След тази първоначална победа животът й се превърна в трескава последователност от предизвикателства, всяко следващо още по-амбициозно от предишното. Тя гледаше как талантът й се разгръща с натрупването на опит и бе започнала да се мисли за истинска жена, вече достатъчно зряла да управлява собствената си съдба.

Колко измамен се оказа този неин образ. Емоционално тя бе като момиченце, изгубено в гората, на светлинни години от действителното познание за самата себе си. И точно в онзи момент, когато преливаше от погрешни представи за собствената си същност, на сцената се появи Тони Доранс.

Тони напълно обърка живота й и го отклони в съвсем различна посока, която в крайна сметка я отведе при мъжа, когото сега държеше в обятията си. Какви изненади ни поднася животът, помисли си тя. И най-голямото нещастие, което ни е сполетяло, може да се окаже за добро, което осъзнаваме години по-късно. Дори може би никога…

По някакъв абсурден начин тя трябваше да благодари на Тони за Рос. Никога нямаше да го срещне, ако не бе последвала така отчаяно и безнадеждно своя син до Лонг Айлънд. От Тони през Тери към семейство Байър съдбата я бе отвела при Рос Уилър.

За миг тя се замисли за неочакваното завръщане на Тони в живота й предната година. Все още не й се вярваше, че е истина. Всичко около тази история изглеждаше толкова изкривено, толкова погрешно. Не виждаше какъв бе смисълът животът й да направи пълен кръг и отново да пресече пътя на Тони. В това нямаше никаква поетична справедливост, никаква хармония или правота. И досега гледаше на този внезапен завой в жизнения си път като на безумие, на нещо сбъркано. Това бе някаква грешка на боговете, гънка в плаща на съдбата.

Тя сведе поглед към Рос и погали оредяващите му бели коси. Изглеждаше повече от всякога като старец. Но бе нейният старец. Тя се усмихна на уместността на познатия израз. Да, когато срещна Рос, съдбата я дари с нова опора в живота. Може би не точно живота, който бе виждала в мечтите си, но все пак добър живот. Чувстваше се обичана заради самата себе си от човек, когото уважаваше и на когото имаше пълно доверие. Живот, заради който си заслужаваше да жертва много.

В този момент в съзнанието й изникна едно друго лице и тя трябваше да положи усилие, за да го прогони. Даде си сметка, че ако обстоятелствата се бяха стекли по друг начин, тя нямаше да седи под това дърво с Рос Уилър. Щеше да бъде далеч, омъжена за Джордан Лазаръс и може би щеше да си мисли весело, че криволичещата пътека, по която бе поела след детството, я бе отвела до Джордан, голямата любов в нейния живот; мъжът, спечелил сърцето й от мига, в който го бе видяла за пръв път, и комуто щеше да принадлежи завинаги. Колко успокояваща и удивителна щеше да бъде подобна мисъл! Като Пепеляшка накрая в обятията на своя прекрасен принц, тя нямаше да може да се освободи от чувството, че всичко е твърде хубаво, за да бъде истина.

Но не биваше да мисли за това, не биваше да мисли за Джордан. Не и ако искаше да бъде щастлива и да стъпва на земята. Джордан бе дошъл от друг свят и я бе пренесъл там с любовта си. Буквално я бе накарал да полети. Времето, прекарано с него, й се струваше като мит, преливащо от щастие, което бе твърде красиво, за да е истина.

Джордан завинаги щеше да остане в душата й, скрит в едно тайно кътче, в което тя не желаеше да надзърта. Всеки път, когато, видеше поредните материали в пресата за Джордан, съпругата му и бебето, за неговата всеотдайност към проекта за преустройството на градовете и непрестанно нарастващата му слава, тя неизменно извръщаше поглед като от нещо, което бе твърде болезнено или твърде чуждо, за да я вълнува.

И въпреки това Джордан бе в сънищата й почти всяка нощ. Приемаше най-различни образи — най-често на непознати мъже, на баща й или на Рос, понякога нейният собствен, но винаги си беше той. Когато се събудеше, тя си спомняше съня си и го разпознаваше въпреки преобразяването. После го изтласкваше от съзнанието си и се обръщаше към деня, който й предстоеше.

Такъв е животът, помисли си тя. Жената трябва да освободи мислите си от Прекрасния принц, ако се надява да живее на този свят, а не да бъде съкрушена от него. Нека остане в сънищата, ако е необходимо. Може би там му беше мястото от самото начало.

С тази мисъл тя се усмихна и сведе поглед към съпруга си.

Рос вдигна поглед и видя нежността и любовта в очите й.

Знаеше, че тя си мисли за нещо тайно. Много пъти през време на болестта си, а и преди това, той бе виждал това изражение на лицето й. Сякаш бе някъде далеч и трябваше да се върне при него със смело усилие на волята и сърцето си.

Рос никога не бе изпитвал ревност по тази причина. Знаеше, че тя не му принадлежеше изцяло, но това само правеше любовта му към нея още по-болезнена. Онази част от себе си, която му бе посветила, бе много повече от всичко, на което се бе надявал или за което бе мечтал за себе си. Преливаше от щастие само при вида на това красиво и загадъчно лице.

