— Виждала ли си Бен? — провикна се неочаквано Бет.

— Не — отговори баба ѝ. — Току-що идвам. Какво става? — Тя се закова на място, когато забеляза Клейтън. — Какво става тук? — отново попита тя настойчиво.

— Той не мина ли покрай теб? — попита внучката ѝ и рязко хукна към стълбите.

— Голяма работа — обади се Кийт, който искаше да доведе докрай разговора си с Бет. — Бен ще се върне…

Бет се закова на място и се обърна към него. Кийт веднага забеляза, че на мястото на гнева ѝ се е появил ужас. Изведнъж ревът на бурята сякаш се отдръпна някъде далеч.

— Какво има? — попита той.

— Къщичката на дървото…

Клейтън осъзна думите ѝ на секундата и двамата хукнаха към гората…

Трийсет и осма глава

Тиболт, Бет, Клейтън

Тиболт най-сетне се добра до алеята пред кучкарника с натежали ботуши. Зевс подтичваше до него, забавян леко от дълбоката до глезените вода. Отпред Логан видя колата и пикапа, а до тях — джип. Когато наближи, полицейската лампа му подсказа, че Клейтън е в къщата.

Въпреки изтощението Логан се хвърли напред, шляпайки през локвите. Зевс пореше водата като делфин, който скача над вълните. Колкото по-бързо тичаше Тиболт, толкова по-дълго му се струваше разстоянието, но най-сетне подмина канцеларията на кучкарника и зави към къщата. Едва тогава забеляза бабчето на верандата, насочила фенерче към гората.

Дори отдалеч изглеждаше паникьосана.

— Бабче! — провикна се той, но тя не го чу заради рева на бурята. След малко обаче явно доловила приближаването му, се обърна към него и го освети с фенерчето.

— Тиболт?

Той с огромно усилие извървя последните няколко крачки. Дъждът плющеше край него и в мрака вече не се виждаше почти нищо. Забави крачка, за да си поеме дъх.

— Какво се случи? — провикна се той.

— Бен избяга! — викна тя в отговор.

— Как така избяга? Какво стана?

— Не знам! — проплака жената. — Клейтън беше тук, Бет излезе да търси Бен, а после двамата хукнаха към потока. Чух да споменават къщичката на дървото.

Само след миг Тиболт тичаше към гората, придружен от Зевс.

Заради вятъра и дъжда клоните изподраха лицата и ръцете им. Пътеката беше препречена от десетки паднали дървета, затова Бет и Кийт се промъкваха през клоните и увивните растения. Тя на два пъти се спъна и падна, зад себе си чуваше как Кийт също пада. Калта беше гъста и лепкава. Някъде по средата на пътя до къщичката едната обувка на Бет се изхлузи, но това не я спря.

Къщичката на дървото. Мостът. Пороят. Не повърна само заради притока на адреналин и страх. Представяше си как синът ѝ стои на моста, а той неочаквано се продънва.

Тя се препъна отново в един полуизгнил ствол и усети пронизваща болка в стъпалото. Изправи се възможно най-бързо и се помъчи да не обръща внимание на болката, но щом стъпи, отново се строполи на земята.

Кийт вече я бе настигнал и я изправи, без да каже нито дума. Обгърна кръста ѝ с ръка и я помъкна напред.

И двамата съзнаваха, че Бен е в опасност.



Клейтън си нареди да не се поддава на паника. Повтаряше си, че Бен е умен, че ще прецени опасността, че няма да насилва късмета си. Не беше най-смелото дете на света и за пръв и единствен път през живота си той се радваше за това.

Дори докато с мъка се промъкваха през храсталака и Бет накуцваше до него, Клейтън не можеше да не забележи ставащото пред очите му. Видя рекичката, излязла от бреговете си и разляла се почти до краката им, по-широка, по-мощна и по-бърза от когато и да било.



Тиболт тичаше с все сила през калта и водата и се мъчеше да не забавя темпо, но с всяка следваща крачка все по-трудно успяваше да поддържа отчаяния си бяг. Растения и клони го удряха през лицето и ръцете и го режеха, но той не усещаше и се носеше напред.

Докато тичаше, разкъса дъждобрана си, а после и ризата.

«Почти стигнах — повтаряше си той. — Още съвсем мъничко.»

А някъде дълбоко в съзнанието си чуваше гласа на Виктор: «Има и още».



Бет усещаше, че костите на стъпалото ѝ стържат една в друга на всяка крачка и че по долната половина на тялото ѝ пробягват огнени искри, но не плачеше и не пищеше.

Когато се приближиха до къщичката на дървото, потокът стана още по-широк, а по течението му се бяха образували вихрени въртопи. Черната вода плискаше покрай купчините откършени клони по все по-бързо чезнещия под водата бряг. Буйната вода беше пълна с грамадни отломки, които можеха да повалят в несвяст всеки.

Дъждът се стелеше като пелена. Вятърът отчупи поредния клон, който се строполи на земята на метри от тях. Калта сякаш изсмукваше силите им.

