– Този път няма да дърпа конците. Ще се постарая да ѝ причиня много главоболия – в гласа на Сабина прозвуча истинско задоволство. – Този път и аз ще поостана в Рим.

– Адриан не настоя ли да заминеш с него?

– Не.

– Навремето двамата винаги пътешествахте заедно.

– Времената се менят.

Гласът ѝ прозвуча хладно и равнодушно и аз се втренчих изпитателно в нея. Лицето ѝ беше неразгадаемо като девствена восъчна плочица. Е, вече не беше моя работа какво става в странния ѝ брак и в още по-странния ѝ ум. Сабина ме погледна над главата на котката с продълговата, заострена муцуна и за миг тя и загадъчното създание с обецата ми се сториха като две капки вода. После Сабина се усмихна, смени темата и приликата се стопи.

– Защо е превързано рамото ти?

– В Хатра ме рани стрела, когато издърпвах императора от пътя ѝ. По-добре рамото ми, отколкото неговата шия.

– Нищо чудно защо ти е дал легион.

– Вече го бил обмислял, така каза. Стрелата беше чиста случайност. Още ме боли, но заздравява бързо.

Чух вик и се обърнах. Сякаш от края на дълъг, мрачен тунел видях как Траян залита и стиска увисналата безпомощно ръка. Строполи се на колене и преобърна игралната дъска. Видях как се опитва да стане, прехапал устни до кръв. "Изправи се – помислих си. – Моля те, изправи се!" Но той падна. Падна.

Господи, той падна.


САБИНА

– Не може да го видиш, Вибия Сабина. Той си почива.

– Повикал ме е – Сабина заобиколи Плотина – и ще го видя.

– Не бива да го безпокоиш. – Плотина изопна рамене; копие на гранитна колона в тъмносивата роба в тон със сивите кичури около слепоочията ѝ. – Забранявам ти!

Сабина се усмихна сладко на императрицата на Рим.

– Върви да чукаш коне – каза ѝ, произнасяйки отчетливо всяка сричка, и влезе при Траян.

Прозорците нямаха кепенци и лекарите заковаха чаршаф върху дървения перваз, за да затъмнят стаята. Наложи се да донесат легло от триремата. Подът беше глинен, а по ъглите висяха паяжини. "Императорите не умират в такива стаи", помисли си Сабина.

– Не се суетете край мен, мътните ви взели! – думите долетяха от леглото дрезгаво, завалено. Траян лежеше по гръб под купчина одеяла въпреки жегата и отпъждаше с немощна длан лекарите, които се опитваха да му премерят пулса. – Малката Сабина ли виждам? Ела тук. Всички други да излязат!

Лекарите се отдръпнаха покорно. Сабина забеляза колко изпито и тъжно е лицето му, а робите зад него изглеждаха, сякаш са плакали. Преторианецът до вратата бършеше просълзените си очи.

– Свали този чаршаф. Искам светлина.

– Разбира се.

Сабина смъкна чаршафа. Пристанището сияеше отвъд прозореца, невъзможно синьо под още по-синьо небе. Изоставено пристанище всъщност. Корабът на императора акостира в най-близкото пристанище – безлюдния, порутен Селинус[70], плячкосан в отдавнашна война и изоставен. Само неколцина пришълци деляха запуснатите сгради със свраките, но никой не посрещна изпадналия в потрес императорски антураж, когато пренесоха Траян от кораба в една от малкото постройки с непокътнат покрив. Върху хълма над града се издигаха руините на древен храм, ала той не събуждаше любопитството на Сабина.

– Ела тук, момиче – подкани я с хриплив глас Траян. Тя приближи и коленичи до леглото. За два дни той направо се смали, бузите му хлътнаха, кожата на ръцете му висеше, долната му устна оголваше венеца в озъбена гримаса. Дясната половина на тялото му беше обездвижена; всяко дихание свистеше в гърлото му. Сабина притисна ръката му между дланите си и не почувства стисване в отговор.

– След няколко дни ще съм на крака. – Траян се закашля. Сабина го подхвана под раменете и му помогна да се надигне, за да си поеме дъх. – Най-много след седмица.

– Разбира се, цезаре – излъга Сабина.

– Имай предвид, че го правя за всеки случай. Смятам да напиша писмо. Да посоча кой искам да ме наследи.

– Но... – Сабина примигна. – Не че не одобрявам, но защо го обсъждаш с мен?

– Защото, ако разговарям с офицерите си, всеки ще настоява да избера него, а от Плотина вече съм чул всичко по темата. – Императорът се закашля отново. – Ти няма да се опиташ да ми повлияеш, Вибия Сабина. Ще ме изслушаш и ще си държиш езика зад зъбите като добър войник.

– Вярно е. – Сабина усети как сърцето ѝ запърха в гърдите като молец. – И кой ще те наследи?

– Това е въпросът, нали? Ще изготвя списък и ще оставя Сенатът да избере. Кучите синове държат да се допитват до тях, та реших да им дам пет имена.

– Разбирам... И едното е на Адриан ли?

– Милостиви богове! Не!

Сабина пое дълбоко дъх. Почувства странна лекота. Въпросът я измъчваше отдавна, живееше във всяко мълчание между нея и Адриан. И сега го нямаше.

Публий Елий Адриан нямаше да стане император.

