— Как стана? — попита той.

— Оня нямаше габарити — отвърна шофьорът на цистерната, сочейки към един пълен човек, очевидно работник във ферма, който седеше мрачно до платформата. — Вече притъмняваше. Карах си според ограничението и точно щях да го задмина, когато той взе, че наби спирачките. Преди да усетя, го натресох.

Лайънел си записа данните от шофьорската книжка и регистрационния номер и на другия шофьор. Документите си му бяха в ред, само че му липсваше стикер от последния преглед.

— Покажете ми застрахователния си картон — обърна се той към шофьора.

— Ами той ми е вкъщи — каза фермерът. — Обикновено не го държа в камиона, щото…

Лайънел точно слушаше как мъжът го лъже, когато забеляза трима души, които стояха отстрани до платформата. Имаше някакъв млад мъж в моряшка униформа, с късо двуредно палто и една бременна жена, която носеше бебето си в раница. Изглеждаха окаяни и прашни.

— Кои са? — обърна се Лайънел към шофьора.

— Стопаджии — отвърна мъжът. — Взех ги след Елмайра. Отиват в Ири. Матросът трябва да се върне на кораба си. Смятах да ги закарам.

— Знаете, че е противозаконно да се возят стопаджии, нали? — попита Лайънел някак унило.

— Ясно — отвърна фермерът. — Само че жена му е бременна, нали виждаш? И с това бебе. Не съм без сърце, я. Нали разбираш?

Този разговор не попречи на Лайънел да си свърши пряката работа. Той санкционира шофьора за пътуване без документ за застраховка, за това, че превозното му средство не е минало на преглед и че пътува без габарити. Даде му призовка с дата, на която да се яви в съда. После се обърна към шофьора на цистерната, прегледа застрахователния му картон и посочи към стопаджиите.

— Те бяха ли в камиона, когато се блъсна в него? — попита той.

— Май че да — отвърна шофьорът. — Макар че не ги видях. Боже, да не вземе да им хрумне да съдят компанията ми. Това ще ме съсипе отвсякъде.

Лайънел остави шофьорът да чака камиона, който щеше да го изтегли, и се приближи до моряка и жена му.

— Някой от вас да е ранен? — попита той.

Те поклатиха глави. Матросът, русокос младеж с флотска подстрижка, изглежда нямаше нищо против да си побъбри с Лайънел. Жена му, простовато същество със сплъстени тъмни коси, пепеляв тен и поглед, в който се четеше неприкрита омраза към полицаите, стоеше по-назад. Беше в напреднала бременност, поне в седмия или осмия месец. Но мрачния й поглед му пречеше да й съчувства особено.

— Накъде сте тръгнали, матрос? — попита Лайънел.

— Флотска база на остров Преск в Ири — отвърна матросът. — Имам заповед да се явя там до шест часа утре сутрин.

— Защо пътувате на стоп? — попита Лайънел, хвърляйки поглед към младата жена. — Не е ли уморително за съпругата ти?

— Щяхме да вземаме влака — отвърна матросът. — Но парите ни свършиха още в Сиракуза. Аз вече закъснявах, тъй че решихме да тръгнем така.

— Мога ли да видя някакъв документ за самоличност?

Матросът му подаде флотската си лична карта. Снимката не беше добра, а и падащият здрач му пречеше да го разпознае. Но Лайънел видя, че е в ред.

— Защо жената и детето са с теб? — попита той. — Те не са длъжни да присъстват, когато се представяш, нали?

— Марси работи наблизо — отвърна матросът. — Бяхме на гости у чичо ми във Върмонт.

Лайънел изгледа последователно мъжа и после жената. Бебето на гърба й спеше дълбоко. Жената изглеждаше уморена и мръсна. Миришеше силно на пот, на прахоляк и на нещо, което би могло да бъде чесън. Бавно пристъпваше от крак на крак, за да люлее бебето.

— Добре ли се чувствате, госпожо? — попита той. — Да сте наранена?

Тя му отвърна с мълчание, толкова враждебно, че той отново се обърна към съпруга.

Помисли си дали и на нея да й поиска документ за самоличност, но реши, че няма смисъл. Това бяха бедни, неуки хора, ощетени от съдбата, без образование или някакво бъдеще.

— Сигурни ли сте, че никой не е ранен при катастрофата? — попита още веднъж Лайънел.

— Ние почти не я усетихме — отвърна матросът. — Марси и бебето спяха. Дори не се събудиха.

— Ще ви закарам до следващия град — каза Лайънел. — Но ще трябва да се обадите на чичо си и да му кажете да ви прати телеграфически някакви пари. Пътуването на стоп е незаконно.

— Да, сър. Ще го направя, сър.

Лайънел прати фермера да си върви с трите призовки, пожела успех на шофьора на цистерната и откара матроса и жена му до най-близкия град с телеграф. По пътя матросът не спираше да бъбри на диалект за службата и за бъдещето си. От време на време жената казваше нещо на съпруга си с тих хленчещ глас. Бебето беше изключило от света и не издаде нито звук.

