Тя кимна, опитвайки се да скрие сълзите си, и се извърна. Когато Бет изтри очи, Клейтън пристъпи към нея.

— Ей — тихо поде, — знам, че в момента не ти е до това, но повярвай ми, постъпи правилно. След време ще намериш някого и не се съмнявам, че той ще е най-свестният мъж на света. Ти го заслужаваш.

Бет изхълца и Клейтън протегна ръка към нея. Тя инстинктивно се притисна към него.

— Всичко е наред — прошепна той. Двамата останаха дълго на верандата и той силно я притискаше към себе си.

Клейтън не остана дълго, нямаше нужда, каза си. Беше постигнал каквото си бе намислил. В очите на Бет той вече беше мил, грижовен и състрадателен приятел, човек, изкупил греховете си. Прегръдката беше само черешката на тортата — не беше я планирал, но тя се оказа приятен край на срещата им.

Нямаше да я притиска, би било грешка. Трябваше ѝ малко време, за да превъзмогне Тиболт. Дори да беше социопат, дори да напуснеше града, чувствата не секват, все едно натискаш някакво копче. Но щяха да отшумят, както щеше да отмине и дъждът. Следващата му стъпка беше да се увери, че Тиболт е потеглил обратно към Колорадо.

А после? Да се държи като свестен тип. Може да покани Бет, докато двамата с Бен правят нещо заедно, и да я убеди да остане на барбекю. Отначало ще се държи небрежно, да не би тя да заподозре, а после ще предложи да направят нещо тримата с Бен някоя вечер през седмицата. Изключително важно беше всичко да се случва далеч от нахалния поглед на бабчето, тоест не биваше да става тук. Бет нямаше да разсъждава трезво поне няколко седмици, но баба ѝ беше запазила здравия си разум, а на него никак не му се искаше тя да втълпи на внучката си, че той си е наумил нещо.

А после, когато отново привикнат един с друг, можеха да изпият няколко бири, докато Бен спи, нещо импровизирано. Би могъл да ѝ капне малко водка в бирата, за да не може да се прибере с колата, а после да ѝ предложи да пренощува в леглото му, а той — на дивана. Щеше да се държи като безукорен джентълмен, но бирата нямаше да спира да се лее. Щяха да си побъбрят за едно време — за доброто старо време — и Кийт щеше да ѝ позволи да поплаче на рамото му за Тиболт. Да отприщи чувствата ѝ и неусетно да плъзне ръка около талията ѝ…

Усмихна се, докато палеше колата, напълно сигурен в развоя на следващите събития.

Трийсет и втора глава

Бет

Бет не спа добре и се събуди изтощена.

Предишната вечер бурята се беше разразила с пълна сила, донесе силен вятър и проливен дъжд, в сравнение с който досегашният порой беше нищо. Предния ден тя не можеше да си представи, че е възможно водата да се покачи още, но когато погледна през прозореца, канцеларията приличаше по-скоро на самотен остров насред океана. Предната вечер беше спряла колата си на малко по-високо място, под магнолията, което се оказа много предвидливо. Автомобилът също се бе превърнал в островче, а водата наоколо стигаше до високите стъпенки на пикапа на баба ѝ. Пикапът се бе справял при предишните наводнения, но все пак добре, че спирачките му бяха оправени, иначе щяха да се окажат затворени у дома.

Предната вечер Бет отиде до града, за да купи няколко литра мляко и още неща от първа необходимост, но пътуването се оказа безполезно. Навсякъде беше затворено и единствените други превозни средства, които срещна на пътя, бяха комуналните камионетки и джиповете на шерифството. Половината град беше останал без електричество, но тяхната къща засега не беше засегната. Хубавата новина беше, че според прогнозите по телевизията и по радиото последният пристъп на бурята щеше да премине днес и утре водата може би щеше да започне да спада.

Бет седеше на люлката на верандата, а баба ѝ и Бен играеха на карти на кухненската маса. Само в тази игра бяха равни съперници, но поне Бен не скучаеше. По-късно Бет щеше да го пусне да поцапа из локвите в предния двор, докато тя наглежда кучетата. Може би трябваше да се откаже от всякакви опити да го пази сух и да му даде да облече банския си — когато по-рано сутринта беше ходила да нахрани кучетата, дъждобранът ѝ се оказа напълно безполезен.

Заслушана в равномерното трополене на дъжда по покрива, Бет се замисли за Дрейк. За хиляден път ѝ се прииска да можеше да поговори с него и се запита какво ли би казал той за снимката. Дали и той вярваше в нейната сила? Брат ѝ не беше много суеверен, но сърцето ѝ се свиваше всеки път, когато си припомнеше необяснимата му паника след загубата на снимката.

Баба му имаше право. Бет не знаеше какво е преживял Дрейк там, не знаеше какво е преживял и Логан. Колкото и да се стараеше да бъде осведомена, войната си оставаше някак нереална. На какъв ли стрес бяха подложени тези момчета, които се опитваха да оцелеят на хиляди километри от дома, навлекли бронежилетки и живеещи сред хора, които говорят на непознат за тях език? Невъзможно ли беше да повярва, че човек би се вкопчил в нещо, което вярва, че ще го запази невредим?

