Рой Инглиш се усмихна, когато чу за майсторството на Джил в измамата. После се облегна назад и притвори очи. Джордан наблюдаваше как той се опитваше да се съсредоточи. Мина цяла минута, после още една.

— Караше добре яхта — каза Рой Инглиш.

Джордан трябваше да потисне болката, която го прониза при тази реплика.

После Рой Инглиш въздъхна.

— Иска ми се да можех да ви помогна повече, но нищо друго не си спомням. Тя не споделяше обичайните неща за себе си. А аз бях твърде луд по нея, за да я проверявам. Миналото й не ме интересуваше. Разбирате ли? Когато до такава степен сте под въздействието на една жена, просто ослепявате. Виждате само онова, което е на повърхността.

Джордан се намръщи.

— Разбирам — каза той.

Двамата мъже станаха и си стиснаха ръцете.

— Ако си спомните нещо… каквото и да е… което може да бъде от полза — каза Джордан, — обадете ми се на този номер. Няма значение по кое време. — Той подаде на Рой визитна картичка с частния си номер.

Рой сведе поглед към нея и после повдигна вежди.

— Толкова ли е спешно? — попита той.

Джордан кимна.

— Мисля, че не разполагаме с много време.

— Желая ви успех — каза Рой.

Между двамата мъже се възцари мълчание, мълчание на разбиране. Те се бяха оказали твърде подвластни на хипнотичното въздействие на тази загадъчна жена, за да задават логичните, нормални въпроси за произхода й, за собствения й живот. Това отсъствие на интерес бе коствало твърде много на Рой Инглиш по време на връзката му с Джил. А сега цената, която трябваше да заплати Джордан Лазаръс, бе още по-висока.

С тъжна усмивка на съчувствие Рой изпрати Джордан от кабинета си.

На излизане Джордан отново погледна фотографията със семейството на Рой Инглиш.

Нямаше как да не забележи, че младата жена на снимката имаше лека, но безспорна прилика с Джил Лазаръс.

64

Нюйоркската щатска магистрала

3 април 1980 г.

Лайънел Круз работеше като пътен патрул на Нюйоркската щатска магистрала от шест години и половина. Беше амбициозен полицай, завършил Нюйоркската полицейска академия със степен по криминология и бе изкарал с отличие курса за патрули.

Баща му беше участъков полицай в Олбъни, а един от тримата му братя, Родни, също работеше като щатски пътен патрул извън Рочестър.

Лайънел бе най-малкият в семейството и най-умният. Баща му вече го притискаше в края на следващата година да кандидатства за чин лейтенант. Лайънел се затрудняваше да обясни на възрастния човек, че той си харесва работата като щатски патрул. Обичаше да кръстосва пътищата и магистралите сам в патрулната кола, обичаше прекия контакт с хората, особено когато можеше да им помогне. Дори любителите на високите скорости, които го гледаха мръсно, докато им вписваше нарушението, го изпълваха с иронична привързаност.

Лайънел Круз се притесняваше от началството и така си беше от самото начало. Може би това имаше нещо общо с властната личност на баща му или с надеждите, които семейството възлагаше на своите синове. Във всеки случай Лайънел изобщо не бързаше да се придвижва нагоре по служебната йерархия. Понастоящем той не бързаше с кариерата си, вършеше си съвестно работата, трупаше своя дял от отличия, но избягваше естествената стъпка да кандидатства за повишение.

Неговите началници не го разбираха особено. За разлика от колегите му по участъците. Те знаеха, че определен тип човек става полицай, за да чувства улицата под краката си, да се сблъсква с престъпника очи в очи, да помага лично на жертвата. Тези млади полицаи знаеха, че почестите не са най-важното. И че онова, което в известен смисъл определя истинското ченге, е липсата на професионална амбиция.

Именно в тяхната компания Лайънел Круз се чувстваше най-добре. Честно казано, искаше му се неговият пенсионирал се вече баща да си човърка градината и да престане да пришпорва синовете си. Но това, изглежда, бе твърде абсурдна надежда. Бащата в края на краищата искаше децата му да имат преимуществата, които на него му бяха липсвали. А заплатата на патрула в това отношение беше под всякаква критика.

Лайънел беше висок, хубав мъж, двайсети седем годишен, с топли сини очи, които не прилягаха на изсечените му черти и мускулестата му фигура. Имаше красива млада жена и две чудесни дечица — четиригодишно момченце и момиченце, още бебе. Вършеше си работата съвестно, беше щастлив у дома и мисълта за бъдещето го изпълваше с оптимизъм.

Само искаше баща му да разбере това.

Въпросната вечер в сряда Лайънел се движеше по магистралата близо до границата с Пенсилвания. Сутрешното кратко съвещание обикновено включваше обичайния списък от имена на търсени от полицията, съдебни постановления и профили на бегълци.

