В очите на Холи се появиха сълзи.

— Виждахте ли се все още по времето, когато е избягала? — попита Кал.

Тя кимна.

— Разбрах за бягството й при едно от моите посещения. Бях донесла няколко книги. Романи за деца. Бях ги чела като малка. Когато пристигнах, тя беше изчезнала. Смятах, че ще я открием, но не успяхме. Оттогава не бях чула нищо за нея до днес, когато се появихте тук.

Настъпи продължително мълчание. Холи Флеминг избърса сълзите си. Кал Уедърс я гледаше, очевидно потънал в мисли. После прочисти гърлото си.

— Няма да ви товаря с историята на по-нататъшния й живот — каза той. — По-голямата част от него е загадка, както и детството й. Но ще ви кажа следното. Нещо се е случило напоследък, което я е довело до състояние на изключително напрежение. Изчезнала е от дома си. Сега се крие от всички. Аз трябва да я намеря. Заради собствената й безопасност и по… други причини също.

Холи не каза нищо.

— Намира се в положение — продължи Кал, — когато хората прибягват до последно убежище. Мъчи се да избяга. Но доколкото виждам, просто няма къде да отиде. Разбирате ли какво искам да кажа?

Холи кимна. Гледаше го с присвити очи.

— Тя се чувства изоставена — каза Кал. — Чисто психически е извън контрол, но това не означава, че не е умна. Тя е твърде изобретателна, за да ни позволи да я хванем по обичайния начин. Поне не навреме.

Той се взря в лицето на Холи, чиято природна топлота грееше зад сълзите по страните й.

— Имам основание да смятам, че вие сте означавали твърде много за нея — каза той. — От едно време нататък тя е приела вашата фамилия за своя собствена, Флеминг. Мисля, че отношенията ви са оставили трайна следа в съзнанието й. Всъщност напълно съм сигурен, че е така.

Холи изглеждаше замислена.

— Можете ли да ми помогнете? — попита Кал.

Отново последва мълчание. Холи отмести поглед от своя посетител към книгата на малката масичка.

— Извинете ме за момент — каза тя.

Стана и напусна всекидневната. Кал я чу да се качва на горния етаж. Настъпи продължителна пауза. Той долавяше далечни шумове в къщата — отваряне на врата, шумолене в гардероб.

След няколко минути Холи Флеминг се върна. Носеше някакъв навит картон или рисувателна хартия. Подаде рулото на Кал и отиде да седне на дивана.

— Когато я намерихме — каза тя, — имаше цял статив, пълен с такива акварели. Повечето от тях бяха на тази жена. Нещо като орисница, реших аз. Разбирате ли, вероятно майка й е била такова чудовище, че когато момиченцето е било изоставено… сигурно е рисувало тази фея, за да й прави компания. Да се грижи за нея. Запазих си една от картините за спомен. Мисълта, че едно момиченце може да се чувства толкова изоставено, толкова самотно… Усещах, че трябва да я запазя, за да ми напомня за нейната смелост и съобразителност. Но картината беше толкова потискаща, че до днес изобщо не бях я поглеждала. Тя е живяла в ад, разбирате ли, и това е бил единственият й изход.

Кал разгледа картината много внимателно. Беше детска рисунка, изпъстрена с ярки цветове и ъгловати форми. Но той почувства ужасната тревога зад линиите на четката.

Жената на картината се усмихваше топло. Беше висока, с червеникави коси и зелени очи.

Той нави картината на руло.

— В щатския архив не е споменат адреса на къщата, в която сте я намерили. Дали случайно не сте го записали в личната си документация?

Холи разшири очи от изненада.

— Господи, не. Това беше толкова отдавна… аз изнесох по-голямата част от архива си, когато се омъжих за Чарли и се преместих тук. Ако е имало нещо останало, вероятно съм го изхвърлила по някое време през тези двайсет години. Когато Чарли почина, направих цялостно почистване на къщата.

Кал сви устни в пълна безпомощност.

— Има някаква възможност да се е върнала там — поясни той. — Съвсем незначителен… но аз на всяка цена искам да проверя. Може да се окаже истина.

Холи Флеминг се взираше в празното пространство. Очите й бяха полузатворени, а емоциите й — непроницаеми.

После внезапно изпъна рамене.

— Мога да ви заведа — заяви тя.

Кал Уедърс повдигна вежди.

— Разбира се, че мога — повтори тя с въодушевление. — Работих в този район петнайсет години. Познавах тази част на града като петте си пръста. Сигурна съм, че ще позная къщата, ако все още е там. — Тя се усмихна. — През всичките тези години мястото беше обсебило съзнанието ми заради Джил. Може би споменът ще свърши и нещо добро в края на краищата.

