— Извинете — каза той с школувана усмивка. — Съществува ли практика да се правят снимки на възпитаниците на щатските приюти за сираци?

Възрастната жена вдигна поглед и се намръщи.

— Разбира се — отвърна тя, а енергичният й отговор опроверга болнавия й вид.

Кал се замисли за момент.

— Бих ли могъл да намеря тези снимки тук? — попита той.

— Просто погледнете в последния том на всяка поредица — каза тя. — Опитахте ли?

— Сега ще го направя — отвърна Кал с усмивка. — Благодаря ви много.

Върна се при своя ред с томове, като се опитваше да овладее забързаните си крачки. Започна да отваря томовете един по един, докато накрая стигна до този със снимките.

Сви устни. Имаше снимки, наистина, но не индивидуални. Това бяха групови фотографии на възпитаниците по класове и сгради.

— По дяволите! — възкликна той, като се придвижваше бавно към масата с отворения том в ръце.

Седна и започна да отгръща страниците. На снимките се виждаха групи от по четирийсет-петдесет момичета, понякога и повече. Неясни безстрастни лица отпреди двайсет и пет години. Беше трудно да бъдат различени едно от друго. Институцията сякаш бе изтрила човешкия им облик, оставяйки празни погледи, озадачаващи и потискащи.

Кал разгледа внимателно снимките една по една, като напрягаше зрение да различи лицата в отделните редове, без да пропуска нищо. Оглеждаше формата на носа, брадичката, веждите — всичко, което би могло да му се стори познато.

Минаха трийсет минути, после четирийсет и пет. Умората от безсънната нощ започна да го оборва. Очите му пареха. Подозираше, че напразно си губи времето. Беше изминал целия път дотук заради една дума, която приличаше на следа, но можеше и да не означава нищо. Може би Джоселин бе име на момиче, приятелка на Джил от едно време, както предположи приятелят му от ФБР. Или героиня от някакъв разказ, който бе чела. Или просто име, което й харесваше без някаква специална причина…

После изведнъж дъхът му секна. Той притегли тома по-близо до себе си. Това бе архива на новите момичета от 1955 година. Третия ред, петото момиче отдясно…

Беше Джил.

Шест-седем годишна, не повече. Но Кал я позна незабавно. Как можеше човек да сбърка тези очи с техния изразителен поглед, излъчващ недоверчивост и самота? Това бяха същите очи, които се взираха в неговите с тържествуваща чувственост, след като двайсет години живот бяха превърнали Джил в опасен хищник. Но на снимката те блестяха с детска уязвимост. Тя беше ново момиче; беше плаха и неуверена в непознатата обстановка.

За малко да изкрещи от възбуда. Овладя се, взе химикалката, записа си годината, класа, номера на тома и страницата.

Погледна списъка най-долу.

„Трети ред: Фанинг К., Айдън Б., Клайн К., Холцман Дж. Фелоус К., Айзъксон С.“

Кал разтърка очи. Тъй като фамилия Флеминг нямаше, той трябваше внимателно да преброи имената от началото на реда:

„Гейбъл Дж., Хойзър С, Хемфил М., Рог Д., Орландо К., Съндбърг Дж.“

„Съндбърг Дж.“

Ръката на Кал затрепери от вълнение. Безличното име изглеждаше необичайно, когато се приложеше към обсебващото лице пред него, лице, познато по целия свят.

С пръст на страницата, където беше разположена фотографията, Кал започна да преглежда тома за други снимки на същото момиче, в същата група или в някоя друга. Снимките бяха подредени по години. Успя да намери втора фотография на Джил, една година по-голяма, в различна група. Продължи със следващата година и там я намери в една по-голяма група, този път вече на осемгодишна възраст.

С всяка снимка лицето й ставаше все по-непроницаемо, по-безизразно. Празнотата на приютския живот изтриваше първоначалния й характерен израз. Изглеждаше логично. Сираците не бяха сред щастливите млади хора. Не се очакваше да си изразяват чувствата на снимки.

Но и на трите снимки тя беше красива. Кал почувства как Джил запленява сърцето му в детското си превъплъщение. Крехка руса нимфа, разцъфтяваща своенравно в безплодната сива почва на приюта.

След третата година не откри други снимки. Записа си номерата на страниците за справка и после прегледа списъка по азбучен ред на възпитаниците.

На името Съндбърг имаше съвсем кратко сведение.

„Съндбърг Джил. Приета 15/10/55. Възраст — 6 години. И — секция. Брискоу Хаус, Джоселин. Майка С. Съндбърг, местонахождение неизвестно. Баща неизвестен.“

Архивът даваше някои основни подробности за физическите й характеристики, включително и кръвна група. Бяха изброени няколко детски заболявания. Бяха приложени резултатите й от тестове за интелигентност. Кал отвори широко очи, когато видя коефициент на интелигентност 160.