– Пет имена – продължи Траян. – Първо, бившите консули Палма и Целзий.

– Сигурен ли си, цезаре? – попита колебливо Сабина, съсредоточила се с усилие на волята върху належащата тема. – И двамата са... хмм, помня как казваше, че Палма е буйна глава, а Целзий е честен, но глупав.

Траян не ѝ обърна внимание.

– Лусий Квет е третото...

– Сенатът никога няма да избере бербер, цезаре – примигна Сабина. – Обмислил ли си наистина въпроса?

– Разбира се, момиче – гласът на Траян прозвуча остро, макар и немощно. – Изобщо ли ми нямаш доверие? Сенатът няма да ги избере. Глупци, буйни глави и бербери не стават императори на Рим! Сенатът ще ги отхвърли погнусено и ще се спре на името, което наистина искам.

– Аха. – Сабина повдигна вежди. – Много умно, цезаре. Винаги съм знаела, че само се преструваш на прост войник.

Траян се опита да ѝ намигне, но клепачът му само потрепна.

– Ще изберат Гай Авидий Нигрин. Стабилен мъж, честен. Сигурни ръце за юздите на империята. Липсва му обаяние, но ще се справи.

Сабина се замисли.

– Имената са само четири. Три невъзможни и истинският ти кандидат. Кой е петият. Бившият консул Сервиан вероятно?

– Старата костенурка? Да не си полудяла?

– Той е най-добродетелният мъж в Рим.

– Именно.

– Споменавал си името му преди. На едно вечерно празненство каза, че е подходящ кандидат за...

– Бях пиян. Не, петото име е резервният ми вариант, в случай че Сенатът не избере Нигрин. Ще включа в списъка Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

Сабина зяпна.

– Тит?

– Защо не? От доста време го наблюдавам. Тих, съвестен, трудолюбив. От благородно семейство, много богат и се справи отлично като квестор. Военната материя не го влече, но е смел. Наскоро насочи вниманието ми към една машинация и съм му длъжник. Рим му е длъжник.

Сабина се насили да си събере мислите. Тит, който открай време повтаряше, че ще си остане най-обикновен съвестен чиновник, сега се оказваше кандидат за император?

– Твърде млад е, цезаре – реши се да каже най-после тя. – Сенатът няма да избере мъж, ненавършил трийсет и пет, за император.

– Не е невъзможно – възрази дрезгаво Траян. – Идиотите се хванаха на въдицата на младия Нерон и на младия Калигула, нали? Нищо чудно да предпочетат Тит, ако съперниците на Нигрин му подлеят вода. Или ще дадат пурпура на Нигрин и ще го накарат да осинови Тит като наследник. И в двата случая той е резервният ми вариант. Не че ми трябва резервен вариант. След ден-два ще съм на крака и когато се върна в Рим, ще взема момчето под крилото си и ще му поодялам треските. Дай ми пет години да го каля и няма да се поколебая да го избера вместо Нигрин. – Гърдите на Траян се надигнаха. – Богове! Трябват ми само пет години!

– Тит... – Колкото повече обмисляше идеята, толкова повече ѝ харесваше. – Няма нито един враг, това е сигурно. Колцина могат да се похвалят със същото?

Необяснимо защо се сети за Викс, който си навличаше враг след враг. Какъв вик се изтръгна от гърлото му, когато Траян падна!

– Мнозина безгръбначни подлизурковци нямат врагове – рече завадено Траян. – Но не и смелите, честни мъже. И аз знам, че Тит си е спечелил поне един враг, но го е направил заради мен, така че не се оплаквам. Той е петото ми име. Доведи ми Федимус да го напишем черно на бяло. Той ми е секретар за даренията и повишенията, знае как да го оформи официално – гърдите на Траян се разтърсиха отново от поредния пристъп на кашлица. – Гръм и мълнии! Отлагах го прекалено дълго! Трябваше да го направя отдавна.

– Беше зает да завладяваш света – напомни меко Сабина и излезе, проправяйки си път през разбуненото гъмжило пред вратата. – Императорът не иска да го безпокоят – повтаряше тя на всеки, опитал се да надникне в стаята на болния, и най-после успя да се шмугне отново вътре.

Федимус се оказа красив мъж и съдейки как коленичи до леглото на императора и притисна устни към ръката му, явно не му беше само секретар за даренията и повишенията.

– Цезаре...

– Вземай си перата, младежо. – Немощните пръсти на Траян потупаха нежното лице на Федимус. – Край на сълзите! Ще ти продиктувам писмо. "До достопочтените сенатори на Рим" или "До високоблагородните сенатори на Рим"... Ти прецени как ще е най-добре, вече знаеш как да поласкаеш тази глутница кучи синове...

Федимус започна да пише изящно и бързо. Перото му се движеше гладко по листа, въпреки че по лицето му се стичаха сълзи. Сабина помогна на Траян да се надигне в леглото, подпирайки неподвижното му рамо, когато се подписа разкривено в края.

– Готово. – Той се отпусна назад и перото падна от пръстите му. – Засега го задръж при теб, Федимус. Докато съобщя новината на Плотина и другите. Утре може би... – Гласът му секна. – Днес нямам сили да изтърпя съскането ѝ. Толкова я вбесих в Антиохия, че сигурно вече се опитва да ме отрови.