Сведе поглед към страницата. Сега вече позна почерка в полето. Усмихна се тъжно, сгъна вестника и го сложи в кошчето за отпадъци.

Изправи се, поколеба се около минута в объркаността си и после се овладя.

Влезе в спалнята на Мег. Бавачката четеше списание, докато Мег си играеше спокойно в креватчето си.

— Госпожо Къркуд — каза Джил, — днес можете да си тръгнете по-рано. С Мег заминаваме за Вашингтон. Отиваме при господин Лазаръс.

Госпожа Къркуд вдигна поглед озадачена.

— Но той ми каза, че тази вечер се прибира — рече тя.

— Има промяна в плановете — излъга Джил. — Днес следобед трябва да ни направят снимки заедно с Мег. Ще се приберем късно вечерта. Няма да имаме нужда от вас до утре. Бихте ли приготвили една малка чанта с нейни неща? Аз ще бъда готова след няколко минути.

— Тревожи ме хремата й, госпожо — каза бавачката.

— Не се притеснявайте — усмихна се Джил. — Ще й взема лекарството.

Джил се върна в спалнята, свали си нощницата и взе много горещ душ. В голямото огледало мярна отслабналото си тяло. Но някакъв начин видът й, белезите на продължителните страдания, които й бе причинил Джордан, доведоха до ново просветление. Вече знаеше какво трябваше да направи. Никога през живота си не се беше чувствала толкова сигурна.

Започна да приготвя багажа си. Ръцете й бяха престанали да треперят.



Следобедът за Джордан Лазаръс бе твърде дълъг. Срещата с президента и неговите сътрудници продължи повече от три часа. Това не трябваше да го изненадва, тъй като проектът „Лазаръс“ бе една изключително сложна тема, но Джордан не го беше очаквал. Когато си тръгна от Белия дом, вече солидно бе изостанал с графика.

След обяд се беше спуснала мъгла и полетите от Вашингтонското национално летище бяха отложени за след пет часа.

Докато Джордан стигна до Ла Гуардия вече бе шест и половина. Влезе в апартамента си на Сътън Плейс едва в седем и половина. Беше звънил на Джил да я предупреди, че ще закъснее, но никой не се обади. Тогава си помисли, че е заспала или е излязла на разходка с Мег и госпожа Къркуд. Докато чакаше асансьора, за да се качи, той нервно барабанеше с пръсти. Когато отключваше вратата, видя, че ключът в ръката му трепери. Нямаше търпение да види семейството си.

Вратата се отвори и откри празен апартамент. Вътре цареше пълна тишина.

— Джил? Госпожо Къркуд? — извика Джордан.

Бързо тръгна по стаите, като пътьом светваше лампите. В детската нямаше никой, в спалнята на Джил също. Госпожа Къркуд не се виждаше никъде, както и готвачката.

Джордан се спря във всекидневната и започна трескаво да разсъждава. Къде може да са всички? Дори и Джил да е извела Мег на разходка, госпожа Къркуд или готвачката трябваше да са тук.

Джордан погледна във фоайето и после в кухнята за бележка от Джил. Такава нямаше.

Започна да се притеснява. Отново претърси стаите. Всичко изглеждаше на мястото си. Самият порядък в жилището беше тревожен. Нито една възглавничка или пепелник не бяха размествани.

В голямата спалня видя сгънат брой на „Ню Йорк Таймс“ в кошчето. Това беше нещо обичайно. Джил често четеше вестника още в леглото. По заглавията за вулкана личеше, че вестникът е днешен.

Накрая се върна в стаята на Мег, стаята, която познаваше най-добре. Застана там, вперил поглед във вещите на Мег, а очите му трескаво се местеха от леглото към кошарата. За секунди осъзна, че нещо не беше наред. Нямаше го мечето на Мег и бебешкото й одеялце. Той отиде при гардеробчето й и рязко го отвори. Малкият й куфар липсваше от рафта.

Няколко мига Джордан стоеше там и разсъждаваше. После се върна в кухнята и вдигна телефона. За миг се запита на кого да се обади. Спомни си странното чувство, обзело го същата сутрин в Белия дом, усещането, че този ден нещо ще се случи в живота му. Огромна промяна, за добро или за зло. Слушалката леко трепереше в ръката му, докато набираше един номер в седалището си в Ню Йорк.

— Сам Гадис там ли е? — попита.

— Не, господин Лазаръс. Все още е във Вашингтон. Някакво съобщение за него?

— Моля ви, звъннете му и му кажете веднага да ми се обади — нареди Джордан. — Аз съм вкъщи. Кажете му, че е спешно.

Той затвори телефона и застана сам насред кухнята. Страхуваше се отново да обиколи апартамента. Знаеше, че там няма да намери никаква следа от семейството си. А смисълът на тази ужасна празнота с всеки изминал момент все по-болезнено проникваше в съзнанието му.

