Освен това, ако взаимоотношенията бяха трудни, бракът беше още по-труден. Не само Мелъди и Дейвид се бореха, почти всички други двойки, изглежда, също имаха проблеми. Беше съвсем обичайно. Какво казваше баба ѝ? Настани двама човека с различни очаквания под един покрив и ще видиш, че на Великден няма все да хапват скариди.

Точно така, макар да не беше сигурна откъде бабчето вади мъдростите си.

Бет погледна часовника си, понеже знаеше, че щом тържеството приключи, трябва да отиде да провери как е баба ѝ. Сигурно щеше да я завари в кучкарника — или на бюрото, или да наглежда животните. Голям инат беше. Какво значение имаше, че едва стъпва с левия крак? Не е идеален, но не е и от восък, казваше. Или че може да падне и да се нарани? Не съм купа от фин порцелан. Или че лявата ѝ ръка беше на практика безполезна? Стига да мога да ям супа, тя и бездруго не ми трябва. Нямаше друга като нея, бог да я благослови. Открай време си беше такава.

— Мамо?

Унесена в мислите си, Бет не беше усетила, че Бен се е приближил. Луничавото му лице лъщеше от пот. От дрехите му капеше вода, а по ризата му имаше петна от тревата, които тя със сигурност нямаше да успее да изпере.

— Да, скъпи?

— Може ли тази вечер да спя у Зак?

— Нали той ще ходи на тренировка по футбол?

— След това. Няколко момчета ще останат, а и му подариха музикална видеоигра за рождения ден.

Бет знаеше истинската причина за молбата му.

— Не тази вечер. Баща ти ще те вземе в пет.

— Не може ли да му се обадиш и да го помолиш?

— Мога да опитам, но знаеш…

Той кимна и както винаги, когато това се случеше, сърцето ѝ се сви.

— Да, знам.



Слънцето печеше безмилостно през предното стъкло на колата и тя съжали, че климатикът не работи. Беше свалила стъклото на прозореца и развятата ѝ коса я боцкаше по лицето. Отново си напомни, че трябва да се подстриже. Представяше си как нарежда на фризьорката: «Отрежи я, Тери! Искам да приличам на мъж!» Обаче знаеше, че всъщност ще поиска да я скъсят малко както обикновено. В някои отношения беше голяма страхливка.

— Май добре се забавлявахте.

— Така е.

— Само това ли ще кажеш?

— Изморен съм, мамо.

Тя му посочи към табелата на сладкарница «Млечна крава» отпред:

— Искаш ли да се отбием и да си вземем малко сладолед?

— За мен не е полезно.

— Ей, аз съм майката, това са мои думи. Просто си помислих, че ти е топло и че няма да е лошо да си вземем сладолед.

— Не съм гладен. Току-що ядох торта.

— Добре, както искаш, но да не обвиняваш мен, като се прибереш вкъщи и съжалиш, че не си се възползвал от възможността.

— Няма — извърна се той към прозореца.

— Ей, приятел, добре ли си?

Когато ѝ отговори, гласът му едва се чуваше заради свистенето на вятъра:

— Защо трябва да ходя у татко? Не правим нищо забавно. Той ме праща да си лягам в девет часа, все едно още съм във втори клас. Дори не съм изморен. А пък утре цял ден ще ме кара да върша разни неща.

— Нали след църква щеше да те води у дядо ти да се почерпите?

— Въпреки това не ми се ходи.

«И аз не искам да ходиш, но какво да се прави?» — помисли си тя.

— Защо не си вземеш някоя книга? — предложи. — Можеш да си почетеш довечера, а ако утре ти доскучае, пак можеш да си почетеш.

— Винаги го казваш.

«Понеже не знам какво друго да ти кажа», помисли си тя.

— Искаш ли да отидем в книжарницата?

— Не — отговори той, но явно не беше искрен.

— Е, ела с мен. Искам аз да си купя книга.

— Добре.

— Знаеш, че съжалявам за тази история.

— Да, знам.

Посещението в книжарницата не повдигна особено настроението на Бен. Макар че накрая си избра няколко криминални романа за братята Харди4, Бет прецени настроението му по прегърбените рамене, докато чакаха на касата. На път за вкъщи той разгърна една от книгите и се престори, че чете. Бет беше сигурна, че така той парира въпросите или опитите ѝ да го развесели, да повдигне духа му преди предстоящото гостуване при баща му. Макар да беше само на десет, Бен умееше да отгатва поведението ѝ.

Ужасно неприятно ѝ беше, че не му харесва да гостува на баща си. Наблюдава го как влиза в къщата и знаеше, че отива в своята стая, за да си събере нещата. Но вместо да го последва, приседна на стълбите на верандата и за хиляден път ѝ се прииска да беше си сложила люлка. Още беше топло, а съдейки по скимтенето откъм кучкарника отсреща, жегата явно тормозеше и кучетата. Бет се ослуша да чуе баба си вътре. Ако беше в кухнята, когато Бен влезе, със сигурност щеше да я чуе. Баба ѝ беше същинска ходеща какофония. Не заради инсулта, а защото си беше такава. «На седемдесет и шест съм, ама се чувствам като на седемнайсет» — смееше се тя силно и тропаше по тенджерите с черпака, докато готвеше. Обожаваше бейзбол и надуваше радиото оглушително, когато пускаха музика от епохата на биг бенда. «Такава музика не расте като бананите, така да знаете.» Преди инсулта бабчето носеше гумени ботуши, гащеризони и широкопола сламена шапка почти всеки ден и в този вид учеше кучетата на двора да изпълняват заповеди, да идват или да стоят мирно.