Имаше и някаква неясна бележка, нещо като стенография, което привлече погледа му: „TRV 145,146“.

Той си помисли за старата дама на бюрото, която, изглежда, беше добре запозната с тези архиви. Взе тома и се приближи към нея.

— Тук е записано нещо за една възпитаничка от щатски приют — каза той. — Не го разбирам.

— Какво пише точно? — попита дамата.

— TRV 145,146.

Старата жена кимна.

— Това означава физическо и сексуално насилие — поясни тя. — 145 е физическо, 146 — сексуално. — Тя се усмихна. — По онова време не обичаха да назовават нещата буквално. Сега просто го записват и толкова.

Кал й благодари и се върна на масата си.

След още няколко незначителни бележки, сведенията за Джил Съндбърг внезапно свършваха.

„Възпитаничката избягала от попечителство 4/60 гласеше текстът. Местонахождение неизвестно.“

Кал Уедърс се облегна назад и въздъхна. Значи Джил бе избягала. Нищо чудно. Дори и като момиче тя не е била тип, който може да си пропилее живота в приют.

За момент Кал се почувства раздвоен между въодушевлението и обезсърчението. Предчувствието му се бе оказало вярно Той беше намерил Джил, дори бе видял образа й в сърцето на собствената й праистория. Но отново я беше загубил. Годините след пребиваването й в щатския приют бяха като Средновековието. Местонахождението й от бягството до постъпването й на работа в „Континентал Продъктс“ единайсет години по-късно бе загадка. Нямаше време да се опитва да тръгне по следите й през това мрачно десетилетие.

И все пак, може би тези липсващи междинни години изобщо не съдържаха ключа за личността на Джил. Може би този ключ трябваше да бъде открит в детството й. В приюта или по-точно в причината, която я бе довела тук.

Това бе последната диря, която му оставаше. Без нея се озоваваше там, откъдето беше започнал.

Върна се към началото на личния й архив.

„Социален работник: Н. Флеминг.“

Кал се усмихна. Значи ето откъде си беше взела името.

Стана, върна се при слабата възрастна жена на бюрото и попита:

— Имате ли справочник по години на социалните работници? Имена, адреси?

Възрастната жена се усмихна.

— Имате предвид справочник на служителите? — попита тя. — Той не е тук.

Кал се намръщи.

— Къде да го потърся? — попита той.

— В компютъра на горния етаж — отвърна жената. — Ще ви покажа. Сама съм програмирала този файл.

Кал се усмихна, докато й помагаше да бутне назад стола си. Този ден бе пълен с изненади.

69

Ню Йорк

Джордан Лазаръс зашлеви Барбара Консидайн през лицето.

Ударът бе така добре премерен, че Барбара политна назад и се строполи на дивана в собствената си всекидневна на апартамента си на Парк Авеню. В ъгълчето на устата й се появи кръв. На приглушената светлина бузата й изглеждаше алена.

Тя впери поглед в него с широко отворени очи.

— Къде е тя? — попита той и пристъпи напред. — Къде е?

Барбара не каза нищо. В очите й се четеше смесица от страх и упорство.

— Каква е ролята ти във всичко това? — попита той и протегна към нея вестника с нейния почерк в полето. — Издевателстваше ли над нея? Стараеше ли се да я подтикнеш към нещо подобно? Не се опитвай да отричаш. Виждам го изписано на лицето ти.

Той сведе поглед към нея, а в очите му презрението и тревогата се бореха за надмощие. До този момент никога не бе изпитвал омраза към Барбара, но тази вечер я виждаше като отявлен враг. А изражението на лицето й, маниакално, предизвикателно, засилваше омразата му.

— Затова се появи на пресконференцията, нали? — попита той. — Затова почна да си тикаш носа в нашия живот. Искаше да я изкараш от нерви, нали? Да й внушиш определени мисли. Вече си ми ясна. Не се опитвай да отричаш.

Барбара поклати глава. Големите тъмни очи не се откъсваха от Джордан, изпълнени със страх, но втренчени.

Той посочи към вестника.

— Не съм казал на полицията чий е почеркът — поясни той. — Аз единствен знам. Но важното е, че знам, Барбара. Ти не можа да ме заблудиш. Ако нещо се случи с жена ми или с детето ми, ще знам кого да държа отговорен.

Той пристъпи напред и я сграбчи за раменете.

— Ако не я намеря навреме — заплаши я той, — ще те убия.

Лицата им бяха съвсем близко едно до друго. Усещаше познатия мирис, чувстваше плътта й. Това бе жената, която бе държал в обятията си безброй пъти, жената, на която се бе доверявал, към която бе изпитвал съчувствие и на която смяташе, че дължи щастието си. Но тази вечер физическата й реалност изглеждаше забулена от фалша й.