Элизабет Гейдж - Интимно

Чикаго

Къщата беше празна и през изминалите шест години си беше все такава.

Последните й обитатели преди близо два месеца бяха натрапници — две двойки тийнейджъри, които пиеха бира и се опипваха на стар дюшек в по-малката спалня. От тази вечер останаха пет бутилки бира, няколко петна, по-скоро доказателство за притеснение, отколкото за удоволствие, и шепа фасове.

През последните няколко години подобни групички търсеха подслон в къщата, в началото доста по-рядко. Доказателствата за техните кратки срещи в празните стаи бяха разхвърляни върху по-раншните, оставени от последните истински обитатели на това място — едно социално слабо семейство, което се бе нанесло преди седем години и бе останало година и половина. Това семейство включваше баща, който прекарваше повечето дни в търсене на работа, майка, която понякога вземаше пране, и две малки момиченца.

Двамата родители пиеха много, както личеше от разхвърляните из къщата бутилки от водка и джин, от няколкото бирени бутилки, които не принадлежаха на по-късните посетители на юношеска възраст и още повече — по счупеното огледало в малката баня на горния етаж, двете врати долу, отваряни с ритник — кракът на бащата лесно проникваше в евтиното дърво, и, разбира се, пружините на двете легла.

Ако кухненските шкафове все още пазеха ехото от неудобни разговори и завалени приказки, винаги на ръба на насилието, старите столове и досега чувстваха напрегнатата топлина на телата, които живееха на ръба на отчаянието. Стените, заети сега от паяжини и мазни петна, все още чуваха гласове, които се извисяваха с омраза, и скандали, които никога не секваха.

Леглата пазеха отпечатъците на прелюбодеянието, не само невинното притискане на юношески тела напоследък, а на възрастен мъж върху собственото му дете, пръхтящ в мрака, предпазлив да не събуди спящата майка; ръмжене, тихо и заплашително: „Ще си изпатиш, ако някой разбере“. А години преди това в същата тази стая гласът на друг баща, налегнал друго дете.

През своя четирийсет и пет годишен живот малката къща бе чувала многократно тези звуци. Звуци на потайно удоволствие и на вина. Тя беше чувала и звуци от побой, топуркането на малки крачета, които се опитват да избягат, ужасените викове на немощни гласове, докопани от ръката на бияча.

И неизменно тези безмълвни стени го знаеха отлично, алкохолът бе неделима част от реквизита. Алкохолът бе дозата, която превръщаше любовта в насилие, самотата в кръвосмешение, безсилието в злина и жестокост. Стаите бяха видели безброй бутилки, пресушени от нетърпеливи устни и после захвърлени. Бутилки от долнопробни джин и водка, бутилки от евтино ръжено и бърбън, и по-рядко скоч. Стотици бутилки бира от долнопробен малцов алкохол или евтино калифорнийско вино… Всички те бяха неми свидетели на тайната, в която човешките същества давят гнева си и от която черпят своя кураж.

Другите следи, оставени от възрастни в къщата, говореха за монотонно ежедневие и за тихо отчаяние: списанията, разлиствани с разсеян поглед, които винаги разказваха едни и същи истории; вестникът, прегледан набързо за някакви покупки или за работа в обявите „търси се“ и после използван за пренасяне на утайка от кафе до кофата за боклук или поставян под купата с вода за кучето.

Но следите от децата, някога заклеймявани като белези за неразбория, сега притежаваха церемониалното изящество на икони, тъй като бяха останали по стените и ъглите да разказват едва започнали сънища, фантазии и надежди за хубаво бъдеще и за един приветлив свят. Рисунки с боички по вътрешните стени на гардероби, малки драскотини по парапета, страници, изпаднали от отдавна забравени училищни тетрадки, късче хартия от статив, върху който някога акварелни рисунки бяха синтезирали детската представа за сигурност и блаженство.

Къщата се ползваше с привилегията да подслушва най-интимните човешки преживявания. Ако беше мислещо същество, много отдавна щеше да заключи, че човешкият свят е разделен на два типа коренно противоположни същества: децата, силни и приспособими в своята дарба да фантазират, и подвластни на страха, там, където е оправдан; и възрастни, докарани до мъчително отчаяние от загубата на собствената си невинност и изпълнени със страх от всичко, и най-вече от самите себе си.

Къщата беше стара и скоро щеше да бъде съборена. Единствените й обитатели понастоящем бяха паяци, мравки, молци, мухълът в мазето и баните и плесента, поникнала в забравени консерви с храна. Единственият декор се състоеше от стари издънени кресла със стърчащи пружини, две-три плесенясали книги на рафта, стара изтърбушена възглавница с копринена бродерия, изобразяваща Ниагарския водопад, и избеляла рисунка на усмихнат скитник на стената.

Но къщата, макар и лишена от интелект, бе надарена със собствен вид памет. Всичко в нея бе запазено срещу високата цена на разрухата. Възрастните бяха оставили зад себе си миризмата на манджите си, пиенето си, любенето си; звукът на разговорите си и жестоките си свади. Децата бяха оставили следи от своите надежди, от игрите си, от болката си. И къщата съхраняваше всичко това, археология от прах и боички, също като пръстените в дънера на много старо дърво, незрими за окото, което вижда само кората.

Освен това къщата бе надарена с търпение. Безпомощна да се намеси в страданията, чиито стенания слушаше в продължение на толкова години, тя търпеше. Наблюдаваше безмълвно и запомняше всичко, без да пропуска и най-малката подробност.

Сега къщата бе в заника на живота си. Собствената й разруха бе част от самата й конструкция. От време на време дървените плочки от покрива падаха като есенни листа. Вятърът, който проникваше между цепнатините, сега свиреше по-силно, също както някога смехът на децата бе част от младостта й.

Тази вечер къщата спеше в благоуханието на топлата априлска нощ, особено благодатна за мухъла по ъглите и също толкова неприязнена за прогнилите греди под стрехите.

После нещо се случи.

Някакъв звук отекна из стаите, като счупен клон, паднал в безлюдна гора. Беше глух стон на старо дърво, последван от рязко тупване и след това изскърцване на дъска от пода. Старата мрежеста врата на страничния вход, увиснала на една упорита панта, беше откачена и вътрешната врата отворена със сила.

Разнесоха се звуци от влизане, леко шумолене на плат, който се търка в дърво, на обувки по мръсния под. После звук от оставяне на дете.

И след това женски глас.

— Постой там за минутка, скъпа.

Тихо шумолене от събличане на палто, хвърлено на плота, който преди два месеца бе крепил тялото на момиче, целуващо своя приятел в мрака на съботната вечер.

Последва въздишка. И отново женски глас.

— Успяхме, Мег. Вече сме у дома.