От мига, в който се качиха, задната седалка на патрулната кола започна да мирише и колкото се приближаваха към града, ставаше все по-зле. Беше миризма на застояла пот и чесън, толкова силна, че на човек можеше да му призлее. Лайънел беше доволен, че се отърва от тях. Когато влизаха в пощата, матросът му стисна ръката, но жената му хвърли само един последен, изпълнен с подозрение поглед, който бедните хора така често пазят за полицаите. Едва когато я видя на светлината, Лайънел забеляза синината на бузата и подутия й нос.

Значи общителният матрос налагаше жена си. Е, не можеше да се разправя с това толкова късно вечерта. Нека жената се оплаче на полицията в Пенсилвания, ако въобще й хрумне подобно нещо. Лайънел не можеше да опази всички.

Лайънел се прибра у дома няколко минути след девет. Жена му го очакваше с нетърпение. Любиха се — децата винаги спяха по това време — и после полежа до нея, преди да стане и да изпие една бира.

Наслаждаваше се на свежото тяло на съпругата си, на откровената нежност, с която се любеше с него. Веднъж или два пъти в съзнанието му се мярна противният образ на нечистоплътната жена на матроса. Той благодари на бога, че неговата не изглежда така.

В десет и половина хапнаха заедно и той седна да поговори с жена си за един роднина, който създаваше проблеми на семейството. Лайънел даде своя съвет тактично и сериозно и тя му беше признателна.

Час по-късно вече си бяха в леглото. Лайънел най-много обичаше да си легне до жена си, да я прегърне, тя да се сгуши в обятията му и така да заспят. Харесваше топлината на тялото й, усещането, че му се доверява напълно.

Още преди полунощ потъна в дълбок сън.

Едва в три часа призори образът от сънищата му се свърза с винаги будната част от съзнанието му и го накара да седне в леглото.

— Какво има, Лайънел? — попита сънено жена му, търкайки очи.

— Нищо, скъпа — отвърна той. — Трябва да проведа един телефонен разговор.

Краката му го отнесоха в кухнята по-бързо, отколкото очакваше. Пръстите му бяха удивително вдървени, докато набираше номера.

Сержантът на нощно дежурство вдигна след две иззвънявания.

— Обажда се Круз — каза Лайънел. — Намери веднага Търуилиджър. Мисля, че тази вечер видях жената, обявена за всеобщо издирване.

— Към колко часа? — попита сержантът.

— Някъде около шест и половина. Едва сега съобразих. Тя изглеждаше съвсем различно. Беше се направила на бременна. С тъмна коса. По дяволите!

— Четири без десет. Щом го намеря, ще ти се обади.

Лайънел седеше в кухнята и проклинаше мудността, с която бе разпознал госпожа Лазаръс. Сега, като се замисли отново за кратката среща на шосето, той си даде сметка, че през цялото време бе усещал нещо странно у младата жена. Някакъв детайл в поведението й, някаква скрита грация в стойката й, несъответстваща на образа, който така блестящо изграждаше.

Когато телефонът иззвъня, Лайънел разказа на сержант Търуилиджър за двойката стопаджии и за мястото, накъдето се беше отправил младият матрос. Веднага бе пуснат бюлетин за всеобщо издирване. Като предпазна мярка пътни и местни полицаи бяха вдигнати по тревога в околностите на всички военноморски бази в радиус от хиляда мили.

Лайънел Круз остави своята спяща жена и се включи в издирването. Не беше на място, когато матросът бе спрян рано сутринта, но пристигна за час. Беше същият млад човек, нямаше съмнение. Лайънел придружи сержанта, който отведе младежа в едно помещение на полицейското подразделение.

— Матрос, можеш да си докараш сериозни неприятности — каза сержантът. — Съветвам те незабавно да ни кажеш цялата истина, освен ако не искаш да свършиш във флотския арест.

Матросът изглеждаше изплашен.

— Тя ми даде сто долара. Каза, че бягала от съпруга си. Изглеждаше така, сякаш здравата я беше загазила. Викам си, защо пък не? Сто долара са много пари.

— Когато тръгна с теб така ли изглеждаше, както вчера на шосето? — попита Лайънел.

Матросът кимна.

— Имаше бая окаян вид. С тая бременност. Пък и миришеше лошо. Ама вие го знаете.

— Колко време останахте заедно? — попита сержантът.

— Един ден и една нощ — отвърна морякът. — Снощи спахме в някакъв мотел в Уотъртаун.

— За какво си говорехте? — попита Лайънел.

— Не си говорехме — отвърна матросът. — През цялото време не обели и две думи. На няколко пъти се опитвах да подхвана разговор, но тя ме отряза. Имаше лош поглед. Хич не съжалих, когато се отървах от нея. Пък и тази миризма…