Днес обаче бе по-различно. Сержант Търуилиджър бе раздал на всички копия от някаква снимка. На нея се виждаше красива жена.

— Искам всички да си отваряте очите на четири за това лице — обяви сержантът. — Бъдете нащрек за евентуални бегълци. Наблюдавайте си колите под наем, автобусите и особено крадените коли. Просто се уверете, че не е тя, когато арестувате някого. Внимавайте с жените шофьори. Може да се окаже опасна, но засега не знаем.

Бе пристегнал колана си наперено.

— По всяка вероятност ще бъде с дете — продължи той. — Малко момиченце на около пет месеца. Внимавайте. Не искаме някоя от тях да бъде наранена. Никакви гонитби на високи скорости.

Той огледа събраните патрули.

— Правим услуга на един човек — каза той не без скрита неприязън в гласа. — Важна личност, оказвал съдействие на този участък. В знак на уважение към него всичко трябва да остане в пълна тайна. Само си отваряйте очите на четири. Ако я видите, тръгнете след нея и доложете незабавно. И най-важното, не се опитвайте да любопитствате коя е. Нашето задължение е да я открием, ако мине през района ни. Задачата ви не трябва да става обществено достояние. В никакъв случай.

Лайънел Круз веднага позна Джил Лазаръс. Той бе страстен читател на пресата и добър физиономист. Гордееше се с това свое качество и често удивляваше началниците си, като разпознаваше лицата на малко известни престъпници по снимки от полицейския архив, когато неговите колеги бяха безпомощни.

Лайънел се питаше защо ли полицията издирва прочутата Джил Лазаръс, съпруга на най-богатия човек в Америка, който предизвикваше всеобщо възхищение. Ако е имало отвличане, сержантът щеше да им съобщи и щеше да ги предупреди да бъдат въоръжени. Вместо това заповедта бе просто да я открият и проследят.

Какво беше направила?

По вестниците нямаше нищо за нея. Всъщност тази сутрин Лайънел беше прочел, че е на почивка с дъщеря си в Европа. Тогава защо нюйоркската полиция я издирваше?

Лайънел закрепи снимката на козирката над дясната седалка, за да може да я вижда. През деня на няколко пъти я поглеждаше. Джил Лазаръс бе невероятно красива жена. Лайънел обичаше своята съпруга заради свежестта и естествената чувственост на младостта. Но у госпожа Лазаръс имаше нещо, което се отличаваше с изключителен финес и елегантност, неприсъщи за обикновените жени. Някаква сложна, неподдаваща се на описание изменчивост — сякаш, взирайки се в чертите й, човек по-скоро съзерцаваше калейдоскоп от образи. Беше лице с много светлосенки и вероятно много тайни.

Присъствието му там върху козирката по особен начин придаде цвят на деня му, който иначе си беше порядъчно отегчителен. Прекара го в обход на магистралата, в спиране на шофьори, които караха с превишена скорост — повечето пътуващи за друг щат — или пък местни, които смятаха, че са го надхитрили. Притече се на помощ на пет-шест закъсали коли и заслужи благодарностите на отчаяните водачи, което отчасти компенсира явната неприязън на онези, които трябваше да глоби. Нито един краден автомобил не пресече пътя му цял ден, въпреки че чу по радиостанцията как двама негови колеги спрели близо до Джеймстаун едно откраднато комби вътре с двама майстори на банкови обири. Стигнало се до употреба на оръжие, заподозрените оказали съпротива при ареста и така нататък. Лайънел съжаляваше, че не е там.

В шест и половина вече почваше да се здрачава. Лайънел пътуваше бавно към едно градче близо до границата на щата, където имаше малък крайпътен ресторант за шофьорите на камиони. Там сервираха любимия му ябълков пай. Нямаше да свърши работа преди осем и щеше да се прибере у дома чак към девет. Тъгуваше за жена си.

Стомахът му вече бе започнал болезнено да се свива от глад, когато Лайънел внезапно попадна на произшествие.

Една цистерна беше ударила отзад откритата платформа на камион, натоварена със селскостопански инвентар и чували фураж. Магистралата бе осеяна със зоб. Имаше няколко човека, застанали тук-там и две-три спрели коли, очевидно зяпачи.

Бяха му необходими няколко минути, за да ги отпрати да продължат пътя си и да докладва за инцидента по радиостанцията. Нито едно от превозните средства не бе претърпяло някакви сериозни повреди, но шофьорът на цистерната беше бесен, защото го бяха забавили.

— Тази вечер трябва да стигна в Харисбърг — вайкаше се той пред Лайънел, като че ли патрулът можеше да му помогне с нещо, — иначе ще ми орежат половината надница. Боже…

Лайънел само кимна и си записа името му, докато преглеждаше шофьорската му книжка и регистрационния му номер.