Преди години заедно със съпруга си бабчето ги учеше на почти всичко. Двамата с него отглеждаха и обучаваха животни, служебни кучета за слепи, кучета, които надушват наркотици за полицията, кучета пазачи за домовете. Сега, когато него вече го нямаше, тя правеше тези неща само от време на време. Не защото не ги умееше — и бездруго предимно тя водеше обучението. Обаче за да обучиш куче да охранява дома, ти трябват четиринайсет месеца, а като се има предвид, че възрастната жена обикваше катерица за по-малко от четири секунди, в края на такова обучение сърцето ѝ винаги бе съкрушено. Сега, когато дядо го нямаше, за да каже: «Вече го продадохме, така че нямаме избор», на баба ѝ беше по-лесно просто да закрие тази част от бизнеса.

Вместо това през последните години тя с огромен успех учеше кучетата да се подчиняват на заповеди. Хората оставяха любимците си за по няколко седмици — на кучешки лагер, така го наричаше тя, — и бабчето ги учеше да сядат, да лягат, да стоят на място и да следват стопанина си. Това бяха простички и непретенциозни команди, които почти всяко куче научаваше бързо. Обикновено на всеки две седмици през кучкарника преминаваха, общо взето, двайсетина кучета, всяко от които трябваше да обучават приблизително двайсет минути дневно. Ако го правеха по-дълго, кучетата губеха интерес. Не беше толкова зле, когато бяха петнайсет, но ако гледаха двайсет и пет кучета, работният им ден ставаше много дълъг, като се има предвид, че трябваше и да разхождат питомците си. Освен това трябваше да се имат предвид храненето, поддържането на кучкарника, телефонните разговори, преговорите с клиентите и документацията. През по-голяма част от лятото Бет работеше дванайсет-тринайсет часа дневно.

Винаги бяха заети. Обучението на едно куче не е трудно — Бет помагаше на баба си от време на време още от дванайсетгодишна, — освен това имаше десетки книги по темата. Пък и ветеринарната клиника също предлагаше обучение на кучетата и на техните собственици всяка събота сутрин на много по-ниска цена. Бет знаеше, че повечето хора могат да отделят двайсет минути дневно в продължение на две седмици, за да обучат кучето си, обаче не го правеха. Вместо това при тях идваха хора чак от Флорида и от Тенеси, за да водят домашните си любимци. Да, баба ѝ беше прочута инструкторка, но всъщност тя учеше животните само да сядат, да идват, да стоят на място и да следват стопанина си. Не беше бог знае какво. Но хората ѝ бяха невероятно признателни. И винаги, ама винаги се чудеха.

Бет погледна часовника си. Кийт, бившият ѝ съпруг, скоро щеше да дойде. Макар да имаше недоразумения с него — бог ѝ беше свидетел, че бяха наистина сериозни недоразумения, — двамата заедно получиха попечителство над детето, така че тя се опитваше да се възползва от това по най-добрия начин. Повтаряше си, че за Бен е важно да прекарва известно време с баща си — момчетата трябва да общуват с бащите си, особено когато навлизат в пубертета, а тя трябваше да признае, че бившият ѝ съпруг не беше лош човек. Беше незрял, но не беше лош. От време на време изпиваше по няколко бири, обаче не беше алкохолик, не вземаше наркотици, не се беше държал агресивно нито с нея, нито със сина им. Всяка неделя ходеше на църква. Имаше постоянна работа и плащаше издръжката навреме. По-точно, семейството му я плащаше — парите идваха от фонд, един от многото, учреден от близките му през годините. И през повечето време той имаше несекваща поредица от гаджета, но ги отпращаше през уикендите, които прекарваше със сина си. Ключовата фраза в случая е «през повечето време». Напоследък се беше кротнал, но Бет отдаваше това по-скоро на факта, че в момента той просто сменя гаджетата си, не толкова на възраждането на родителската му отговорност. Не би имала нищо против приятелките му, но повечето от тях бяха по-близо до възрастта на Бен и бяха интелигентни колкото салатиера. Дори Бен забелязваше тези неща. Преди няколко месеца Бен помагал на една от девойките да направи втора порция полуготови макарони със сирене, след като първата изгоряла. Явно последователността «добавете мляко и масло и разбъркайте» не беше по силите ѝ.

Но не това притесняваше Бен най-много. Той нямаше нищо против момичетата — те се отнасяха с него като с по-малък брат. Домашните задължения също не му тежаха. Не му пречеше да чисти двора с греблото, да измие кухнята или да изхвърли боклука, обаче бившият ѝ съпруг се държеше с него като с неофициален прислужник. За Бен беше добре да изпълнява определени задължения — самата тя го товареше с такива неща. Проблемът беше детинското и безмилостно разочарование на Кийт от Бен. Кийт искаше син спортист, а неговият желаеше да свири на цигулка. Той искаше другар в лова, а синът му предпочиташе да чете. Искаше син, на когото да подава на бейзбол или да стрелят в коша, а му се падна тромав син с лошо зрение.