– На младини сигурно е била невероятна гледка.

– Да. Мъжете се обръщаха и се втренчваха в нея, където и да влезеше. Мама се вбесяваше. Тя искаше мъжете да се обръщат и да гледат само нея.

Сабина отново улови Викс през ръката и двамата последваха множеството, напускащо Марсово поле. Краката им газеха по огризки от храна и лепкави локви вино, вехнещи празнични цветя и захвърлени знаменца. Привържениците на Червените се смееха самодоволно, а на Сините се мусеха; децата хленчеха и капризничеха, а влюбените се шмугваха в тъмните ъгълчета. Небето горе, тъмно виолетово, преливаше в здрачносиво. Сабина вдигна глава да погледне внушителната овална сянка на Колизеума в далечината и се запита колко ли мъже са умрели там днес. Викс също гледаше Колизеума – за пръв път през този ден живото му лице застина.

– За него ли се замисли? – попита Сабина. – За Колизеума?

– Не – гласът на Викс прозвуча рязко и той изблъска пияницата, изпречил се на пътя им, с повече сила от необходимо. Пияният се ухили широко и изломоти завалено "Аве Виналия!", преди да изчезне в сумрака. – Понякога го сънувам – додаде ненадейно Викс.

– Завиждам ти – призна Сабина. – Не сънувам, откакто епилепсията ме напусна.

Като дете страдаше от гърчове, но я излекуваха с обичайния цяр – гладиаторска кръв. Най-подходящият гладиатор беше Викс – тринайсетгодишен, ранен и за пръв път стъпил на арената. Тя беше сред зрителите, когато го раниха – с меч в рамото, което нямаше да е толкова зле, ако Викс не беше се протегнал нагоре, за да достигне по-едрия си противник и да го убие. "Сигурно затова го целунах, когато го срещнах – помисли си Сабина. – Каква гледка беше само!"

– Липсва ти епилепсията ли? – изненада се Викс.

Розовеещото небе вече тъмнееше виолетово.

– Хмм... не припадъците. Но ми липсват сънищата. Боговете ни говорят в сънищата. Означава ли, че никога повече няма да ми проговорят?

– Не знам дали искам да разговарям с бог.

– Сигурно е интересно. Има всякакви богове.

– Може да се натъкнеш на някой от онези с животинските глави. Страховито!

– О, не се плаша лесно.

– Вярвам ти, домина.

Сабина му подаде ръка да я преведе край дебел мъж, припаднал на улицата. Много гуляйджии бяха прекалили с младото вино по Виналия и сега се валяха край стените и похъркваха под притъмняващото небе. Сандалите на Сабина отекваха глухо по плочника, докато криволичеха из тесните улички и тя тъкмо се канеше да се пошегува, че я води по дългия път към дома, когато някой изскочи от сенките и удари Викс по главата.

– Хареса ли ти? – изръмжа дрезгав глас и Сабина позна привърженика на Сините, чийто нос Викс разкървави на Марсово поле.

Явно наистина е събрал приятели, помисли си Сабина, и тогава втори изникна изневиделица, блъсна я по рамото и я събори на земята. Тя се подпря на ръце и усети остра болка в хълбока на мястото, където падна. Видя Викс да нанася един добър юмручен удар, преди двамина да извият лявата му ръка зад гърба. Първият мъж в синята туника се олюля назад с приглушено стенание. От носа му отново се стичаше кръв, но той отвърна с яростен замах. Викс изкрещя и ушите на Сабина писнаха. В този момент друг приятел на Синята туника изскочи от сенките и улови дясната му ръка. Викс се напрегна, изруга диво и Синята туника тъкмо замахваше отново с юмрук, когато един камък се приземи върху тила му.

– Богове! – възкликна Сабина, когато мъжът падна, и огледа камъка, който беше извадила от канавката. – Издаде много интересен звук... Туп!

– Удари го пак! – изкрещя Викс, забивайки чело в главата на мъжа вляво.

– О, съжалявам – каза припряно Сабина и коленичи с камъка.

Огледа Синята туника – все пак не искаше да го убива – и най-после реши да го халоса с умерена сила над другото ухо. Това прекрати замаяните му опити да се изправи и Сабина стана да види дали Викс има нужда от помощ, но той явно бе овладял положението. Беше обезвредил единия побойник, забивайки лакът в гърлото му, последван от коляно в корема, и тъкмо се обръщаше към другите двама. Налетя им, оголил зъби като вълк, и те тутакси си плюха на петите, профучаха край Сабина и се втурнаха нагоре по улицата.

– Трябваше да си избере по-добри приятели – констатира Сабина.

– Мислиш бързо – похвали я задъхано Викс. Избърса с ръкав кръвта от устната си. Беше висок, с мускулесто тяло, все още изопнато от напрежение. – Благодаря, домина.

– Няма защо – изправи се тя и захвърли камъка, доволна от себе си. – Първият ми бой и повалих един сам-самичка. Хубав ден!

– Да – съгласи се Викс, стигна до нея с две дълги крачки, притисна я към стената на близката сграда и я целуна.

