, търсени хора като Джеф.

По време на поправката на класните учителката обясняваше задачите на класа.

— Сега шеста задача. Кой ще каже решението?

Настъпи мълчание. Никой не беше сигурен в решението.

— Джуди! — учителката посочи красивата Джуди Бетанкорт.

Момичето погледна листовете в ръцете си.

— Шестнайсет мили и половина — измънка тя, като се подхилкваше.

— Джуди — въздъхна учителката, — въпросът беше за галони вода, не за мили.

— Ами тогава вместо мили, същото в галони — остроумно отвърна Джуди.

Класът посрещна духовитостта й с бурен смях.

— Какво ще кажеш ти, Джеф? — запита госпожа Крабтри.

Джеф Патерсън, който се бе облегнал апатично назад, се поизправи на стола си.

— Ъъ… — започна той с плътния си глас, съсредоточавайки поглед върху листовете пред себе си. — Четирийсет и осем галона и половина.

— Правилно — каза учителката. — Благодаря.

Джеф вдигна листовете и ги показа на другите.

— Класното на Лесли.

Отново избухна смях, изпълнен едновременно с уважение и презрение. Класът знаеше, че отговорите на Лесли са винаги верни. Но Лесли не беше от търсените момичета. Привличайки вниманието на другите върху нея, Джеф някак невинно й се подиграваше.

Джуди Бетанкорт, която седеше през трима души назад от Джеф, прошепна нещо, което накара две от приятелките й шумно да се изсмеят. Лесли почервеня, понеже знаеше, че шегата е по неин адрес.

— Ученици, да продължим нататък! — каза госпожа Крабтри с обичайната си ирония. — Времето не чака.

Докато тя задаваше следващия си въпрос, Джеф Патерсън се вгледа в непознатия почерк на листа пред себе си. Беше странно необработен и някак детински, с неравни „м“-та и „н“-та и чудати дълги „т“-та, които някак се биеха с небрежно надрасканите цифри. Сякаш ставаше дума за забързано и нетърпеливо момиченце, което за нищо на света не иска да потиска природната си енергия, за да изписва числата прегледно.

И все пак всички решения бяха верни.

Джеф бе поразен от това странно съчетание на немарливост в писането и яснота на мисълта. Гледаше ту към класното, ту към Лесли, която седеше два реда пред него. Въпреки че виждаше само гърба й, той забеляза дългата, тънка ръка, която се подаваше от блузата, и грациозните пръсти, стиснали молива върху листа. Беше левачка.

Косата й, преливаща в невероятни багри от червеникаво и златисто, беше буйна, къдрава и непокорна, въпреки усилията й да я приглажда. Той гледаше тила й, изящен като на кошута, и дългите крака, които се подаваха изпод полата. Сякаш от цялото й тяло се излъчваше същата смесица на внимателен самоконтрол и неудържима вътрешна енергия, която се забелязваше в почерка й.

Когато класът приключи с поправката на теста, Джеф изписа 100% в горния край на листа. Собственият му почерк изглеждаше сигурен, но безличен до ексцентричните букви на Лесли. Той предаде класното напред и видя как тя се обърна и го стрелна с поглед. Очите й бяха сведени и изглеждаше смутена, ала Джеф успя да види добре лъчистите й зелени ириси. Никога преди не ги беше забелязвал.