Кийт така и не каза нищо на нея или на Бен, но и не се налагаше. Беше съвсем очевидно по физиономията, с която гледаше как синът му играе футбол. Дори не го похвали, когато Бен спечели последния турнир по шах. Непрекъснато го тласкаше да бъде такъв, какъвто не е. Това влудяваше Бет и ѝ късаше сърцето, обаче за Бен беше още по-лошо. Години наред той се стараеше да се хареса на баща си, но с течение на времето горкото дете просто се изтощи. Например подаванията на бейзболната топка. В това нямаше нищо лошо. На Бен би му харесало, може би дори щеше да поиска да играе в Детската лига. Звучеше съвсем разумно, когато бившият ѝ съпруг го предложи, и отначало момчето се въодушеви. Обаче след време намрази този спорт. Ако хванеше топката три пъти подред, баща му искаше от него да я хване и четвъртия. А когато успееше, трябваше да я улови и петия път. Когато стана още по-добър, баща му очакваше от Бен да улавя всички топки. А после — да ги улавя, докато тича напред. След това — докато тича назад. Да ги улавя, докато се плъзга по тревата. Да ги улавя, докато се хвърля за топката. Да улавя топката, която баща му хвърля с всичка сила. А ако изпусне? Все едно наставаше краят на света. Баща му не беше от хората, които ще кажат: «Добър опит, хлапе. Браво, постара се.» Не, той крещеше: «Хайде, стига си се дънил!»

Бет се опитваше да го разубеди, говореше му до припадък. Обаче той не слушаше. Познатата история. Освен че беше незрял — а може би тъкмо заради това — Кийт беше упорит и твърдоглав за много неща, а възпитанието на Бен беше едно от тях. Искаше синът му да е точно еди-какъв си и щеше да го постигне. Бен, както може да се предположи, реагира по своя пасивно-агресивен начин. Започна да изпуска нарочно всеки път, когато баща му подадеше топката, дори съвсем простичките подавания, без да обръща внимание на растящото му раздразнение, докато накрая баща му просто хвърли ръкавицата си на земята и гневно влетя в къщата, където се цупи цял следобед. Бен се престори, че не забелязва, седя под един бор и чете, докато Бет дойде да го прибере.

Двамата с бившия ѝ съпруг не се караха само заради Бен, те бяха различни като огъня и леда. Той беше огънят, тя — ледът. Той все още беше увлечен по нея, което я дразнеше неимоверно. Не проумяваше от къде на къде той си въобразява, че тя иска да има нещо общо с него, обаче каквото и да му кажеше, той не се отказваше. Бет почти не можеше да си спомни какво изобщо я беше привлякло към него преди години. Можеше да изреди причините, поради които се бе омъжила за него — беше млада и глупава, това беше първата ѝ любов, освен това беше и в напреднала бременност, — обаче сега, когато той я оглеждаше от глава до пети, тя се отвращаваше. Той не беше нейният тип. Честно казано, никога не е бил. Ако запишеше на видео целия си живот, бракът ѝ щеше да е събитието, което с радост щеше да изтрие. С изключение на Бен, разбира се.

Искаше ѝ се по-малкият ѝ брат Дрейк да беше тук, а когато си помислеше за него, изпитваше познатата болка. Когато им гостуваше, Бен го следваше, както кучетата вървяха по петите на баба. Двамата заедно отиваха да ловят пеперуди или да поседят в къщичката на дървото, построена от дядо му, до която се стигаше само по паянтовия мост над двата потока в имота им. За разлика от бившия ѝ съпруг Дрейк приемаше Бен какъвто е, а това в много отношения го правеше повече негов баща от Кийт. Бен го обожаваше, а тя пък обожаваше Дрейк заради начина, по който той неусетно градеше самочувствието на сина ѝ. Веднъж му благодари, а той сви рамене:

— Просто ми е приятно да прекарвам известно време с него.

Бет трябваше да отиде да провери как е баба ѝ. Надигна се и забеляза, че лампата в кабинета свети, но се съмняваше, че баба ѝ работи над документацията. Най-вероятно беше в оградените площи зад кучкарника, затова се запъти натам. Надяваше се баба ѝ да не е намислила да изведе група кучета на разходка. Нямаше как да пази равновесие с тях — нито да успее да ги удържи, ако изопнеха каишките, но това беше едно от любимите ѝ неща. Тя смяташе, че повечето кучета не се движат достатъчно, а имотът ѝ даваше прекрасна възможност да поправи това. Беше разположен на почти седем акра и имаше няколко поляни, оградени от девствена гора, пресичаха го пет-шест пътеки и два малки притока, които се вливаха чак в река Саут. Имотът, купен за нищожна сума преди петдесет години, в момента струваше доста пари. Така им каза адвокатът, който дойде да проучва какво е мнението на баба ѝ за евентуална продажба.

Тя знаеше прекрасно кой стои зад тази работа. Баба ѝ също, макар да се правеше на идиот, докато адвокатът ѝ говореше. Гледаше го с ококорените си празни очи, пускаше гроздови зърна едно по едно на пода и ломотеше неразбираемо. Двамата с Бен се смяха с часове, след като адвокатът си тръгна.

Бет надникна в канцеларията на кучкарника и установи, че баба ѝ не е там, обаче чу гласа ѝ откъм клетките:

— Седни… ела. Добро момиче! Браво!