Той разбра, че техните усилия да направят дете, бяха обречени от самото начало. Не защото той бе по-стар, нито заради болестта му. Причината бе по-дълбока. Лесли му бе дала всичко, на което бе способна, но останалото не й принадлежеше. А само в онова невидимо кътче можеше да бъде заченато тяхното общо дете.

Той го прие. Трябваше да й бъде благодарен, че бе жертвала толкова много заради него и да й се възхищава за упоритостта, с която се мъчеше да се откъсне от призрака, какъвто и да е той, в сърцето й, да се отдаде на Рос — за добро или за зло, докато…

Както си разсъждаваше над тази мисъл, светът под него внезапно се преобърна. Той отвори широко очи, за да намери Лесли, но тя беше изчезнала. Дървото беше изчезнало, пасището също. Той стоеше в майчината кухня и беше малко момче. Нещо къкреше на печката.

Майка му разбърка бързо тенджерата и измърмори: „За бога, сто пъти го помолих да я оправи. — После се обърна към Рос. — Миличък, бързо ми донеси ръкохватките“.

Той се обърна, но сега и кухнята бе изчезнала. Той беше на някакъв влак. Вървяха между вагоните и той погледна към пукнатината в металния под. Виждаше как земята профучава под тях. Беше замаян и ужасен. Помъчи се да извика, но гласът му не излезе. Натрапчив мирис на изгорял мазут изпълни ноздрите му.

После този мирис изчезна, заменен от острия аромат на солена вода. Чу виковете на морските птици. Океанът бе навсякъде около него. Вълната го издигаше все по-високо и по-високо.

Свирепа болка заля черепа му. Знаеше, че вълната го носеше вън от самия него към нищото. Болката бе непоносима.

Земята се въртеше бясно. Той беше готов да се предаде на този шемет, само за да се отърве от болката, ако не беше съзнанието, че остави ли се да бъде отнесен, повече никога няма да види Лесли.

Затова направи страхотно усилие и се опълчи с последните остатъци от силата си срещу самия свят, срещу вълната. Докато се бореше, някъде дълбоко в него се надигна стон и се устреми навън.

Силите му се изчерпваха и вече щеше да се предаде, когато в един безценен миг светът отстъпи, завъртя се обратно около оста си и го върна в началната точка. Лесли беше там и го гледаше.

Обичам те.

Думите прозвучаха в сърцето му, но устните му вече бяха студени.

Последното, което видя, бе лицето й.

62

Вашингтон, 1 април 1980 г.

Розовата градина пред Белия дом бе изпълнена с репортери.

Те бяха тук, за да видят официалния прием, организиран от президента, за целия екип от специалисти и ръководството на проекта „Лазаръс“.

Групата беше голяма. Само административният състав включваше близо двеста човека. Пристигаха от различни големи градове из цялата страна. През последната година бяха организирани в стегнат, дисциплиниран екип, така експедитивен и резултатен в действията си, като най-добрия отряд със специално назначение в правителството или в бизнеса.

Много от тях бяха млади, но далеч не всички. Джордан Лазаръс бе подбрал своя екип както по енергия, така и по опит. Много от хората му през целия си професионален живот бяха работили като урбанистични специалисти и познаваха проблемите на централната част на града като самите себе си. От тях почти всички отдавна се бяха уморили и отчаяли, като виждаха как тези райони все повече западат, независимо от максималните им усилия, и пред очите им техните жители все повече затъваха в бедност и отчаяние.

Джордан Лазаръс им бе дал нова мечта, и с нея — нов оптимизъм.

Този ден те седяха и слушаха с щастливи усмивки президента на Съединените щати, който им говореше:

— Тук сме днес, за да ви приветствам с добре дошли и да ви благодаря. Нито един екип от професионалисти не е бил по-талантлив или всеотдаен от вас и нито един отряд със специално назначение не е бил по-важен за нашата страна.

Погледът на президента обходи голямата група. Той беше доволен и това личеше. Успехът на проекта „Лазаръс“ бе увеличил неговата популярност и сред двете партии най-малко със сто процента и почти бе осигурил преизбирането му.

— Докато ви говоря днес — продължи той, — проектът „Лазаръс“ само осем месеца след началото на осъществяването му, вече е довел до важни промени във вътрешността на нашите градове. Ще приведа само няколко примера: в Чикаго ползващият се с лоша слава Уест Сайд бе отчасти построен наново от своите жители по съвет и със средства, предоставени от правителството и света на бизнеса, съюзени в ново партньорство. В Харлем бе извършена подобна, но още по-съществена реконструкция. В Лос Анджелис районите Уотс и Ингълуд бяха обновени. Из цялата страна резултатите са все така насърчаващи. За безработните от гетото се откриват нови работни места, но това далеч не е всичко. Тези хора стават собственици на същите сгради, които са гледали как западат около тях през последните пет поколения. Активността на бандите намалява с всеки изминал ден. И най-удивителното е, че целият този процес носи печалба не само за корпорациите и финансовите институции, които са инвестирали в тях, но и за местните, щатските и федералните управления, които съдействат на тези институции.