Элизабет Гейдж - Интимно

Е, сега всичко свърши.

Барбара затвори вестника. Сгъна го и го хвърли в кошчето до бюрото си. Но все още виждаше първа страница и на нея бележката с молив, насочваща към обявите за женитба. Тъжна усмивка, не без ирония, изкриви устните й. Тя натисна копчето на интеркома.

— Да, госпожо? — прозвуча гласът на секретарката.

— Шерил, ела и изпразни кошчето, ако обичаш.

Миг по-късно секретарката влезе и взе кошчето. Когато видя вътре само вестника, за момент се поколеба. После, без да каже нито дума, излезе от стаята със сгънатия вестник в ръка.

Барбара се приготви отново да се захване за работа. Предстоеше й да сключва сделки, да води битки, да надхитрява съперници. Животът й беше твърде напрегнат.

Но когато за последен път хвърли поглед към празното кошче за боклук, тя неволно си помисли, че щеше да продължи да чува за Джордан Лазаръс. Сега проектът „Лазаръс“ извършваше революция в облика на урбанистична Америка и беше приветстван по цял свят като най-дръзкото решение на проблема за упадъка на централните райони в големите градове още от епохата на Индустриалната революция.

Оттук нататък част от живота на Барбара щяха да бъдат различни новини за Джордан, за неговата слава и мечта, за неговия щастлив брак и бъдещите му деца. Вероятно до края на дните й.

Това беше наказанието й.

Дори и в този самотен момент тя бе достатъчно трезва, за да си даде сметка, че беше заслужено.

Тони Доранс седеше в библиотеката на сектора за временно пребиваване с облекчен режим в Ченинго, щата Ню Йорк, и за пореден път препрочиташе статията в „Ню Йорк Таймс“.

Беше сбърчил чело и разсъждаваше напрегнато. Мислеше по-усилено и по-бързо от когато ида било.

Лазаръс, каза си той.

Стари приятели…

Срещнали се за първи път през 1976…

Тони стискаше вестника в ръце. Безбройните подробности се пренареждаха в съзнанието му като цветни стъкълца от калейдоскоп, за да се слеят в картина на истината, която той не беше осъзнал през всичките тези години.

Значи Лесли е била влюбена в Лазаръс. Той е бил голямата й любов. Запознала се е с него преди години, преди да се омъжи за Уилър. Години по-рано. Сигурно го е обичала тайно и го е чакала.

Сега, когато и двамата бяха свободни след смъртта на Уилър и съпругата на Лазаръс, те незабавно се бяха събрали.

Вече всичко му беше ясно. И с предимството на погледа към миналото, той можеше да обрисува Лесли с точните цветове. Бракът й е Рос Уилър, който бе по-стар за нея, винаги му бе изглеждал твърде абсурден. Лесли не беше момиче, което би се омъжило за много по-възрастен от нея. Не й беше в характера.

Но би могла да сключи подобен брак, за да превъзмогне нещастната си любов към Лазаръс. Това вече звучеше смислено. Сигурно е срещнала Лазаръс, влюбила се е в него и по някаква причина го е загубила. Била е самотна, отчаяна. И е позволила на Уилър да я направи своя съпруга.

1976…

Тони си спомни с каква враждебност го посрещна, когато се появи отново в живота й и й каза, че я обича. Тогава беше озадачен от пламенната й вярност към Уилър. Изглеждаше му гузна, сякаш криеше нещо.

Но това не е било вината заради физическата страст към самия него, както правилно бе предположил навремето. Беше вината заради факта, че все още желае Лазаръс и се е примирила с Уилър единствено от съжаление, като компенсация за нещастната си любов.

Това обясняваше защо тя се държеше така презрително с Тони, когато той се върна при нея. И защо неговите тържествени изявления за бебето не й повлияха. Тя не обичаше Тони. Беше го забравила напълно. И сега се целеше много по-високо.

Тя искаше Лазаръс.

Джордан Лазаръс. Мъжът на върха на корпоративната пирамида, между чиито гигантски колела Тони се трудеше като малко колелце, като жалък търговски посредник. Човекът, който имаше всичко. Най-богатият в Америка. Това бе голямата любов на Лесли.

Тони изгаряше от омраза, като си помислеше за собственото си унижение и за неблагодарността на Лесли, за нейното коварство. Той я бе дарил с дете. И нещо по-важно, беше я дарил със сърцето си. А тя изобщо не го е обичала. Проправяла си е път нагоре, катерела се е по стълбата на живота, докато той, Тони, е падал все по-ниско и по-ниско.

Прикрита зад позата на вярност и честност, тя е мислела единствено за себе си. И веднага след смъртта на Уилър, щом Лазаръс се е освободил, тя е хукнала при него. Защото е искала само него, защото само той е обсебвал мислите й през цялото време.

Тони мислеше за всички тези неща и за много други. Но разсъжденията му неизменно водеха до един и същи извод: той самият никога не е бил за Лесли нищо друго, освен грешка на младостта, една погрешна стъпка в живота на амбициозната, привилегирована млада жена, която го е забравила напълно, докато безмилостно си е проправяла път към успеха и осъществяването си.

Една грешка, от която се бе родило дете.

Тя обичаше детето, в това нямаше съмнение. Беше прекосила половината страна, за да бъде близо до него. Но изобщо не я беше грижа за бащата, който го бе създал. С лекота бе изхвърлила Тони от съзнанието си. В края на краищата колко струваше той? На какво беше президент? Кой изобщо бе чувал за него?

И сега, след няколко отклонения, тя най-накрая бе постигнала целта си. След месец щеше да бъде госпожа Джордан Лазаръс. И децата й щяха да бъдат заченати от него и да носят неговото име.

Докато Тони, чиято любов към нея бе много по-голяма от онази, която можеше да изпита един болен старец като Уилър или един разглезен филантроп като Лазаръс, Тони гниеше в затвора. Затвор, чиито бетонни стени бяха само символ на стената, която тя бе издигнала срещу него в сърцето си.

Тони затвори вестника и остана дълбоко замислен.

Беше сигурен в твърде малко неща в своя живот. Но днес той разбра какво означава всичко. Прозря сторената несправедливост. Това бе престъпление срещу любовта, престъпление срещу природата.

И то само заради коварството, егоизма и злината на една жена.

Тони внимателно върна вестника на мястото му. Поиска разрешение, преди да напусне библиотеката. Откакто бе влязъл в затвора, се държеше безупречно. И затова, когато преди три месеца поради пренаселеност триста затворници трябваше да бъдат преместени от „Атика“ в този затвор с облекчен режим, Тони беше между тях. Той можеше свободно да се движи в рамките на затвора и да отиде почти навсякъде, където си поиска. В сравнение с „Атика“ охраната тук бе направо смешна. Човек можеше да излезе през портала посред бял ден и дори да не бъде забелязан.

Тони вече разбираше всичко. Съдбата отново се беше намесила в живота му, като го премести в това твърде спокойно заведение.

И сега му даваше своите последни заповеди.