След като агенциите за опазване на закона се включиха с пълна сила в издирването, пред тях се разкри едно още по-зловещо препятствие.

Началникът на контингента от нюйоркската щатска полиция, бе поискал от Джордан рутинна лична информация за Джил, включваща описание на здравословното й състояние, родители, образование и месторабота. Джордан му беше казал онова, което знаеше — че Джил е родена в Мериленд, че родителите й са починали, докато е била съвсем малка, че е отгледана от родителите на майка си, след което е учила в колеж в Мериленд и накрая е взела научна степен магистър по Бизнес администрация в щатския университет в Охайо. Джордан не знаеше къде е работила Джил, преди да стане изпълнителен помощник на Джесика Хайтауър. Не го интересуваше и затова не я беше питал.

Детектив Ланиер, прехвърлил петдесетте мъж, чието лице носеше циничното изражение, отпечатък на дълги години работа в полицията, извика Джордан сутринта, след като хората му бяха изпратени по задачи във връзка с издирването на Джил.

— Вашата съпруга ви е излъгала — заяви той безцеремонно.

— Направихме проверка в Мериленд. Раждането й не е отразено в регистрите на нито една болница там. Няма никакви данни за нея в гимназиите или в който и да е от университетите, които споменахте. Номерът на социалната й осигуровка е фалшив. Родителите на майка й, за които ви е разказвала, никога не са съществували. Лично аз много се съмнявам, че изобщо някога е стъпвала в Мериленд. Поне дотолкова, че да остави някакви следи.

На суровото лице на детектива се четеше скрито съжаление. Джордан Лазаръс, най-богатият човек в Америка и една от най-уважаваните личности в целия свят, не знаеше коя е собствената му съпруга.

Когато чу тези стъписващи новини, Джордан пребледня.

— А името, което е използвала за брачното ни свидетелство? — попита той.

Детективът поклати глава.

— Фалшиво — отвърна той. — Проверихме го в нашите компютри. Не знам коя е вашата съпруга, господин Лазаръс. Но съм сигурен, че не е тази, за която се представя. Защото тази личност не съществува.

Джордан пое дълбоко въздух.

— Е — каза той. — Това малко усложнява задачата ни, нали?

Детектив Ланиер се усмихна студено.

— Определено.

От този момент нататък загадката Джил се превърна във фокус на разследването заедно с настоящото й местонахождение.

И докато часовете се нижеха мъчително, изпълнени с напрегнато очакване и ужас, Джордан бе принуден да отчете факта, че в този момент, когато повече от всякога се нуждаеше от информация за личността на Джил — минало, характер, възможни реакции при стрес — на практика той бе с празни ръце. Даваше си сметка, че изобщо не познава своята съпруга.

И поради този пропуск по негова вина дъщеря му можеше да се окаже в опасност.

Тъй като всичко, което Джил бе разказала на Джордан за своето минало, бе лъжа и тъй като не бе научил почти нищо за нея, откакто бяха сключили брак, Джордан бе принуден да се върне към времето на тяхното запознанство.

Насочи детективите към „Хайтауър Индъстрис“, където Джил бе работила, преди да я срещне. Резултатите от това проучване не бяха от полза. Предишните служби, които Джил бе записала в личното сведение, предназначено за личен състав на „Хайтауър“ се оказаха абсолютно фалшиви. Джил бе заявила, че е работила в две други компании — една фирма за проучване на пазара в Делауеър и още една компютърна фирма в Калифорния. И двете бяха фиктивни. Препоръките в личния й архив, подписани от предполагаеми служители в личен състав на съответното учреждение, също бяха фалшиви.

Завеждащият Личен състав в „Хайтауър“, който бе наел Джил, вече не работеше в компанията. Беше се пенсионирал и сега живееше на плаваща вила във Флорида. Полицията го издири за броени часове. Каза, че си спомнял Джил заради славата й впоследствие най-напред като дясната ръка на Джесика Хайтауър и после заради брака й с Джордан. Но твърдеше, че няма спомен за обстоятелствата, при които е била назначена. Била от нисшите служители, каза той, и то много отдавна. Не съществувала обичайна процедура, поясни той, да се проверяват препоръките на всички бъдещи служители. А и представянето на Джил на стандартните тестове за интелигентност било толкова впечатляващо — нейният коефициент за интелигентност бил 160 — че той я наел без колебание.

От полицията благодариха на този човек и продължиха нататък. Историята му звучеше логично. Само че той не им каза цялата истина. Беше спал с Джил Флеминг в деня на нейното назначаване, в три часа след обяд в някакъв хотел в центъра. Способностите, които бе показала на тестовете за интелигентност, бяха нищо в сравнение с майсторството й на любовница. Нямаше да забрави този следобед до края на живота си и щеше да отнесе спомена в гроба си.

