– Значи имаш ухажори – подхвърлих небрежно на сенаторската дъщеря. – Кой предвожда глутницата?

– Един-двама – сините ѝ очи се насочиха спокойно от арената към мен. – Татко обеща да ми позволи да избера някой по свой вкус в рамките на разумното.

– Какво означава в рамките на разумното?

– Едва ли ще ми позволи да се омъжа за освободен роб, собственик на касапница – обясни Сабина. – Или за непрокопсан комарджия с купища дългове. Или за мъж, който пътува много.

– Какво му е на пътуването?

Колесниците профучаха край втория завой. Буря от възторжени възгласи възнагради Червените при опита им да изпреварят Сините откъм външната страна.

– Ако се омъжа за генерал или за провинциален губернатор, ще напусна Рим, а татко предпочита да съм наблизо. Но ще го разочаровам.

– Защо? Хвърлила си око на генерал ли?

– Не – очите ѝ се насочиха отново към арената. – Хвърлила съм око на света.

– Високо се целиш.

– Светът е голям.

– Виждал съм Британия – вметнах. – Лондиниум е затънтена дупка, но Британия е красива. Намира се на север.

– Разкажи ми.

– Планини – започнах аз. – Планини и море, хладно е, но мъглата се стеле над върховете и ти се привиждат странни неща...

Заразказвах за Британия и Сабина ме слушаше с цялото си тяло, попиваше всяка дума, докато конете изгромолиха още два пъти по пистата.

– Искам да видя Британтия – обяви тя, щом млъкнах. – Но искам да видя и всичко друго.

– Откъде ще започнеш?

– Юдея? Галия? Египет може би. Боговете им са с животински глави и това винаги ми се е струвало много интересно. Или Гърция. Искам да посетя Спарта и Атина, за да преценя къде наистина е по-добре.

– Спартанците имат по-добри армии. – Спомних си историите, които ми разказваше мама. – Така де, имали са някога.

– Да, но какво друго имат? – Сабина се замисли и конете профучаха отново край нас сред облак прахоляк и окуражителни възгласи. – Струва си да видя.

– Знаеш ли как се женят? – Знаех го от мама. – Нощем отвеждат всички момичета в планината, дават им преднина и пускат момчетата след тях. Всички са голи и която уловиш, ти става жена.

– Добре че не го правим в Рим. Не ме бива да тичам.

– Мен ме бива. – Измерих я с поглед. – Мога да те настигна, преди да се усетиш.

– Но ще поискаш ли? Сигурно ще предпочетеш някое калено спартанско момиче. По-подходящо за легионер.

– Няма да стана легионер.

– Така ли?

– Двайсет и пет години служба. Представяш ли си?

– Хмм... – очите ѝ се върнаха отново към арената, когато виковете се надигнаха с двойна сила. На петата обиколка Червените бяха изпреварили Сините. – Браво! Ще победят! – Тя размаха надлежно знаменцето.

– Хей! – Впих присвити очи в мъжа, седнал зад Сабина – едър брадат мъж, който ругаеше Сините, приведен напред. – Дръпни си коленете от гърба ѝ!

– Ами ако ѝ харесва? – ухили се мъжът и огледа Сабина от главата до петите.

– Разкарай това! – изревах и сграбчих шепа от туниката му.

Бях във войнствено настроение.

– Ще се биете ли? – полюбопитства Сабина.

– Как не! – отговорих, след като разкървавих носа на мъжа. Той офейка, ругаейки, а аз го изпроводих с размахан юмрук. – Сигурно ще се върне с приятели.

– Надявам се. Не съм виждала бой.

– Гледала си ме на арената, нали? Втората ми битка, когато бях на тринайсет и ми пронизаха рамото с копие.

Белегът още личеше.

– Да, гледах те. Беше добър. Но не се биеше за мен. Досега никой не се е бил за мен. Разбирам защо момичетата се вълнуват толкова.

– Странна птица си, домина.

Думите се изплъзнаха неволно от устата ми.

– Така ли мислиш? Според мен съм съвсем обикновена.

– Е, сега поне имаме място да се разположим удобно.

Облегнах се назад и отпуснах небрежно ръка върху раменете ѝ. Тя се подсмихна, но не се отдръпна.

Червените удържаха победа с една дължина, развели гордо алени пера над кестенявите си глави, и облечените в червено зрители закрещяха въодушевено. Последваха още две надпревари, докато слънцето се заспуска към хоризонта, преваляйки в горещ следобед. Червените победиха още веднъж, Зелените – два пъти и търпението ми започна да се изчерпва.

– Да хапнем? – предложих аз. – Коне да тичат в кръг не е неповторима гледка.

– Доскучава след известно време – призна Сабина. – Къде ще отидем?

Сетих се за няколко места с удобни равни полянки, които нямаха нищо общо с хапването, но все пак тя беше дъщеря на сенатор.

– Наоколо има улични търговци.

Проправих път през тълпата и Сабина ме последва.

– Наденички – посочи тя малка сергия.

– По-добре не. Вероятно са кучешки, а не свински.

