— Ако предлага минимална заплата, тогава да видиш как ще се оплаква! Дори учениците вече не искат да чистят клетките. Било гадно!

— Противно е.

Бет се засмя.

— Да, така е — призна тя. — Но не разполагам с време. Съмнявам се, че нещо ще се промени до другата седмица, а ако не се промени, има и по-лоши неща. На мен ми е приятно да обучавам кучетата. В повечето случаи с тях е по-лесно, отколкото с учениците.

— Например с моя ученик?

— С твоя е лесно, повярвай ми.

Мелъди махна към Бен:

— Пораснал е в сравнение с последния път, когато го видях.

— С повече от два сантиметра — отбеляза Бет и си каза, че е много мило от страна на Мелъди да го каже. Бен открай време си беше нисичък за възрастта, все го слагаха най-отляво в предната редица на снимките на класа и беше с половин глава по-нисък от съседното дете. Синът на Мелъди, Зак, беше пълната му противоположност: стоеше отзад, от дясната страна, и винаги беше най-високият в класа.

— Говори се, че Бен няма да играе футбол наесен — отбеляза Мелъди.

— Иска да опита нещо по-различно.

— Какво например?

— Искал да се научи да свири на цигулка. Ще взима уроци от госпожа Хейстингс.

— Тя още ли преподава? Сигурно е най-малко на деветдесет.

— Но има търпение да обучава начинаещ. Или поне така ми каза. Пък и Бен много я харесва, а това е главното.

— Браво на него — каза Мелъди. — Не се съмнявам, че ще се справи чудесно. Зак обаче ще бъде съсипан.

— И бездруго нямаше да са в един отбор. Зак ще играе в училищния, нали?

— Ако успее да влезе там.

— Ще успее.

Наистина щеше да успее. Зак беше едно от най-самоуверените и състезателно настроени деца, които съзряват рано и надбягват не толкова надарените играчи на терена. Дори сега, докато тичаше из двора с водния си пистолет, Бен не можеше да го настигне. Макар да беше мило и добро дете, той не си падаше по спорта — факт, който предизвикваше огромното раздразнение на бившия ѝ съпруг. Миналата година той гледаше сърдито мачовете му отстрани на игрището, а това беше още една причина Бен да не иска да играе футбол.

— Дейвид ще помага ли на треньора?

Дейвид беше съпругът на Мелъди, един от двамата педиатри в града.

— Още не е решил. Откакто Хоскинс напусна, го търсят повече. Никак не му е приятно, но какво да прави? Опитват се да привлекат още един лекар, но е трудно. Не всеки иска да работи в малък град, особено ако най-близката болница е в Уилмингтън на четирийсет и пет минути път. Денят ти става адски дълъг. В повечето случаи Дейвид се прибира чак към осем, а понякога дори по-късно.

Бет долови тревогата в гласа на Мелъди и реши, че приятелката ѝ си мисли за любовната връзка, за която миналата зима Дейвид бе признал пред нея. Реши обаче да не повдига въпроса. Още когато чу слуховете, си обеща да говори само ако Мелъди поиска. А ако не поиска, ще си мълчи, все пак си е нейна работа.

— А ти как си? Излизаш ли с някого?

Бет се намръщи:

— Не. След Адам с никого.

— А с него какво стана?

— Нямам представа.

Мелъди поклати глава:

— Не мога да кажа, че ти завиждам. Никога не ми е харесвало да излизам по срещи.

— Да, но ти поне го умееше, а мен никаква ме няма.

— Преувеличаваш.

— Не преувеличавам, но… голяма работа! Вече не съм сигурна, че имам сили за това. Да обувам обувки с висок ток, да си бръсна краката, да флиртувам, да се преструвам, че се разбирам с приятелите му. Прекалено много усилия.

— Не си ли бръснеш краката? — набърчи нос Мелъди.

— Разбира се, че ги бръсна — отвърна Бет, после тихо добави: — В повечето случаи. — Изпъна гръб. — Разбираш какво искам да кажа. Ходенето по срещи е трудно, особено за жена на моята възраст.

— О, моля те, още нямаш трийсет и си страхотна.

Бет слушаше тези думи, откакто се помнеше, и усещаше, че мъжете — дори женените — се обръщат, когато тя минава покрай тях. През първите ѝ три години като учителка само веднъж на родителските срещи се появи един баща. Винаги идваха майките. Беше споделила този факт с баба си преди няколко години ѝ тя ѝ отвърна: «Не искат да оставаш насаме със съпрузите им, понеже си сладка като печена тиква.» Баба ѝ се изразяваше неповторимо.

— Забравяш къде живеем — възрази Бет. — Тук няма много неженени мъже на моята възраст. А ако са свободни, си има причина.

— Не е вярно.

— В града може би, но тук? В нашия град? Повярвай ми, живея тук, откакто се помня, дори докато учех в колежа, всеки ден се прибирах у дома. В редките случаи, когато са ме канили, излизаме два-три пъти и после престават да се обаждат. Не ме питай защо. — Махна философски с ръка. — Но няма нищо, имам си Бен и баба. Не живея сама с една дузина котки.

— Не, ти имаш кучета.

— Не са мои, а на други хора. Има разлика.

— Да бе, огромна разлика — изсумтя Мелъди.

В другия край на двора Бен се тътреше с водния си пистолет след цялата група, но най-неочаквано се спъна и падна. Очилата му тупнаха в тревата. Бет знаеше, че не бива да се втурва да му помага — последния път, когато го направи, той видимо се смути. Сега намери очилата си, стана и отново хукна.

