Президентът направи пауза, за да погледне Джордан Лазаръс, който беше седнал с трима от най-доверените си сътрудници близо до подиума.

— Човек може да каже, че проектът „Лазаръс“ е изпреварил с десетилетия нашето време — продължи президентът. — Или пък че като нация бяхме изостанали с десетилетия от времето си и накрая проектът „Лазаръс“ ни изведе на предна линия. И в двата случая не се боя да кажа, че проектът е работа на социално-икономически гений. Благодарение на всички вас безнадеждността и ужаса на вътрешните градове, толкова отдавна смятани за тъжен, но неизбежен вторичен продукт на икономическия прогрес, днес се премахва. А с това не само жителите на градското гето, но и ние като нация получаваме още един шанс да заживеем в хармония, в развитие и при благоприятни възможности.

Президентът се усмихна.

— Целият свят ни гледа тази година, докато проектът „Лазаръс“ върви все по-бързо и по-бързо към целта си. Гордея се с възможността да кажа, че за първи път светът не гледа на нашите градове със съжаление, а с възхищение.

Обходи с поглед тълпата.

— Искам да благодаря на всички ви за неизчерпаемата енергия, за вашата съзидателност и за онова, което може да бъде наречено единствено ваш патриотизъм. Но мисля, че никой тук няма да ми възрази, ако заявя, че всичките ни общи усилия щяха да постигнат твърде малко, ако не беше далновидността и всеотдайността на един човек, човекът, който постави началото на всичко това и който завинаги ще остане като творецът и пионерът на най-важната самостоятелна социална инициатива на нашия век — Джордан Лазаръс.

Публиката от персонал, зрители, официални лица и представители на пресата незабавно станаха на крака. Близо хиляда души поздравиха с възторжени възгласи Джордан Лазаръс, който се изправи, за да приеме аплодисментите, махайки с ръка, и който вдигна палец за насърчение и почест на работниците по проекта „Лазаръс“, събрани пред него.

Журналистите бяха в еуфория. Никога досега не бяха имали по-подходящ сензационен случай или по-добра възможност за снимки, когато Джордан Лазаръс удостои събралите се наоколо репортери с всеизвестната си ослепителна усмивка.

Единственото съжаление на фотографите бе, че Джил Лазаръс не беше там да застане до съпруга си. Според секретарката по печата на Лазаръс, малката Мег страдала от остро възпаление на ухото и Джил останала вкъщи да се грижи за нея. Съобщиха, че майка и дъщеря ще гледат отразяването на това велико събитие по новините същата вечер.



Джил бе сама у дома и четеше сутрешния вестник.

Сведенията за здравето на Мег не отговаряха на истината и бяха съчинени от секретаря по печата на Джордан. Мег бе във великолепно здраве, ако не се смяташе леката й хрема.

Истинската причина, поради която Джил не отиде на приема в Белия дом, бе, че тя бе твърде съсипана емоционално, за да се завлече дотам.

Атмосферата между Джил и Джордан бе станала толкова непоносима след провалената им любовна нощ предния месец, че когато Джордан спомена за приема, Джил съвсем открито отказа да отиде.

Джордан, изглежда, се колебаеше как да реагира на отказа й. През последната година той я бе карал да използва обществения си имидж, за да подпомогне проекта „Лазаръс“. И тя се бе подчинявала на желанията му, очевидно за собствена сметка, като се имаха предвид обстоятелствата, при които бе сключен бракът им.

Но днес проектът вече не се нуждаеше от нея. Освен това беше очевидно, че тя е в твърде лоша форма. Бледността и болезнената слабост вече започваха да личат дори на снимките й.

— Добре — каза той. — Грижи се за себе си. Ще се видим утре вечер.

Това бе предната вечер. Джил се беше събудила сама тази сутрин. Сега беше почти единайсет. Заради хапчетата не бе успяла да стане по-рано, но пък те й бяха добавили шест часа сън.

След като провери Мег, която беше с бавачката си, Джил се върна в леглото и изпи две силни чаши кафе, напрягайки се да събере сили за предстоящия ден. Не беше лесно.

После хвърли безразличен поглед на вестника и прегледа новините. Сред заглавията фигурираше и изригването на вулкана на връх Сейнт Хелънс. Икономиката си беше все така зле. Държавен преврат в Ел Салвадор. Америка бе решила да бойкотира Московските олимпийски игри заради нападението на Русия над Афганистан. Роналд Рейгън бе спечелил първичните избори в Ню Хампшър със съкрушителна победа. Служителите от американското посолство в Иран са задържани като заложници.

Някои от тези новини можеха по един или друг начин да се отразят на Джордан и проекта „Лазаръс“. Джил отдавна се беше научила да следи вътрешните и международните новини, тъй като те влияеха изключително на проекта на Джордан и оттам — на настроението му. Но днес заглавията се замъгляваха пред очите й. Беше само единайсет сутринта, а Джил се чувстваше така, сякаш бе полунощ. Искаше просто да обърне гръб на този ден и да спи.