– Чудя се какво му е на кучешкото. Ядем гъски и прасета, а те са питомни като кучетата. Ядем змиорки и миноги, а те изглеждат толкова страшни, когато са живи. Но кучешкото е табу.

– Искаш ли да опиташ?

– Не, признавам, че не искам. Но се питам защо?

– Ти все се питаш.

– А ти?

– Аз се питам как ще се нахраня утре. Или какво ще правя след година.

– Аз вече знам какво ще правя след година. – Мушна ръката в сгъвката на лакътя ми. – Сигурно затова се чувствам свободна да се дивя на странните неща.

– Какво ще правиш след година?

– Ще съм омъжена. Какво друго?

Купих ѝ препечен хляб с крехко месо, поне не беше кучешко. Догледахме петото състезание прави, дъвчейки, и когато Сините спечелиха, научих сенаторската дъщеря на няколко ругатни, които да им изкрещи.

– Дано ви овъглят на бавен огън, Сини копелета! – извика тя към пистата, където се перчеше колесничарят на Сините. Аз се разсмях, а тя добави още няколко уместно подбрани израза. После чух зад нас хладен патрициански глас.

– Домина Вибия Сабина, да не сте се изгубили?

– Съвсем не – тя се обърна, уловила ме през ръката. – А вие, трибуне[7]?

Щях да разбера, че е аристократ дори без ранга, който Сабина му отреди. Само богатите и могъщите носят блестящи от чистота тоги и ги носят, без да се спъват в диплите като нас, простосмъртните.

Въпросният трибун, висок мъж, вероятно метър и деветдесет, имаше широко, невъзмутимо лице и дълбоки очи. И брада – нещо необичайно за римлянин. Придържаше диплите на тогата си пред гърдите с едра длан, украсена с пръстени, и наблюдаваше Сабина с търпеливо неодобрение.

– Не бива да сте тук, домина.

– Защо?

– Баща ви има ложа. По-безопасно е за момиче.

– В безопасност съм с придружителя ми.

Очите му се насочиха към мен. Един бърз поглед и разбрах, че дори и след година ще успее да ме опише до най-малката подробност – от износените ми сандали до чорлавата коса и татковия амулет около врата ми, който, съдейки по трепването на тежките му клепачи, явно му се стори варварски.

– Версенжеторикс – представи ме Сабина. – Запознай се с Публий Елий Адриан, трибунус плебис.

– Какво е това? – попитах, без да се покланям. – Офицер в легион ли?

– Не, това е друг трибун. Адриан е нещо като магистрат. Първата стъпка към поста на претор[8].

– Има други отговорности – очите на Адриан отново ме обходиха. – А кой е този? – попита той Сабина.

– Подопечен на татко.

– А! – Лека изненада. – Сенатор Норбан винаги закриля странници.

– Да – съгласи се Сабина. – На мен ми харесват. Научавам много.

– Особени вкусове имате, Вибия Сабина.

– Нали? – вметнах аз. – На мен ми харесва.

Очите на трибуна се позадържаха върху лакътя ми, където ръката на Сабина все още беше пъхната, после ме пренебрегнаха.

– Ако не желаете да ви придружа до ложата ви, Вибия Сабина, ще си тръгвам. Не обичам състезанията.

Още един поклон към Сабина и той се отдалечи с типичната сляпа самоувереност, принуждаваща тълпата да се отдръпва от пътя му.

– Превзето патрицианско копеле – изръмжах аз.

Така се запознах с Публий Елий Адриан. Колко неприятности щях да предотвратя, ако бях убил кучия син на място!


САБИНА

Колко е приятно, мислеше си Сабина, да разполагаш със здравеняк от мъжки пол в тълпата. Вървеше спокойно след Викс, който си пробиваше път с рамене през въодушевеното множество от привърженици на Червените. Червените, спечелили последната надпревара, имаха най-много победи.

– Леля Диана никога няма да ми прости, ако не отида да я поздравя – изкрещя Сабина, за да надвика бурните аплодисменти, отправени към Червените в края на последната им тържествена обиколка, а Викс си запроправя път през червеното море, наводнило арената.

– Триста дяволи! – Досега Викс не бе виждал отблизо състезателните жребци – огромни и потни, задъвкали червените кожени юзди. – Качвам се на кон само в краен случай. Какви чудовища! Кой би поискал доброволно...

– Сабина! – леля Диана изскочи иззад гърбовете им и прегърна Сабина през кръста с неизискано загорелите си ръце. Както обикновено червената ѝ рокля и сламенорусата ѝ коса миришеха на сено. – Червените спечелиха пет от девет, видя ли? Поканих колесничарите на пиршество във вилата ми. И ти ще дойдеш, разбира се...

– Мисля да се прибирам вкъщи, лельо Диана.

– Всемогъщи богове, момиче, на твоята възраст се надпивах с колесничарите и печелех! Както решиш... Аз ще нагледам конете си.

Тя се извърна и се отдалечи.

– Това ли е леля ти? – Викс я проследи с възхитен поглед.

– Не точно. Пада ми се далечна братовчедка по бащина линия, но я наричам леля – усмихна се Сабина. – Не се притеснявай, че я зяпаш. Не си изключение.