Не виждаше причина да го разкаже на полицията. Това нямаше да им помогне да я открият сега. А на него изобщо нямаше да му се отрази добре, това беше сигурно. Не и ако Джесика Хайтауър разбереше за тази история. Тя бе своенравна жена и ръката й наистина беше дълга.

На формуляра отличен състав на „Хайтауър“ Джил бе записала: „Родители Грант и Марта Флеминг от Шеридан, щата Кънектикът. Родена в болницата «Светото семейство» в Бангор, щата Мейн, на 22 февруари 1950 година. Посещавала училище в Мейн до втори клас, завършила гимназиалното си образование в Кънетикът и продължила да учи в университета в Рочестър, бакалавърска степен по бизнес. Не омъжвана. С две по-големи сестри, Джоселин и Алиса, омъжени“.

Всички тези твърдения бяха неверни. Грант и Марта Флеминг не съществуваха. Нито предполагаемите й сестри. Нямаше архив за средното й образование в Мейн или Кънетикът. В университетите в Рочестър изобщо не бяха чували за нея.

Джил беше нереална личност, крачеща измислица. Въпреки че сега бе известна в целия свят като съпругата на Джордан Лазаръс и беше давала интервюта пред стотици издания — въпреки че беше „домашно име“, известно едва ли не във всяко домакинство в буквалния смисъл на тази дума, — тя не съществуваше. Беше само профил, повърхност без дълбочина, непознаваема въпреки своята популярност.

Джордан се проклинаше, че не е проявил повече любопитство към нея, когато се запознаха и той попадна в плен на нейния чар. Щеше да бъде толкова просто да нареди на своите хората да я подложат на изчерпателна проверка. Как би могъл да използва тази информация сега! Но той осъзна с горчива усмивка, че именно нейното магическо въздействие бе притъпило любопитството му към миналото й и дори към собствения й характер. А това въздействие не беше единствено заслуга на Джил. То произтичаше от неизлечимата отчаяна любов, която изпитваше към друга жена, истинското лице зад маската на Джил, истинската тайна зад нейното очарование. Това бе собствения му неосъществим копнеж по Лесли, отразен чрез Джил, който го бе заслепил за истинската й същност. А самата Джил не само бе приела тази лъжа, тя съвсем преднамерено я беше подклаждала.

Тъй че тайната на фалшивия му брак, която вече бе причинила достатъчно беди, сега по ирония на съдбата отново се връщаше при него, за да го обсеби по този фатален начин. Той не можеше да помогне на полицията да открие съпругата му, защото не знаеше нищо за нея и никога не бе проявявал достатъчно любопитство, за да установи или научи нещо за личността й.

Почти си представяше как Джил се усмихва на себе си при мисълта за безпомощността на своя съпруг, докато бяга все по-далеч, устремена към загадъчната си цел. Знаеше, че Джордан няма следа, по която да тръгне. Неговото безразличие към действителната личност под измамната повърхност го лишаваше от възможността да я преследва.

Единствената диря, която извеждаше от тази привидна безизходица, можеше да дойде от самата Джесика Хайтауър.



Джесика се срещна на четири очи с Джордан и началника на неговия специален екип от детективи. След като й бе казано достатъчно за настоящото положение, за да разбере защо Джордан е толкова разтревожен, тя се съгласи да сподели онова, което знаеше за Джил, и да запази тайната на Джордан.

Показаха й личния формуляр, който Джил бе попълнила в „Хайтауър“ няколко месеца преди двете жени да се срещнат. Тя го виждаше за пръв път. Докато го проучваше, на лицето се изписа смущение, което не беше много по-различно от това на Джордан. Собствената й мания по отношение на Джил, започнала още от онова падане от коня, поставило началото на тяхната връзка, също бе притъпило любопитството й към миналото на младата й приятелка. Не знаеше нищо за онази част от живота й, освен че Джил — по нейни собствени твърдения — била сам-сама на света, без никакви живи роднини.

Но Джесика откри едно съответствие в досието, което предостави на детективите нова следа.

— Джил ми каза, че е работила в „Континентал Продъктс“ в Детройт, фирмата не фигурира тук в служебната й характеристика, но знам, че е истинска, защото наредих да проверят. Заемала е нисша длъжност. Някой си Харли Шрейдър й погодил номер и тя била уволнена. — Джесика се изкашля малко притеснено. — Знам къде може да бъде намерен господин Шрейдър — поясни тя. — Подразних се, когато Джил ми разказа своята история, и не съм го изпускала от очи.

Тя даде на детективите един адрес. Джордан сърдечно й благодари за отзивчивостта. И ако се питаше защо и откъде тя знаеше местонахождението на някакъв съмнителен административен служител на име Харли Шрейдър, той бе достатъчно тактичен да не зададе подобен въпрос. Беше наясно, че преди брака си Джил Флеминг бе означавала много за Джесика. Може би дори твърде много.