Зави и видя баба си да обучава едно куче шицу, което припкаше към нея. Приличаше на играчка на пружина, каквато можеш да си купиш от супермаркета.

— Какво правиш, бабо? Не бива да си тук.

— А, здравей, Бет. — За разлика отпреди два месеца баба ѝ вече не заваляше думите.

Бет сложи ръце на кръста.

— Не бива да излизаш тук сама.

— Взех си мобилния. Щях да звънна, ако имам проблем.

— Ти нямаш мобилен.

— Взех твоя. Тайно го отмъкнах от чантата ти сутринта.

— Тогава на кого щеше да се обадиш?

Баба ѝ явно не се беше замислила над това, понеже сбърчи чело, когато погледна към кучето.

— Виждаш ли какво съм принудена да търпя, Прешъс? Казах ли ти, че това момиче е много умно? — Тя въздъхна и издаде звук като бухането на бухал.

Бет знаеше, че ще последва смяна на темата.

— Къде е Бен? — попита баба ѝ.

— Вътре е. Приготвя се.

— Представям си колко се радва. Сигурна ли си, че не се крие в къщата на дървото?

— По-кротко, все пак той му е баща — предупреди тя баба си.

— Няма как да си сигурна!

— Напълно съм сигурна.

— Да не си се забавлявала и с още някого навремето? Дори за една нощ? С някой келнер или шофьор на камион, или с някой съученик? — Въпросите ѝ прозвучаха едва ли не обнадеждено. Винаги звучеше така, когато говореше подобни работи.

— Сигурна съм. Повторих ти го вече милион пъти.

Старицата ѝ намигна.

— Да, обаче баба все се надява паметта ти да се проясни.

— Откога си навън, между другото?

— Колко е часът?

— Почти четири.

— Значи съм навън от около три часа.

— На този пек?

— Не съм се потрошила, Бет. Прост претърпях инцидент.

— Получи инсулт.

— Но не беше сериозен.

— Не можеш да си движиш ръката.

— След като мога да ям супа, за какво ми е? Сега ме остави да се видя с внука си. Искам да си взема довиждане с него, преди да тръгне. — Бабчето тръгна към кучкарника, а Прешъс се затътри подире ѝ задъхана и с вирната опашка. Сладко куче.

— Тази вечер ми се яде китайска храна — оповести баба ѝ. — А на теб?

— Не съм мислила.

— Ами помисли.

— Добре, ще ядем китайско. Обаче да не е много тежко. И да не е пържено.

— Изобщо не си забавна.

— Обаче съм здрава.

— Все тая. А, след като си толкова здрава, имаш ли нещо против да прибереш Прешъс? Тя е дванайсети номер. Чух един нов виц и искам да го разкажа на Бен.

— Къде го чу?

— По радиото.

— Приличен ли е?

— Разбира се, че е приличен. За каква ме вземаш?

— Познавам те добре и точно затова те питам. Какъв е вицът?

— Двама канибали си хапвали един комик, единият се обърнал към другия и го попитал: «Не ти ли се струва малко смешен на вкус?»

Бет се изкиска:

— На Бен ще му хареса.

— Добре. Горкото дете се нуждае от нещо, което да му повдигне духа.

— Той е добре.

— Да бе, добре е. Аз да не съм вчерашна!

Когато стигнаха кучкарника, бабчето продължи към къщата, накуцвайки по-забележимо, отколкото сутринта. Състоянието ѝ се подобряваше, но трябваше да мине още доста време.

Четвърта глава

Тиболт

Всичко в морската пехота се основава на числото три. Това е едно от първите неща, които научаваш по време на основната подготовка. Всичко става разбираемо. Трима пехотинци съставят бойна група, три бойни групи съставят отделение, три отделения — взвод, три взвода — рота, три роти — батальон, а три батальона — полк. Поне на хартия. Когато нахлуха в Ирак, полкът им беше комбиниран с други военни подразделения, включително от лековъоръжения разузнавателен батальон, от стрелковите батальони на Единайсети пехотен полк, Втори и Трети щурмови батальони амфибии, рота Б от Първи боен инженерен батальон и батальон 115 за бойна техническа поддръжка. Масирано нахлуване. Бяха подготвени за всичко. Близо шест хиляди войници.

Тиболт крачеше под небето, което бе започнало да променя цветовете си със спускането на здрача, и мислите му се върнаха към нощта, когато за пръв път участва в бойни действия на вражеска територия. Полкът му, Първи от Пета дивизия, беше първата военна част, навлязла в Ирак, с цел да завладее петролните полета на Румайла. Всички помнеха, че Саддам Хюсеин запали повечето петролни кладенци в Кувейт по време на отстъплението си при Първата война в Залива, и никой не искаше същото да се случи отново. С две думи, Първи полк от Пета дивизия успя да стигне навреме заедно с други военни подразделения. Когато обезопасиха района, горяха само седем кладенеца. Оттам отделението на Тиболт получи заповед да отиде на север от Багдад, за да помогне при обезопасяването на столицата. Първи полк от Пета дивизия беше най-награждаваната част на морската пехота, затова беше избран да поведе най-дълбокото нахлуване във вражеска територия в историята на корпуса. Първата му мисия в Ирак продължи малко повече от четири месеца.