Спря за момент, с лопата в ръка, и се замисли за починалия си съпруг. Чарли Кристенсен й беше донесъл щастие, на което тя никога не се бе надявала в живота си. Чарли бе нейната живителна светлина. Нищо чудно, че без него светът нямаше достатъчно слънце, за да отгледа едно бедно цвете.

Дори сега й беше странно да си помисли, че такъв безгрижен човек може да бъде толкова съвестен в работата си.

Чарли беше философ по професия. Оглавяваше катедра в „Джон Хопкинс“, бе публикувал няколко фундаментални труда, включително и задълбочено изследване на младите години на Хегел.

Въпреки това Чарли, макар и известен, и като такъв търсен за лекции и като гост професор в различни университети, гледаше на своята работа не по-различно от един водопроводчик или дърводелец. За него това бе просто начин за изкарване на прехраната. Чарли затваряше своите книги в петък следобед в четири и прекарваше уикенда в гледане на бейзбол ни мачове, печене на откритата скара пикантни свински наденички или в следобедни неделни разходки с кола из околността на Мериленд. Рядко изпускаше мач на „Скорците“. Изминаваше пеша почти километър до Мемориъл Стейдиъм и сядаше на горния сектор зад трета база.

Обноските му бяха непретенциозни, речта му — разговорна, хуморът му — земен и понякога грубоват. Беше възпълен дребосък, червендалест и плешив, с малки мустачки — първото нещо, с което привлече вниманието й. Запознаха се в асансьор в Сейнт Луис, където посещаваха различни конференции в един и същ хотел. Взаимно погледнаха картончетата с имената си и Чарли събра смелост да я заговори, като се пошегува за суровия студ в Сейнт Луис и за любимото си балтиморско време.

Две седмици по-късно сключиха брак.

По онова време и двамата бяха прехвърлили четирийсетте. Чарли беше загубил първата си жена, починала преди години вследствие на мултиплена склероза, и се бе примирил със скучния живот на самотен професор. Цъфна като роза там направо в онзи асансьор и след първата вечер на конференцията усмивката не напусна лицето му.

Живяха заедно четиринайсет години. Чарли работеше в „Джонс Хопкинс“ и използваше всяка възможност да пътува с новата си жена до Големия каньон или друга природна забележителност. Бракът им бе един безкраен празник. Близостта им зад усмивките беше неизмерима и съвместното им щастие им се струваше незаслужено.

После внезапно Чарли почина от инфаркт и госпожа Кристенсен остана вдовица в старата къща в Роланд Парк, обичана от многото си приятели и най-вече от съседските деца. Те често прекъсваха работата й в градината, с която си убиваше времето, и получаваха сладки и лимонада, а от време на време за награда и по някой и друг безплатен съвет.

На този ден две от тези деца — Дела Сноу и нейният по-малък брат Рей, децата на агронома, който живееше по-надолу на същата улица, прекосиха бавно моравата, за да погостуват на госпожа Кристенсен. От необичайната за сезона горещина движенията им изглеждаха някак нереални. На лицата им бе изписано типично за всички деца очакване и любопитство. За госпожа Кристенсен децата бяха като отворена книга.

— Добър ден, Дела — каза тя. — Изглеждаш невероятно свежа и хубава за тази горещина. Реймънд, ти грижиш ли се добре за сестра си?

Момченцето беше срамежливо и не отвърна нищо.

— Какво мислите за градината ми? — попита госпожа Кристенсен с въздишка и смъкна широкополата си шапка, за да избърше челото си с кърпичка. — Такова прекрасно слънце и нито едно цветче да му се наслаждава. Защо не може майката природа да ни прати слънце точно когато ни трябва? Миналата година тази градина беше едно гробище на цветя и нищо повече.

— Моята учителка щеше да каже, че е време да се покаем за греховете си — каза малкото момиче със сериозно изражение.

Госпожа Кристенсен погледна детето. Дела беше интелигентно и мило момиче, въпреки че обикновено се държеше доста строго с по-слабото си братче.

— И ти ли така смяташ, скъпа? — попита вдовицата.

— О, не — отвърна детето. — Аз снощи си се покаях. И Рей също. Ние винаги се покайваме, когато си казваме молитвите. Сигурна съм, че се покайвахме и цялата минала година. А както знаете, това не помогна с нищо на вашите цветя.

Госпожа Кристенсен се усмихна. Тя не искаше да поощрява агностицизма на Дела, тъй като нейната учителка от неделното училище живееше само на една пресечка от тях и същата тази събота щеше да присъства на един пикник, където беше поканена и госпожа Кристенсен. Нямаше смисъл да ги отчуждава от онази жена, която и бездруго имаше лоша слава и много приятели често я обсъждаха заради лошия й характер.

— Ако вие двамата не получите по глътка лимонада, ще повехнете като моите цинии — каза тя. — Рей, помогни на старицата да се изправи и ще влезем вътре. Там е хладно.

Момчето, едва седемгодишно, протегна ръка и госпожа Кристенсен се престори, че силата му й помага да се изправи. Усети бодване в горната част на бедрото, което доскоро се появяваше само в лошо време. Годините не прощаваха. Тя си помисли за Чарли и се усмихна. Където и да бе, нямаше да минат много години и тя щеше да отиде при него.

