Останаха навън на неколкоминутна разходка в дъжда. Небето беше станало саждено, покрито с тежки дъждовни облаци. Отново излезе силен вятър и Тиболт усети как дъждовните капки го жилят по лицето. Но какво от това — за пръв път от години се чувстваше истински свободен.

Забеляза, че долу в началото на алеята следите от гумите на Елизабет са почти напълно заличени от водата. След още няколко минути дъждът щеше изцяло да ги заглади. Обаче нещо привлече вниманието му, макар да не осъзна веднага какво вижда. Първата му мисъл беше, че гумите са оставили твърде широки следи.

Приближи се, за да огледа по-отблизо, предполагайки, че следите ѝ на тръгване почти са припокрили следите от гумите ѝ на идване. Едва когато стигна до началото на алеята, разбра, че бърка. Следите от гумите бяха от две превозни средства, които бяха пристигнали, а после си бяха заминали. Отначало Логан не проумяваше.

Умът му заработи по-бързо, когато парченцата от пъзела се наместиха. Още някой беше идвал. Но в това нямаше логика, освен ако…

Погледна към пътя, който водеше през гората към кучкарника. В този момент вятърът и пороят се разбушуваха с пълна мощ и се наложи да примигне. Дъхът му секна. Хукна, опитвайки да си наложи определено темпо. Мислите му препускаха лудешки, докато Логан се опитваше да прецени кога ще успее да стигне там. Дано да се добере навреме!

Трийсет и шеста глава

Бет

Съдбата беше отредила бабчето да бъде в канцеларията на кучкарника, когато Кийт нахълта в къщата и затвори вратата зад гърба си със собственически жест. Дори от кухнята Бет видя, че вените на врата му са набъбнали и изпъкнали. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, когато се втренчи в нея.

Докато той гневно прекосяваше дневната, тя усети, че нещо в нея се пречупва и на негово място се настанява страхът. Никога не го беше виждала такъв, затова отстъпи назад покрай шкафовете. Кийт я изненада, като спря на прага на кухнята. Усмихна се, но изражението му беше отнесено — гротескна и безумна карикатура на истинската му физиономия.

— Извинявай, че нахълтах така — каза с пресилена учтивост, — обаче трябва да поговорим.

— Какво търсиш тук? Не може да влизаш така…

— Вечеря приготвяш, а? — отбеляза той. — Помня как и на мен ми приготвяше вечери.

— Махай се, Кийт — дрезгаво нареди Бет.

— Никъде няма да ходя — заяви той, вперил поглед в нея, като че ли не разбираше какво му казва Бет, и ѝ даде знак да седне на стола. — Защо не седнеш?

— Не ми се сяда — прошепна тя, ненавиждайки се, задето гласът ѝ звучи толкова уплашено. — Искам да си вървиш.

— Няма да стане — заяви той. Усмихна се отново, но този опит не беше по-добър от предишния. Погледът му беше неузнаваемо празен. Елизабет усети, че сърцето ѝ започва ускорено да бие.

— Дай ми една бира, ако обичаш — поиска той. — Имах тежък ден в службата, ако ме разбираш.

Тя преглътна, не смееше да отмести поглед.

— Нямам бира.

Той кимна, погледна към кухнята и отново прикова погледа си върху нея. Посочи:

— Виждам една до печката. Трябва да има и още. Нещо против да проверя в хладилника?

Без да изчака отговора ѝ, отиде до хладилника, отвори го и се пресегна към долния рафт. Извади една бутилка.

— Май грешиш, а? — Отпи голяма глътка и ѝ намигна.

Тя се постара да запази спокойствие.

— Какво искаш, Кийт?

— А, нали знаеш, исках само да си побъбрим. Да проверя дали нямаш да ми казваш нещо.

— За какво? — попита тя със свито сърце.

— За Телбод — отговори той.

— Не разбирам какво говориш — каза Бет, пренебрегвайки подигравката му.

Той отпи още една глътка от бирата си и шумно преглътна.

— Докато карах насам, знаех, че ще ми отговориш така — почти небрежно подметна Кийт. — Обаче те познавам по-добре, отколкото си мислиш. — Размаха бутилката към нея и продължи: — Преди време не бях сигурен дали изобщо те познавам, но през последните няколко години това се промени. Отглеждането на едно дете сплотява съпрузите, не мислиш ли?

Бет не отговори.

— Затова съм тук, знаеш ли. Заради Бен. Защото искам най-доброто за него, а в момента не съм сигурен, че си способна да разсъждаваш ясно за това. — Той пристъпи към нея и отново отпи голяма глътка бира. Бутилката вече беше почти празна. Клейтън изтри уста с опакото на дланта си и продължи: — Виж, знам, че отношенията помежду ни невинаги са били идеални, а това не е добре за Бен. Той трябва да знае, че ние още се разбираме, че сме близки приятели. Не мислиш ли, че за него би било полезен урок да разбере, че макар родителите му да са разведени, могат да останат приятели?

Никак не ѝ харесваше този несвързан монолог, но се страхуваше да го прекъсне. Този Кийт Клейтън беше различен… опасен.

— Според мен е важно — продължи той и пристъпи още малко към нея. — Всъщност не се сещам за нищо по-важно.

— Не се приближавай — предупреди го тя.

— Няма да стане — скастри я той. — Ти не разсъждаваш ясно през последните няколко дни.