После видя нещо във вестника, което я накара напрегнато да седне в леглото.



Въпреки че Джордан бе в благо настроение, той изнесе кратката си реч към гостите и представителите на пресата в Розовата градина като в сън, а в това време мислите му бяха на съвсем друго място. Тази сутрин се бе събудил с особено настроение. Чувстваше се така, сякаш нещо в живота му се бе променило, нещо ужасно важно, въпреки че не можеше да разбере точно какво.

Предната вечер го прониза неясна тревога, когато целуна Мег за лека нощ, докато тя спеше в леглото си, и се сбогува с Джил, която лежеше в спалнята и го наблюдаваше с морни очи. Джордан имаше чувството, че неговият малък свят е застрашен по някакъв начин и това го изпълваше с безпокойство. В същото време имаше странното усещане, че съдбата се канеше да се намеси в живота му, може би за добро. Той не можа да стигне до дъното на своите противоречиви емоции и ги изтласка от съзнанието си, за да отстъпи място на собственото си напрегнато очакване на приема в Белия дом.

Когато приключи речта си, той се ръкува с президента и с другите присъстващи официални лица с надеждата, че ще си тръгне колкото се може по-скоро. Осъзнаваше, че това е голям ден за него и за проекта „Лазаръс“, но продължаваше да се чувства притеснен и нямаше търпение да си тръгне.

Все още не можеше да напусне. Трябваше да вземе участие в обеда, даден от президента в чест на екипа на Лазаръс, и следобед, преди да тръгне за летището, да се срещне с някои от съветниците в Белия дом. Джил щеше да го чака у дома.

Помисли да й се обади, но си даде сметка, че няма какво да й каже. Въздъхна и тръгна към президента, протегнал ръка.



Джил се взираше в първата страница на вестника си. В полето забеляза бележка, нанесена с молив с ясен, сигурен почерк. Тя гласеше: „Некролози, 112 стр.“.

Джил дълго съзерцава бележката. Отпи от силното си кафе. Побиха я леки тръпки. После обърна тежкия вестник на страницата с некролозите. Отстрани до един от тях имаше знак с молив.

РОС УИЛЪР

„Рос Уилър от Джонсънвил, Лонг Айлънд, почина в събота от инсулт. Г-н Уилър, основател и дългогодишен президент на «Уилър Адвъртайзинг», процъфтяваща рекламна агенция в Лонг Айлънд, оставя съпруга Лесли и дъщери Нанси и Дина от предишен брак.

Изказване на съболезнования от 11 до 3 часа в дома на г-н Уилър. Погребалната служба ще бъде изнесена в Първа независима църква, Джонсънвил, вторник от 10 часа.“

До малкия некролог имаше допълнителна бележка с молив. Джил я прочете и пребледня.

„Тя е свободна“ — гласеше съобщението.

Джил усети как ръцете й, които стискаха вестника, се вдървиха. Дълго време главата й сякаш беше празна. После постепенно се овладя. Мислите й не бяха разумни, но логиката й произтичаше от всичко, което й се бе случило през последните две години.

Тя затвори очи. Видя Джордан с Лесли. Вече знаеше, че те ще намерят отново пътя един към друг. Нямаше сила на земята, която да ги задържи разделени. Самата Джил, в опит да застане между тях, само се бе превърнала в космически канал, който ги свързва, а собствената й плът бе засилила тяхната близост, създавайки дете, което принадлежи по-скоро на тях, отколкото на нея.

Некрологът и написаното с молив жестоко послание констатираше с болезнена яснота, че обречената на нещастие идилия на Джил с Джордан Лазаръс бе приключила. Скоро той щеше да поиска свободата си. И тя щеше да бъде принудена да му я даде.

А тръгнеше ли си, той щеше да вземе със себе си и Мег. Само това имаше смисъл. Той обожаваше Мег, живееше за нея. А Мег в края на краищата всъщност никога не е била дете на Джил.

Да, звучеше съвсем логично. Джил неизбежно щеше да се превърне в нещо излишно, пето колело по пътя на новия му щастлив семеен живот.

Докато мислеше, Джил бе започнала да трепери като душевноболна. Вестникът в ръцете й се тресеше. Вече не виждаше стаята наоколо. Да, помисли си тя. Всичко свърши. Това е краят. Нямаше смисъл да се опитва да застава между Джордан и Лесли. Дори ако трябваше да убие Лесли, сърцето му щеше да продължава да й принадлежи. Самата Джил винаги щеше да бъде само жалък заместител, вариант на Лесли, нещо като покъртителна маска, чието съществуване правеше мястото на Лесли в сърцето му още по-недосегаемо.

Нищо не можеше да направи. Нищо, освен тихо да изчезне.

Изведнъж нещо проблесна в съзнанието й. Хрумна й, че имаше поне едно нещо, което можеше да направи. Макар че самата тя бе загубена, съществуваше една грешка, която тя беше в състояние да поправи.