Настъпи продължително мълчание. Лицето и животът на Джил Лазаръс изпълваха тишината и говореха различни неща на тези двама души, също като отчаяните й послания към всички останали, чиито пътеки беше пресякла.

— Какво чакаме? — попита Кал Уедърс.

Холи Флеминг стана.

— Само да си приготвя чантата за пренощуване — каза тя. — От тук до Чикаго е доста път.

72

Чикаго

Беше късен следобед. Сенките току-що бяха почнали да се спускат и придаваха на потъналата в прах и мръсотия стая особено зловещ вид.

Мег бе спала почти през целия ден, упоена от хапчето, което Джил й беше дала по обяд. Известно време Джил я съзерцаваше. Не й се спеше, въпреки че не беше мигнала от четири дни.

От време на време ставаше да обиколи къщата и тогава стъпваше на пръсти, за да не безпокои спящото дете. Беше останала дълго в другата спалня, изпънала врат, сякаш се ослушваше за нещо. Слезе и до кухнята, където бавно прокара длан по повърхността на шкафовете. Отвъртя крана. Вода нямаше.

Известно време постоя във всекидневната като сомнамбул, абсолютно неподвижна, заслушана как къщата скърца и се сляга около нея. Чувстваше разрухата й. На устните й заигра усмивка.

Когато следобедът взе да напредва, слезе до мазето, като внимателно стъпваше по прогнилите стъпала. Не забеляза старите бирени бутилки или дюшека, завлечен там преди години. Неприятната миризма нахлу в ноздрите й, но не проникна в съзнанието й.

Тя седна на пода, кръстоса крака и вдъхна стария застоял въздух на мазето. Покрай стената, без да бърза, спокойно се движеше хлебарка. Навсякъде се спускаха паяжини. Гредите на тавана изглеждаха прогнили и застрашителни.

Стара клечка от сладолед привлече погледа й. Пресегна се, взе я и известно време си поигра с нея. После мина зад пещта и се сви на пода. Остана там дълго време с палец в устата. Чувството бе толкова приятно, че почти се унесе. Но после си спомни за Мег и се върна горе.

Лекичко бутна Мег по рамото. Когато детето не помръдна, го бутна отново, вече по-силно.

— Събуди се, сънливке. Имаме работа. Трябва да приготвим нашата изненада за татко.

Мег изглеждаше замаяна, но изписаните й устнички се разтеглиха в сънена усмивка. Тя, изглежда, очакваше целувка, но Джил вече се обръщаше да събере нещата, които бе донесла в спортната чанта.

Разгърна блокчето за рисуване и го сложи на пода. После отвори пластмасовия капак на комплекта бои и едно по едно извади шишенцата.

— Сега ще нарисуваме една картина — каза тя. — Подарък за татко.

Когато всички шишенца бяха отворени, тя осъзна, че няма чаша или буркан, където да си плакне четката. Стана и излезе от спалнята, без да каже нищо на Мег.

Претърси кухнята, като отваряше подред всички чекмеджета и шкафове. Бяха празни, ако не се смяташе една консерва с котешка храна, издута от времето и бактериите, която беше оставена на горния рафт.

Джил застана на едно място, прехапала устни. После си спомни нещо, което беше забелязала в мазето. Избърза надолу по стълбите, развълнувана като дете, и намери една стара пластмасова купа под стълбите. Вероятно е била използвана от котка, ако се съдеше по силната миризма на котешка урина в мазето.

Джил взе пластмасовия съд и се върна горе. Когато стигна до спалнята, намери Мег надвесена над малките шишенца. По пода имаше разлята боя. Шишенцата със зелено и синьо бяха наполовина празни, съборени от детето. Някои от останалите бяха само леко отхлупени и подът около тях бе осеян с капчици боя.

Джил се хвърли напред и силно зашлеви Мег през лицето. Момиченцето се прекатури по гръб и остана да лежи така, вперило в майка си широко отворени очи. После се разплака.

Джил не обърна внимание на плача на своята дъщеря. Изправи шишенцата едно по едно и ги подреди в права линия. Извади две четки и ги сложи на пода, като през цялото време, докато работеше, тихо си тананикаше.

После забеляза празния съд и си спомни, че крановете в банята и в кухнята не работеха. Водата към къщата вероятно е била отбита още преди години.

Джил се замисли за момент. После бръкна в спортната чанта и намери кутия с ябълков сок, който бе купила край пътя преди два дни. Отвори го и започна да го излива в пластмасовия съд.

После се сети за Мег и престана, преди кутията да се е преполовила.

— Искаш ли да пийнеш, скъпа? — попита тя.

Едва сега си даде сметка, че Мег не беше спирала да плаче, откакто я беше плеснала през лицето. Бузата й бе станала аленочервена. По лицето й се стичаха сълзи, а виковете й отекваха из празната къща.