Телефонът милостиво иззвъня буквално след две минути.

— Сам — каза Джордан. — Може да имаме проблем тук с Джил и Мег. Искам да вземеш хеликоптер и веднага да тръгнеш за Ню Йорк. Чакам те в апартамента. — Той огледа празната кухня. — И се обади на твоите приятели в нюйоркската полиция. Мисля, че днес ще ни потрябват.

63

Ню Йорк, 2 април 1980 г.

Часове след изчезването на Джил Лазаръс цяла армия държавни служители на закона и частни детективи бяха мобилизирани за издирването й.

Въпреки че ФБР бяха отказали намеса, тъй като Джил не бе извършила федерално престъпление, местните и щатските агенции проявиха готовност да помогнат на Джордан Лазаръс заради огромната полза, която неговият проект бе допринесъл за полицейските участъци из цялата страна. Обичайните процедури за търсене на изчезнали бяха прескочени и Джил и Мег бяха обявени за всеобщо издирване. Полицията бе подпомогната от стотици частни детективи, които Джордан бе събрал от десетина агенции в различни щати. До второ нареждане Джил щеше да бъде третирана — неофициално, разбира се — като беглец и случай от първостепенна важност.

Но операцията беше трудна, защото издирването на Джил и малката Маргарет трябваше да се извършва в пълна тайна. В този решителен момент от осъществяването на проекта „Лазаръс“, както и предвид високия социален имидж на Джордан, за обществеността би прозвучало скандално, ако се разчуе, че жена му е избягала и е отвлякла детето. Проектът „Лазаръс“ бе трезва, реалистична цел, смятана за престижна от такава висша инстанция като президента на Съединените щати. Една потресаваща новина из личния живот на Джордан можеше да върне проекта назад с месеци, дори с години.

Джордан не можеше да не подозира, че Джил е имала точно това предвид, когато е избягала. Искала е нейният прочут съпруг да се почувства притеснен от нея. Искала е да бъде принуден да скрие, че е изчезнала, дори и ако трескаво се е заел с издирването й. Потънала в своя емоционален хаос, Джил се е чувствала безполезна, ненужна. Сега тя използваше единственото, с което можеше да му причини болка. Бе избрала идеалния момент. След като не беше способна да го направи щастлив като съпруг, след като не можеше да бъде майка на детето им, тогава можеше поне да го нарани с мъката си. Можеше да обърне срещу него собствената му омраза към нея. По този неочакван начин Джил си отмъщаваше за повече от година емоционално наказание в ръцете на съпруга си.

Полицаите навсякъде щяха да бъдат нащрек за млада, привлекателна жена, която пътува сама с бебе. Снимките на Джил бяха разпратени, но навсякъде полицаите имаха заповед да не ги излагат и да не допускат хората да ги видят.

До този момент в историята на полицейското разследване не фигурираше провеждането на такава крупна секретна акция. Всички летища и гари бяха под наблюдение. Бяха посетени всички хотели и мотели, като във всеки от тях снимката на Джил дискретно бе показвана на собствениците.

Проблемът се състоеше в това, че всеки път, когато фотографията на Джил беше показвана на страничен човек, съществуваше опасността от чисто любопитство той да сподели това с някой друг. Полицаите правеха каквото могат, за да убедят собствениците на мотели и гарови чиновници, че това не е Джил Лазаръс и че разследването няма нищо общо с Джордан Лазаръс или неговата съпруга. Но техните твърдения не предизвикваха нужния резултат. Беше само въпрос на време цялата общественост да узнае за станалото и Джордан да се превърне във фокус за безброй ненаситни репортери.

Средствата за масова информация, винаги жадни за скандал, вече надушваха разследването. Скоро някой по-съобразителен репортер щеше да разбере какво става. Тогава щеше да последва канонада от въпроси. Джордан и неговата секретарка по печата бяха подготвили една версия за тази цел, че Джил и Мег са заминали в провинцията на почивка. Това вероятно щеше да отблъсне атаките на пресата за няколко дни. Но не задълго.

Междувременно Джордан имаше много по-голяма тревога от неудобството, което можеше да му създаде изчезването на съпругата му. През първите няколко часа той дори не можа да се накара да сподели своите опасения с най-близките до него полицейски служители и частни детективи.

Той не вярваше, че Мег се намира в безопасност с Джил.

Джил бе отчаяна жена. Поведението й през последните няколко месеца ставаше все по-нестабилно. И още по-лошо, Джордан знаеше, че нейните чувства към дъщеря им не бяха като на нормална, щастлива майка. Тя виждаше Мег като чуждо същество, което стоеше между нея и съпруга й, като съперница, която бе изиграла съществена роля в разбиването на брака й.

Това бе безумна гледна точка, но Джордан не можеше да я окачестви като израз на обикновено психическо заболяване у потиснатата си съпруга, защото той лично бе направил твърде много, за да я подхранва.

Факт, който не призна пред полицията.