Не, реши Бет. Все едно да носиш заешко краче или медальон с лика на Сейнт Кристофър. Какво, че беше лишено от логика — логиката нямаше значение. Нито пък безусловната вяра във вълшебни сили. След като се чувстваш в безопасност, просто е така и толкова.

Обаче да я издири чак тук? Да я преследва?

Ето това вече не проумяваше. Колкото и скептично да гледаше на намеренията на Кийт — и на опита му да изглежда искрено загрижен за нея, — тя беше принудена да признае, че създалото се положение я караше да се чувства силно уязвима.

Какво беше казал Логан? Че ѝ бил задължен? Вероятно за живота си, но как?

Поклати глава, изтощена от мислите, които препускаха в главата ѝ. Вдигна поглед, когато чу вратата да се отваря.

— Мамо?

— Да, скъпи?

Бен се приближи и седна до нея.

— Къде е Тиболт? Още не съм го виждал днес.

— Няма да идва.

— Заради бурята ли?

Още не му беше казала и не беше готова да го направи.

— Има да свърши някои неща.

— Добре — погледна към двора Бен. — Тревата вече не се вижда.

— Да, така е, но дъждът скоро ще спре.

— Случвало ли се е и преди, когато си била малка?

— Няколко пъти, но винаги след ураган.

Той кимна и бутна очилата си нагоре. Бет прокара ръка през косата му.

— Чух, че Логан ти е дал нещо.

— Не бива да говоря за това — отговори сериозно момчето. — Тайна е.

— Можеш да кажеш на мама. Аз умея да пазя тайни.

— Добър опит, но няма да се хвана — подразни я той.

Бет се усмихна, облегна се назад и залюля люлката с крака.

— Хубаво. Аз вече знам за снимката.

Бен я изгледа, чудейки се какво точно знае.

— Нали се сещаш — продължи тя, — че има силата да предпазва.

Раменете му увиснаха:

— Значи ти е казал.

— Разбира се.

— Е! — възкликна Бен разочарован. — А мен ме предупреди да си остане между нас.

— У теб ли е снимката? И аз искам да я видя.

Бен се поколеба, но бръкна в джоба си. Извади сгънатата снимка и ѝ я подаде. Бет я разтвори, впери поглед в нея и усети как я залива вълна от спомени: за последния ѝ уикенд с Дрейк и за разговора, който бяха водили, виенското колело, падащата звезда.

— Логан каза ли още нещо, когато ти даде снимката? — попита Бет, докато му я връщаше. — Освен че е тайна.

— Каза, че според приятеля му Виктор тя била талисман, благодарение на който бил оцелял в Ирак.

Сърцето ѝ заби лудо и тя приведе лице към лицето на Бен.

— Според Виктор снимката била талисман, така ли?

— Аха — кимна Бен. — Така ми каза Логан.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

Бет се взря в сина си, водейки вътрешна битка със себе си.

Трийсет и трета глава

Тиболт

Тиболт пъхна в раницата си малкото провизии, които имаше у дома. Вятърът духаше на силни пориви и все още валеше силно, но той беше вървял и в по-сурово време. Въпреки това не можеше да събере сили да излезе от вратата.

Пътуването насам беше едно, но да си тръгне — нещо съвсем друго. Беше се променил. Замина от Колорадо по-самотен, отколкото се бе чувствал някога, а тук животът му беше пълен и цялостен. Поне до вчера.

Зевс най-сетне се настани в ъгъла. Почти през целия ден крачеше неспокойно, понеже Тиболт не го беше извеждал на разходка. Всеки път, когато Тиболт станеше да си налее чаша вода, кучето също скачаше, нетърпеливо да излезе навън.

Беше ранен следобед, но заради облачното и дъждовно небе изглеждаше по-тъмно. Бурята продължаваше да фучи край къщата, но Логан усещаше, че това са последните яростни издихания. Подобно на уловена риба, която се мята на пристана, бурята нямаше да си отиде тихо и кротко.

Логан се стараеше да не мисли за случилото се или как би могъл да го избегне — нямаше смисъл. Беше оплескал нещата, а миналото не можеш да промениш. Винаги се беше старал да живее, без да се замисля над неща, които не може да промени, но този път беше различно. Не беше сигурен, че ще успее да го преодолее.

В същото време не можеше да се отърси от усещането, че не всичко е приключило, че нещо е останало недовършено. Нима просто му липсваше завършек? Не, беше нещо повече. Опитът му като военен го беше научил да се доверява на инстинктите си, макар да не беше сигурен кой е техният източник. Беше сигурен, че трябва да напусне Хамптън, дори и само за да бъде възможно най-далеч от Кийт Клейтън — не си правеше илюзията, че той ще прости и ще забрави, — но въпреки това просто не можеше да се накара да прекрачи прага.

Клейтън беше в центъра на събитията. Клейтън — а също Бен и Елизабет — бяха причината за пристигането на Логан. Просто не можеше да измисли защо и какво трябва да направи.

В ъгъла Зевс скочи на крака и се запъти към вратата. Тиболт се извърна към него, когато чу някой да тропа на вратата. Неволно се напрегна, но когато Зевс надникна през прозорчето, радостно замаха с опашка.