Децата тръгнаха след нея към къщата, когато недалече от тях спря една голяма кола, от която излезе някакъв непознат. Госпожа Кристенсен го проследи с поглед как се качва по пътеката към предната порта. Беше висок мъж по панталони и спортна риза. Носеше куфарче и някаква голяма книга, която приличаше на регистър или том от архив.

Мъжът им се усмихваше. Тя го изчака с децата до себе си.

— Госпожа Кристенсен? — попита той, засенчвайки очи заради яркото слънце.

Тя кимна неопределено, като се питаше какво ли търси тук този човек. Ако не беше спортната риза, щеше да го помисли за някой застраховател.

— Госпожа Холи Кристенсен? — добави той, докато й протягаше ръка.

Тя се здрависа с него и го погледна в очите.

— Преди време госпожица Холи Флеминг — добави той.

Тя повдигна вежди.

— Това беше много отдавна.

— Не ми беше лесно да ви открия — каза той. — Казвам се Калвин Уедърс. Имам няколко въпроса към вас. Отнасят се за една личност от миналото. Някой от Джоселин, Илинойс. — Той погледна Дела и добави: — Едно малко момиченце.

Холи го изгледа продължително над главите на децата, след което го покани в къщата.



След десет минути децата вече си бяха отишли, Кал Уедърс седеше на дивана във всекидневната, където четиринайсет години Холи Флеминг бе седяла с Чарли Кристенсен. На масата пред него беше оставена чаша недокосната лимонада. Погледът в очите му беше сериозен.

В скута на Холи беше томът със снимките от отдела за детска социална помощ в Илинойс, отворен на страницата със снимката на Джил Съндбърг. Холи си беше сложила очилата за четене, за да я разгледа добре, но вече ги беше махнала. Никак не й беше трудно да разпознае Джил.

— Мислех, че повече никога няма да видя това лице — каза тя.

— Вероятно сте го виждали стотици пъти, макар и без да го разпознаете — каза Кал Уедърс. — Като голяма тя е знаменитост.

Холи вдигна поглед от тома.

— Затова ли сега искате нещо от нея? — попита тя.

— По-добре е да не знаете — отвърна той. — Да речем, че се намира в опасност. Може да се окаже, че съм в състояние да й помогна. Но животът й като голяма не ми дава необходимите ориентири. Надявам се, че вие ще си спомните нещо за детството й, което ще ми бъде от полза.

— Аз бях служителката от „Детски социални грижи“, която я прие — каза тя. — Този ден работех с някакъв човек… не мога да си спомня името му. Бяхме изпратени в една къща в Саут Сайд, защото момиченцето не беше ходило на училище. Намерихме я вкъщи съвсем сама. Майката и любовникът й изчезнали от града преди известно време. Всъщност няколко седмици по-рано. Момиченцето останало само в къщата. Онова, което ме учуди, бе, че дълго време тя бе успяла да заблуди всички. Хранела се, обличала се и ходела на училище, все едно че всичко било наред, въпреки че майка й я напуснала и тя останала сам-сама на света. Друго дете веднага би изтичало при съседите да каже, че майка му е заминала. А тя си е давала вид, че нищо особено не се е случило.

Възрастната жена въздъхна.

— После, разбира се, се отчаяла. Престанала да ходи на училище. По свой детски начин вероятно частично бе загубила разсъдъка си. Никога няма да забравя погледа в онези очи. Беше като уловено в капан животно. Толкова невинна, така измъчена.

При спомена за това Холи се просълзи. Ръцете й нервно поглаждаха снимката в регистъра.

— Била е подложена на жестоко насилие — каза тя. — Физическо и сексуално. Дори докторът се разстрои. Не можахме да намерим майката, така че не узнахме никакви подробности. След като я настанихме в приюта, тя остана безмълвна в продължение на осем месеца. Аз я посещавах всяка седмица. Не можах да я накарам да каже нито дума. Представляваше ужасна гледка. Криеше се някъде дълбоко в себе си, а на повърхността имаше само една маска. Красива мъничка руса маска без душа.

Кал не каза нищо. Виждаше, че Джил Съндбърг бе направила огромно впечатление на Холи Флеминг. Помисли си, че обратното по всяка вероятност също е истина, защото Джил бе взела фамилното й име за свое.

— После — въздъхна Холи — тя излезе от черупката си. Или поне привидно. Започна да говори. Вземаше участие във всички обичайни дейности. Оцеляваше в обстановката на приюта. Работата й в училище беше нормална. Тестовете й за интелигентност показаха някакви астрономически резултати — това си го спомням. Но психологическите тестове разкриха последствията от насилието, както и някои органически, а може би и вродени проблеми. Тя изобщо не беше нормална психически. — Холи поклати глава, докато се взираше в снимката. — Преместиха ме година след като се запознах с Джил — продължи тя. — Не можех вече да ходя толкова често в Джоселин. По веднъж на месец или на месец и половина. Наблюдавах я как расте. Колкото по-голяма ставаше, все повече се разхубавяваше. Но всеки път, когато я виждах, се криеше все по-дълбоко в черупката си. Страхът беше изчезнал, ужасът… но онова, което се беше появило на негово място, беше още по-лошо. Виждала съм много деца, засегнати по този начин от продължително насилие. Но при нея беше още по-непоносимо, защото беше толкова красива. Разбирате ли, тя просто не беше на себе си. Сигурна съм, че иначе щеше да бъде много добър човек…