Кийт продължи да се приближава, а Бет се плъзна още по-назад по шкафовете, като се стараеше да остане с лице към него.

— Не се приближавай. Предупреждавам те!

Той обаче не спря, вперил празния си поглед в нея.

— Разбираш ли какво имам предвид? Държиш се така, все едно ще те нараня, а аз никога не бих те наранил. Би трябвало вече да си го научила.

— Ти си луд!

— Не, не съм. Може и да съм малко ядосан, но не съм луд. — Когато отново се усмихна, погледът му вече не беше празен и стомахът ѝ се сви. Той продължи: — Знаеш ли, че въпреки всичко, на което ме подложи, все още мисля, че си красива?

На Бет не ѝ допаднаха думите му. Ама никак. Вече беше стигнала до ъгъла и нямаше накъде да отстъпва повече.

— Просто престани! Бен е горе, а баба ще се върне всеки момент…

— Искам само една целувка, какво толкова!

Май не го беше чула добре!

— Целувка ли? — повтори Бет.

— Засега. Само целувка. За доброто старо време. После си тръгвам. Веднага се махам. Обещавам ти.

— Няма да те целуна — отвърна тя слисана.

Той вече беше застанал точно пред нея.

— Напротив. А по-късно ще направиш и други неща. Но засега ми стига и една целувка.

Бет изви гръб в опита да не го доближава.

— Моля те, Кийт, не искам това. Не искам да те целувам.

— Ще го преодолееш — заяви той. Наклони се към нея, но тя се отдръпна. Стисна я за ръцете. Докато устните му се доближаваха, Бет чу оглушителното туптене на сърцето си.

— Причиняваш ми болка — задъхано каза.

— Ето какво, Бет — прошепна той и тя усети топлия му дъх на тила си, — щом не искаш да ме целунеш, добре. Ще го приема. Обаче реших, че искам двамата с теб да бъдем повече от приятели.

— Махай се! — изсъска тя.

Кийт се изхили и я пусна.

— Добре — каза и отстъпи назад. — Няма проблем. Ще си тръгна, но ще ти обясня какво ще се случи, ако не измисля някакво решение.

— Просто се махай! — изкрещя тя.

— Мисля, че от време на време трябва да излизаме… на среща. Не приемам отказ.

Бет цялата настръхна от начина, по който той произнесе думата «среща». Не можеше да повярва на ушите си.

— След всичко, което ти казах за Телбод — додаде Кийт, — ти къде отиде днес? В неговата къща. Огромна грешка — поклати глава. — Виж, много лесно мога да скалъпя обвинение, че те преследва и че е маниак. И двете неща го правят много опасен, но явно ти пренебрегваш този факт. Поради което пък е опасно Бен да живее с теб.

Лицето му беше безизразно. Бет беше като парализирана от думите му.

— Никак не ми се ще да стигаме до съд и да разгласяваме какви ги вършиш, но ще го направя. И не се съмнявам, че този път ще ми дадат пълно попечителство над Бен.

— Няма да посмееш — прошепна тя.

— Ще го направя, освен ако… — Видимото удоволствие, с което говореше Кийт, правеше думите му още по-ужасяващи. Той млъкна, за да ѝ даде възможност да осмисли чутото, после отново заговори назидателно като стар професор: — Нека се уверя, че ме разбираш. Първо, казваш на Телбод, че повече никога не искам да го виждам. После го молиш да напусне града. А след това двамата с теб излизаме на среща. Заради доброто старо време. Или ще се подчиниш, или Бен идва да живее при мен.

— Няма да живея при теб! — разнесе се тихичко гласче откъм прага на кухнята.

Погледът на Бет се плъзна покрай Кийт и се спря на ужасеното изражение на Бен, който заотстъпва назад:

— Няма да го направя!

Момчето се обърна и хукна, затръшна входната врата зад гърба си и се затича в дъжда.

Трийсет и седма глава

Клейтън

Бет се помъчи да мине покрай Клейтън, но той отново я стисна за ръката.

— Още не сме приключили — изръмжа. Не възнамеряваше да я пусне, преди да се увери, че го е разбрала.

— Той изтича навън!

— Нищо му няма. Искам да съм сигурен, че си наясно какви ще бъдат отношенията ни.

Без никакво колебание Бет го зашлеви със свободната си ръка и той политна назад. Пусна я и тя го изблъска с всички сили.

— Разкарай се оттук, по дяволите! — кресна му. Щом Кийт стъпи здраво на краката си, Елизабет отново го блъсна в гърдите. — До гуша ми дойде ти и семейството ти да ми нареждате какво мога и какво не мога да правя. Повече няма да го търпя!

— Толкова по-зле — отговори той спокойно. — Нямаш избор. Няма да допусна Бен да припари до гаджето ти.

Вместо да му отговори, тя го изблъска, сякаш ѝ беше писнало да го слуша, и се отдалечи.

— Къде отиваш? — попита той. — Не сме приключили.

Тя профуча през дневната:

— Отивам да намеря Бен.

— Това е просто дъжд!

— Вали силно, ако не си забелязал!

Кийт я проследи как тя изтича навън на верандата. И той като нея очакваше Бен да е там, но кой знае защо Бет се озърна и изчезна от погледа му. Проблесна мълния и след миг се разнесе гръмотевица. Близо. Твърде близо. Клейтън се приближи към вратата и забеляза, че Бет е поела към края на имота и оглежда двора. В този момент към нея с чадър се приближи баба ѝ.