— Растат много бързо, нали? — прекъсна мислите ѝ Мелъди. — Знам, че е клише, но е вярно. Помня, че майка ми го повтаряше, а аз си мислех, че тя нищо не разбира. Нямах търпение Зак да порасне малко. Тогава имаше колики и аз цял месец спях по няколко часа на нощ. А тази година вече ще учи в средния курс.

— Още не, догодина.

— Знам, но въпреки това се притеснявам.

— Защо?

— Знаеш… сега са в трудна възраст. Сега децата започват да разбират света на възрастните, но не са достатъчно зрели, за да се справят със случващото се край тях. Добави изкушенията, факта, че вече не слушат като преди, и смяната на настроенията през пубертета, и веднага ти признавам, че не го очаквам с нетърпение. Ти си учителка. Разбираш.

— Затова преподавам на второкласниците.

— Хубав избор. — Мелъди замълча. — Чу ли за Елиът Спенсър?

— Не съм чувала нищо. Живея като отшелник, забрави ли?

— Хванали го да продава наркотици.

— Но той е само с няколко години по-голям от Бен!

— И още е в прогимназията.

— Успя да ме притесниш.

— Не се тревожи — завъртя очи Мелъди. — Ако моят син приличаше на Бен, нямаше да имам причини за тревога. Бен е стара душа. Винаги е учтив, любезен, винаги се опитва да помага на по-малките деца. Състрадателен е. А моят Зак…

— Зак също е чудесно дете.

— Знам, но с него винаги е по-трудно, отколкото с Бен. Той винаги води.

— Наблюдавала ли си ги как играят? Според мен другите водят Бен.

— Разбираш какво имам предвид.

Бет разбираше. Бен от малък вървеше по свой път. А това, длъжна беше да признае, беше хубаво, тъй като пътят му си струваше. Нямаше много приятели, обаче се интересуваше от много неща. При това хубави. Не му беше интересно да играе на видеоигри или да сърфира из интернет, и макар понякога да гледаше телевизия, обикновено не беше за повече от трийсет минути. Вместо това предпочиташе да почете или да поиграе шах (игра, която сякаш разбираше интуитивно) на електронната игрална дъска, която получи като коледен подарък. Обичаше да чете и да пише и макар да обичаше и кучетата в кучкарника, повечето от тях бяха неспокойни заради дългите часове, прекарани в обучение, и обикновено не му обръщаха внимание. Бен им подхвърляше топки за тенис, които те рядко му донасяха обратно.

— Всичко ще бъде наред.

— Дано. — Мелъди остави питието си. — Май е време за тортата. Зак е на тренировка от пет.

— Ще бъде страхотно.

Мелъди се изправи:

— Сигурна съм, че ще иска да си вземе и водния пистолет, за да намокри треньора.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, благодаря. Седи и си почивай. Веднага се връщам.

Бет проследи с поглед Мелъди, докато се отдалечаваше, и за пръв път си даде сметка колко е отслабнала. Беше по-слаба с пет-шест килограма от последния път, когато я видя. Сигурно се дължеше на стреса. Любовната история на Дейвид я беше съсипала, но за разлика от Бет, когато същото се случи и на нея, беше решена да спаси брака си. Но пък всеки брак е различен. Дейвид допусна огромна грешка и това засегна Мелъди, но според Бет те бяха щастлива двойка. От друга страна, нейният брак беше фиаско още от самото начало. Точно както беше предсказала баба ѝ. Тя притежаваше способността да преценява хората светкавично и свиваше рамене по специфичен начин, когато не харесваше някого. Щом Бет ѝ съобщи, че е бременна и че вместо да отиде в колеж, двамата с бившия ѝ мъж ще се женят, баба ѝ започна да свива рамене толкова начесто, все едно имаше тик. Разбира се, тогава не ѝ обърна внимание и си каза, че баба ѝ просто не желае да им даде шанс. Че всъщност не познава избраника ѝ. Беше сигурна, че двамата ще успеят. Нищо подобно. Баба ѝ винаги се държеше учтиво и сърдечно със съпруга на Бет, но свиването на раменете не престана, докато Бет не се върна отново у дома преди десет години. Бракът ѝ продължи по-малко от девет месеци — Бен беше на пет седмици. Оказа се, че още от самото начало бабчето е била права за съпруга ѝ.

Мелъди влезе в къщата и се появи няколко минути по-късно заедно с Дейвид. Той носеше картонени чинии и вилички. Бет забеляза побелелите коси покрай ушите му и дълбоките бръчки на челото. Последния път, когато го видя, бръчките не бяха толкова видими — явно бяха поредният признак на напрегнатия му делник.

Понякога се питаше как ли щеше да изглежда животът ѝ, ако беше омъжена. Не за бившия си, разбира се. Потръпна от тази мисъл. Предостатъчно ѝ беше, че го вижда през уикенд. Но ако се беше омъжила за някой друг, за някой… по-добър. Идеята ѝ се струваше добра, поне абстрактно погледнато. За десет години беше привикнала с живота си и макар че би било хубаво да има с кого да прекарва вечерите си след работа и кой да разтрива гърба ѝ от време на време, имаше нещо хубаво и в това, че в неделя можеше да си стои по пижама по цял ден. И понякога наистина го правеше. Бен също. Наричаха ги «дни за мързелуване». Бяха най-хубавото време. Понякога двамата просто си лентяйстваха, поръчваха си пица и гледаха филм. Божествено.