Но Бет знаеше, че вече са близо до дъба: през пороя успяваше да различи очертанията на въжения мост, както в мъгливо пристанище най-сетне забелязваш мачтата на кораб. Погледът ѝ се отмести от стълбата към въжения мост и после към площадката в средата… Течението на реката прелиташе стремително и беше натрупало край коловете различни отломки. Бет плъзна очи по въжения мост към платформата на къщичката на дървото отсреща и забеляза странния ъгъл, под който мостът е провиснал на половин метър над водата, понеже платформата почти се бе откъртила от старите подпори на къщичката и всеки момент щеше да падне.

Като в кошмарен сън Бет изведнъж забеляза Бен насред бурния поток, вкопчен във въжения мост под платформата на къщичката. Едва тогава тя изпищя.



Клейтън усети как страхът нахлува във вените му, когато видя Бен, вкопчен в люлеещия се край на въжения мост. Мислите му неистово се защураха.

Беше далеч, за да плува до другия бряг, а и нямаше време.

— Стой там! — кресна той на Бет и хукна към стълбата. Качи се по нея и хукна по моста в плен на отчаяния стремеж да стигне до Бен. Виждаше, че платформата на къщичката потъва — подхванеше ли я силното течение, щеше напълно да се откъсне.

Щом направи третата си крачка, изгнилите дъски се сцепиха и Клейтън усети как се блъска в платформата и полита към водата. Успя само да грабне въжето, цопвайки във водата. Помъчи се да стисне здраво, докато потъваше, повлечен към дъното от дрехите си. Усети напора на течението и въжето се пристегна около ръката му. Той продължи да стиска, мъчейки се да задържи глава над водата, и неистово риташе с крака.

Подаде се над водата и си пое дъх. В ребрата му изригна болка и за миг му причерня. В пристъп на паника Клейтън протегна и другата си ръка към въжето, съпротивлявайки се на течението.

Държеше се, стремейки се да забрави за болката, а клоните се блъскаха в тялото му, преди вихрено да се завъртят и да отминат. Водата се плискаше в лицето му, заслепяваше го, задушаваше го и не му позволяваше да мисли за друго, освен за собственото си оцеляване. Ангажиран в тази борба, той не забеляза, че коловете, на които се крепеше междинната площадка, се накланяха под тежестта му все по-ниско към бурното течение.

Бет мъчително се изправи на крака и се помъчи да върви. Направи три крачки и отново падна. Провикна се към отсрещния бряг:

— Тръгни по въжето, Бен! Отдалечи се от платформата! Можеш да го направиш!

Не беше сигурна, че той я е чул, но след малко го видя да се придвижва сантиметър по сантиметър под платформата към по-бурните води в средата на реката.

Кийт се бореше, но едва успяваше да се задържи…

Всичко сякаш ускоряваше и забавяше ход едновременно, но в този момент Бет забеляза движение в далечината малко по-нагоре по брега на потока. Видя как Логан събува ботушите и непромокаемото си долнище.

След миг той скочи във водата, следван от Зевс.



Клейтън знаеше, че няма да издържи още дълго. Болката в ребрата му беше мъчителна и течението продължаваше да го тегли надолу. Успяваше да си поема въздух съвсем нарядко и се съпротивляваше със сетни сили на смъртта, която най-неочаквано усети да приближава.

Безмилостното течение избутваше Тиболт двойно по-назад при всеки метър, който отвоюваше напред. Той знаеше, че може да се върне по суша, след като стигне на отсрещния бряг, но не разполагаше с толкова време. Беше приковал поглед върху Бен и гребеше с всичка сила.

Блъсна го огромен клон, който за миг го запрати под водата. Когато отново се показа на повърхността, видя Зевс да плува усърдно точно зад него. Съвзе се и отново заплува с отчаяно и съсредоточено усилие, но забеляза, че не е стигнал дори до средата на рекичката.

Бет видя, че Бен се придвижва още мъничко по-надолу по несигурния въжен мост, и се добра по-близо до водата.

— Хайде! — провикна се тя. — Ще успееш! Дръж се, скъпи!



Плувайки, Тиболт се удари в потъналата във водата междинна платформа на моста. Превъртя се във водата, изгуби контрол и след броени секунди се блъсна в Клейтън. В пристъп на паника Кийт сграбчи ръката му със свободната си ръка и го замъкна под водата. Тиболт размаха ръце и потърси въжето, което стисна здраво точно когато Клейтън го пусна. Кийт се вкопчи в Тиболт и се покатери по тялото му в неистов стремеж за глътка въздух.

Тиболт потъна под вода, стиснал въжето с една ръка и неспособен да се освободи от Клейтън. Дробовете му сякаш щяха да експлодират, усети, че го обзема паника.

В този момент коловете на междинната площадка се наклониха още повече под тежестта на двамата мъже, разнесе се трясък и площадката рухна изцяло.



Бет наблюдаваше боричкането между Кийт и Логан точно преди да се скъсат въжетата, които все още не се бяха откъснали от средната площадка. На другия бряг на потока платформата на дървената къщичка се строполи във водата с мощен плисък и течението отнесе Бен. Бет с ужас забеляза, че той все още стиска въжето, свързано със средната площадка, което се нагъна по водата.

Зевс приближаваше Логан и Кийт, когато средната площадка внезапно се надигна като подмятана от вълните мидена черупка и се раздроби на парчета. Кучето изчезна.