"Е, този път е различно" – рече си тя. Бяха я целували, разбира се – Викс, например, макар да бяха деца, и неколцина ухажори наскоро. Сабина ги насърчаваше, защото цялата тази работа я изпълваше с любопитство, но устните им само докосваха леко нейните и следяха бдително вратата да не би баща ѝ да влезе. С изключение на един, който явно смяташе, че трябва да напъха езика си възможно по-надълбоко в гърлото ѝ, все едно се опитва да разбере какво е вечеряла...

– Много си дребна – изръмжа Викс в ухото ѝ и я отлепи от земята, за да му е по-удобно.

Сабина се изкикоти тихо, отметна глава назад и го прегърна през врата. Беше сплескана между твърдата стена и твърдите му гърди, но те бяха топли, толкова топли, сякаш в жилите му течеше по-гореща кръв. Усещаше как сърцето му бие срещу гърдите ѝ. Докосна го по тила и върха на пръста ѝ изписа бавен кръг. Викс простена приглушено и устните му се плъзнаха към рамото ѝ.

Грубата му длан се впи в косата ѝ, събаряйки венеца от увехнали макове.

– Махнете се от прага ми, мръсници!

В тъмното преддверие нахлу светлина и Сабина усети как я удрят по главата. Викс изруга и двамата се втренчиха в широко, разярено женско лице.

– Развратници! Не давате мира на почтените хора...

– Още не сме стигнали до разврата, дърта краво! – изкрещя Викс, но Сабина го улови за ръката, тресейки се от смях, и го дръпна настрани.

Тръгнаха в нощта, изпроводени от гневните крясъци на жената.

– Колко забавно! – Сабина си закри устата с длан и се заля от смях. Чувстваше се волна и щастлива като пълна луна. – И това ми е за пръв път.

– Да се целуваш пред вратите?

– Да ме наричат развратница. Колко забавно!

– Може да е по-забавно.

Викс пристъпи отново към нея. В мрака очите му приличаха на черни сенки. Сабина обаче опря длан в гърдите му и го спря.

– Страхувам се, че татко скоро ще ме потърси. Ще се притесни, защото се стъмни, а аз не обичам да го тревожа. Освен това къщата е наблизо.

Викс се намръщи, но се отдръпна.

– Обещах да те науча на нещо по-добро от свиренето с уста, нали?

– Да.

По лицето му се изписа нескрито разочарование, когато след още една пресечка неловко мълчание наближиха къщата и той забеляза, че пред портата чакат роби.

– По дяволите.

Сабина се засмя.

– Очакваше целувка за лека нощ, а?

– Нещо такова – измърмори той.

Всъщност и Сабина размишляваше дали е разумно да го целуне... Робите обаче вече бързаха да я посрещнат.

– Домина Сабина, трябваше да се приберете, преди да се стъмни!

Тя тръгна към тях, покривайки глава с палата[9] си, надявайки се Викс да не е оставил белези по врата ѝ, за които ще се наложи да дава обяснения. Чу как зад гърба ѝ Викс се отдалечава по улицата.

Обзета от ненадеен порив, нареди на робите да се прибират и се обърна.

– Викс!

Той я погледна – висок, с разгневено лице, огряно от пламъка на факлата.

– Какво, домина?

– Сега се целуваш много по-добре, отколкото когато беше на тринайсет – усмихна се Сабина и се скри в къщата.

ГЛАВА ТРЕТА

ПЛОТИНА

Императрицата на Рим се гордееше от факта, че се смее много рядко. Все пак животът е сериозно нещо и статутът ѝ в света изискваше преди всичко достойнство. Но тя не успя да сдържи напушилия я смях, когато забеляза изражението на Адриан.

– Скъпи Публий, не ме гледай толкова мрачно. Не е смъртна присъда. Само брак.

– Което е вид присъда. – Той се поколеба. – Вибия Сабина?

– Да, избрах нея. Възразяваш ли?

Адриан раздвижи неспокойно рамене и закрачи напред-назад из стаята. Плотина вдигна очи от плочката за писане и се наслади на осанката му – висок и жилав, олицетворение на римско достойнство в безупречната тога, с красиво лице, озарено от пролетните лъчи, струящи от прозореца. Боговете не бяха решили да я дарят с деца, но я бяха дарили с Публий Елий Адриан. Повереник на съпруга ѝ от десетгодишен. От пръв поглед съзря потенциала му. Траян нямаше време да изпълнява настойническата си роля и тя пое грижите за момчето. Нейният Публий...

Той продължаваше да снове из стаята и тя посочи:

– Нали се споразумяхме, че е време да се ожениш. – Точно тук.

Приятна слънчева утрин – Адриан винаги се отбиваше при нея преди пладне, ако задълженията му позволяваха, и тя побърза да отпрати робите от уютния си кабинет, за да го осведоми, че най-после му е намерила невеста.

– Крайно време е да си избереш съпруга – продължи Плотина. – И ме помоли да ти намеря подходяща кандидатка.

– Не и Вибия Сабина. Не ми харесва.

– Защо? Тиха е, възпитана, от порядъчно семейство. Има добра зестра и още по-добри връзки.

– Майка ѝ беше по-похотлива уличница от Месалина!

– А в жилите на баща ѝ тече императорска кръв и е сред най-уважаваните сенатори. Подкрепата му ще ти осигури блестяща кариера – усмихна се Плотина. – Толкова искам някой ден да те видя консул, скъпи Публий. Преди да навършиш трийсет, ако успея, както очаквам.